Болнични стаи с по две легла - 1

Линейката караше бързо. Хелга беше в безсъзнание, а аз не отлепвах ръка от рамото си. Така си седих почти през целия път. Кристофър беше най - тежко ранен. Преди да падне в безсънание, той беше целунах Хелга. Колко романтично... След минути вече бяхме пред болницата. Приеха ни в болнични стаи. Ази Хелга бяхме в най - хубавата във цялата болница. Куршумът доста беше засегнал рамото ми, но лекарите ми помогнаха доста. На Хелга също. Кракът и беше прочистен и тя спеше.... продължаваше да спи... Не смеех да пусна телевизорът. За това щяха да разказват всички, но го пуснах. Хелга се събуди. Изглежда имаше още болки в крака. Спрях телевизорът.
- Къде сме? - попита тя.
- В болницата. Заловили са 3- ма от мъжете. Търсят и другите. Аз ще трябва да отида замалко в полицията, но утре. Нали знаеш, че стрелях по онзи мъж. Жив е, но ако умре...

Спях дълбоко. Не сънувах нищо. Може би са ми били дали приспивателно. По едно време се събудих и се огледах. По белите стени, а и по отговора на Ренесме, разбрах, че отново съм в болницата. Колко ли пъти щях да идвам тук?!
Тя беше включила телевизора, но щом видя, че се размърдвам, веднага го изключи. Каза ми, че били арестували трима от мъжете, а другите все още търсели. Не съм го броила, но мислех, че бяха най-малко десет. Още доста щяха да ги търсят...
Кметицата каза, че утре щяла да ходи до полицията, защото била простреляла онзи мъж. Че бил жив, но ако умрял... и не продължи.
-Ако умре, ще е много хубаво! - казах заядливо аз и двете се разсмяхме. Обаче и двете млъкнахме, защото раните ни се обадиха. - А всъщност какво стана? В какво се забърках? Ти откъде имаш пистолет? Кои бяха онези? Защо онази жена беше завързана, а когато я освободих тя ме изрита? А всъщност къде е тя сега?
-Хелга... прекалено много въпроси задаваш... - знаех това, но трябваше да разбера. Не исках да съм се забъркала в нещо, и след години същите тези мъже нещо да ми направят, когато съм сама и беззащитна. Казах това на Ренесме и зачаках отговора й търпеливо.

- Този мъж не трябва да умира! Разбираш ли какво може да се случи, ако той умре? Все пак съм стреляла три пъти по него... Виж какво... трябва да имаш охрана. - казах аз.
Станах от леглото притеснено. Точно тогава една от сестрите влезе в стаята и ме погледна.
- Защо не си почивате, госпожице Кълън? - попита ме тя.
- Защото така искам. - отвърнах и заядливо.
- Добре сега това няма особенно голямо значени. Хванали са още един от мъжете. - каза сестрата.
- А как е онзи проклетник? - попитах я притеснено.
Тя не ми отговори и затвори вратата. Ядосах се на това и седнах на леглото до Хелга.
- Аз хм си имам пистолет доста отдавна. Него го пазя за извънредни случаи. Имам още четири, но те са в имението. Незнам коя е била онази жена, но според мен е сестра на Кристофър. Той още преди имаше проблеми с нея защото тя излизаше със някакъв опасен тип. Мисля, че тя е съучастничка. Крис изглежда я е видял с тях и е тръгнал да я спаси. Тя го е видяла и се е опитала да го спре, защото изроди са щели да го убият. И те са я взели за заложник. - обясних какво мислех на Хелга.
Точно тогава от врата се чуха забързани стъпки. Всички бяха нанякъде...надолу...ооо не...
- Става нещо, Хелга.... Дано не е това, което си мисля...
Отворих вратата. Всички тичаха наистина надолу. Сестрата веднага дойде при нас.
- Спокойно няма нищо... - опита се да излъже тя.
Тя подаде на мен и Хелга чаша топло мляко. От врата отново се чуха стъпки, но този път нагоре. Хората крещяха "Мъртъв е!". Сълзи се стекоха по лицето ми... нее... сега какво ще стане с мен... Без да се усетя изпуснах чашата с мляко и тя се счупи на малки парченца. Млякото се изсипа, а сестрата изпищя. Хелга ме погледна тъжно...

В управлението ме уведомиха,че нещо се е случило но не казаха точно какво.Казаха ми,че има трима ранени и един от тях е кметицата.Потеглих с бясна скорост към болницата.Влезнах в болницата.Проследих миризмата на кметицата до тази стая.Нахлух вътре с разтревожен поглед.
-Аси!-казах с разтревожен поглед.Бях с униформата си за това никой не ми направи никакво забележка,нито се упита да ме спре.-Какво е станало?
Попитах момичето разтревожена...

- Елизабет!
Прегърнах я и все още сълзи се стичаха по лицето ми.
- Това е Хелга. Една от ранените, а другият е шофьора ми. Аз... аз просто не знаех какво да правя... ако не бях стреляла те щяха да убият шофьора и... и сега онзи мъж по който съм стреляла три пъти е мъртъв... Законът е такъв... дори да съм важна личност трябва да отида в полицията...

-Аси,не ставай глупава!Стреляла си при самозащита!
Казах и поклатих глава неодобрително.
-Не ме карай да те пращам в лудницата! Сега само си почивай!После ще ми дадеш показания....
Погледнах към Хелга и после погледнах докторът.
-Как са,докторе?
-Ще се оправят.....
-Това е добре...-въздъхнах облекчено и погледнах Аси.
-Ти си почивай!

Наблюдавах с интерес случващото се. Беше като на филм, като някой от онези сериали, където все има драма.
Една жена, очевидно от полицията, май шериф, влезе в стаята и започна да говори с Ренесме. Те първо се поздравиха, а след това кметицата обясни на новодошлата накратко какво беше станало. Каза, че много съжалява за убития мъж, което си беше вярно. Тогава шерифът каза, че е било при самозащита и по-късно ще дадем показания.
Докторът влезе и съобщи на шерифа, че двете ще се оправим. Е, нямаше как да не се оправим, та ние бяхме в почти най-добрата болница в Европа!
След няколко минути жената излезе, "поръчвайки" на Ренесме да си почива. Аз се обърнах към кметицата и понеже дистанционното беше до нея, я помолих да включи телевизора. Тя го направи и попаднахме на новинарския канал. Там говореха точно за нашите премеждия. Казаха, че вече били заловили почти всички мъже - оставали още около двама-трима за залавяне. След това показаха мястото, на което всичко беше станало и съобщиха, че там били извършвани много убийства. Всеки, който попадал там заедно с въоръжени хора, не излизал жив. Ние обаче сме били извадили късмет и това сигурно се дължало на новата приятелка на "Стоманената принцеса". Ядосах се, защото все още въобще не се мислех за нейна позната, а и със сигурност не бях виновна за хубавия ни късмет. Доже не можех да го нарека късмет.
Погледнах Ренесме и се засмях. Не знаех защо, просто ми се смееше. Няколко минути не можех да спра, докато кметицата ме гледаше някак-си опулено и ми се чудеше. Най-накрая се упокоих и Ренесме ми зададе неочакван въпрос.

П.П. Нали може все още да ти викам Ренесме, или вече трябва да си само Аси?

А нееее. Нямах никакво намерение да нарушавам закона. Аз не съм коя да е! Да го научат всички до един. Щели сме да се оправиме... това всеки го знае... аз съм си добре... а Уилям къде се дяна? Глупак... Чух всичко, което каза телевизорът... и какво? Забрави... Какво и ставаше на Хелга? Защо се смееше в името на Мерлин?
- Ако не спреш да се хилиш до 2 минути не отговарям! Разбра ли ме? - попитах я ядосано.
Станах от леглото и излязох от стаята. След 5 минути се върнах с две чаши пълни с вода. Подадох едната на Хелга. Тя пийна една глътка от нея и хвърли чашата на земята. След това хвана гърлото си и стана невероято бързо за човек, който е с прострелян крак.
- Защо не го изпи? Тези лекарства ми ги даде лекарят против стреса?

П.П- няма никакво значение как ще ми казваш нямам претенции както ти харесва повече Широка усмивка

Вече бях престанала да се смея, но все пак ми се смееше. Една налудничава усмивка все още стоеше на лицето ми. Ренесме ме предупреди, че ако не претана до две минут, тя нямало да отговаря. Е че за какво да отговаря? Да не би тя да... лекар?! Не, не е.
Изгоних всички глупави мисли от главата си и седнах по турски на леглото. Загледах с празен поглед телевизора и след пет минути, когато кметицата се върна, още стоях така. Тя ми подаде една чаша, пълна с прозрачна течност, сигурно вода. Взех я в ръка и отпих една глътка, мислейки че това е лекарството. Но със сигурност не беше. Това, което изпих, пареше ужасно много, остави ми лютив вкус и усетих, че бузите ми пламват. Пуснах чашата от ръката си и тя се разби на доста парченца в плочките на пода. Енергично скочих от леглото и с мимики започнах да обяснявам на Ренесме, че искам вода. Тя сякаш не ме разбираше, или пък просто се правеше. А аз не можех да говоря, това нещо все едно ми беше запушило гърлото. Огледах се бързо в стаята и забелязах една ваза с цветя. А щом имаше цветя, имаше и вода. С един голям скок се озовах до вазата, извадих цветята и изпих водата. Най-накрая гърлото ми се успокои и можех да говоря.
-Това... не... беше... лекарство! - казах задъхвайки се на кметицата, но тя все още стоеше изправена, вкочанена и зяпаща ме. - Стига... си... ме... зяпала... ами... извикай... сестрата! - опитах се да й викна, но усещах, че гласа ми беше слаб и едвам се чуваше. Най-накрая Ренесме се опомни, излезе бавно от вратата и скоро чух стъпките й, придружени с други, пред вратата. Тя влезе с една медицинска сестра, която огледа стаята и също така уплашено ме погледна. Какво, не бях извънземно!
Вече можех да говоря спокойно и разказах на сестрата какво се беше случило. Тя ме гледаше все така странно и аз не я разбирах. Скоро свърших с краткото си разказче и тя отиде до разлятата течност и счупената чаша. Извади капкомер, взе малко от течността и безмълвно си излезе.

П.П. Къде ти е неочаквания въпрос?!?! confused

Седнах на леглото и погледнах чашата си от която все още не бях пила. Една от сестрияте ми я беше дала аз нищо не знаех. Тя взе проба и от моята чаша. След около 10 минути се върна.
- Кой ви даде лекарството? - попита сестрата.
- Една от сестрите. - отговорих.
- Вътре е имало вредни вещества. Било е смесица. Открихме огромно колечство антибиотик. Има следа от препарат: белина. - каза сестрата притеснено. - Ако има нещо моля ви обадете се!
Тя ни остави сами и излезе. Чувствах се ужасно. Кой за бога? С Хелга се разбрахме да си тръгваме, колкото се може по - бързо. Аз бях започнала да събирам куфарите и след около час може би щях да съм готова. На врата влязоха двама мъже. Единият беше Крис, а другият Уилям. Кристофър беше страшно тъжен, заради сестра си. Той обаче отиде до Хелга.
- Как си, Хелга?

След странната случка, една от сестрите влезе и ни обясни какво е имало в чашите. Белина и много антибиотик, смесени с вода. Ама че... ужас!
Ренесме беше започнала да приготвя куфарите. Аз й помагах, но ми беше малко трудно да подскачам с бинтования крак. Все пак, след час багажът ни беше готов. Тогава обаче на вратата се почука и Уилям и Крис влязоха. Цигуларят веднага отиде при кметицата и двамата започнаха да си говорят. Крис пък дойде при мен и ме попита как съм. Погледнах го право в лицето и в него забелязах много тъга. Прекалено много. Но ако онази жена наистина беше сестра му, защо той беше тъжен? На нея нищо й нямаше...
Всички тези мисли минаха през ума ми за секунда. След това отговорих, че съм добре, колкото е възможно да бъде човек с прострелян крак. Крис започна да ми се извинява и изглеждаше наистина притеснен. Аз го прекъснах, като сложих пръст на устата му и той замлъкна. Беше започнал да ми обяснява какво било станало, но това вече не ме интересуваше. Всъщност не исках да ме интересува.
Уилям е Ренесме излязоха от стаята. Не знаех защо, нищо не казаха, но и аз останах безмълвна. Не исках да преча на техните работи. И без това и аз имах да свърша нещо...
Крис беше седнал на леглото ми. Когато сложих пръста си на устата му и останахме сами, аз се приближих към него. Обгърнах врата му с двете си ръце и долепих устните си в неговите.
Не знаех колко време бяхме стояли така. Но едно изкискване ни сепна и аз рязко се отдръпнах. Погледнах по посока на звука и видях, че някакво момченце стоеше пред вратата и ни гледаше. По лицето му имаше весела усмивка. Огледах го добре и познах онова момче, което беше дошло в имението "Кълън", беше донесло едно малко кученце в ръцете си, а Ренесме беше го изгонила. Станах от леглото и тръгнах към момчето. Гледах го право в очите, без да отклонявам поглед и даже без да мигам. Неговата усмивка изчезна от лицето му и забелязах, че мускулите му се напрягат. Явно обмисляше дали да остане и да разбере защо се приближавам, или да избяга. Момчето се оказа страхливо. То леко хлъцна, след което побягна нанякъде. Натъжих се, но когато се обърнах отново към Крис, възвърнах доброто си настроение. Той ме гледаше с недоумение, но нямаше нужда да му обяснявам каквото и да е точно сега. Исках да му се извиня за поведението си, но това не можеше да се изрази с думи.
Отново седнах на леглото до него и двамата завинаги се сдобрихме. Помежду ни вече нямаше граници, нямаше пречки, нямаше да има и лъжи. Поне така се надявах...

П.П. Много, наистина много съжалявам, че толкова се забавих с РП-то!!!

Аз и Уилям излязохме от стаята за да можем да оставим Хелга и Крис сами. Той наистина много я обичаше и това си личеше. Може би тук трябваше да се намеся аз... може да се наложи да го освобождавам от работа... Мислих дълго какво да правя, но изведнъж Уилям прекъсна мислите ми...
- Защо излязохме за бога? - попита ме той.
Погледнах го на кръв, а той се обърна за да не се срещат погледите ми. Бях сигурна, че много добре знаеше защо излязохме от стаята, но просто този човек трябваше да каже нещо. И двамата мълчахме доста дълго време, докато Уилям се обърна към мен:
- Кога ще влезем в стаята?
- Може би по - късно. - отговорих аз.
- Защо винаги ти командваш? - ядоса се той.
- А ти защо вечно питаш мен? - извиках аз.
Той не отговори. Аз се обърнах и се запътих към стълбите, но той ме хвана за ръката и аз се обърнах към него. В този миг той ме целуна и ме притисна към себе си, но аз се отръпнах. Вратата на стаята се беше отворила. Надолу се чуваше детски глас, а Крис и Хелга се бяха заковали на вратата. Крис гледаше само наз, а Хелга поглеждаше ту стълбите ту мен и Уилям.

П.С - няма нищо споко... този път май го написах по разбираемо как мислиш??? Широка усмивка

Дам, тъй си е! Широка усмивка

Най-накрая двамата се отлепихме един от друг, така да се каже, а пък Ренесме и Уилям влязоха. Точно по часовник...
Забелязах, че кметицата гледаше много ядосано, явно цигуларят я беше обидил. Но това... нямаше значение. Поне за мен. Сега вече обаче трябваше да знам истината. За всичко, което се беше случило. За да наистина да няма лъжи помежду ни.
Помолих Ренесме и Уилям да седнат, а Крис да ни обясни какво се е случило. Той обаче мълчеше, а погледът му бе зареян. Обърнах главата му към мен, хванах я с две ръце, и леко го разклатих. Изглеждаше смешно, но аз наистина трябваше да знам. Всички знаеха, освен аз. И това много ме вбесяваше. Мразех да се пазят тайни от мен.
-Крис, кажи ми! Трябва да знам! Защо не искаш да ми кажеш...? - очите ми се насълзиха, но трябваше да запазя чувствата си за по-късно. Сега имаше и други хора, които даже ми изглеждаха далечни по някакъв начин.
Мобилният ми телефон иззвъня. Станах бързо от леглото и го взех в ръка. Погледнах дисплея и разбрах, че майка ми ми звъни. Ами да, та аз не й се бях обаждала може би почти от седмица! Извиних се и излязох от стаята. Говорех в коридора, който беше празен.
-Ало? Мамо, здравей! Да... извинявай, че не ти звънях. Да, така е, бях в дома на кметицата. Прекрасно е, всичко имаше. Сега ли? Ами сега... аз... в болницата съм... - не можех да я излъжа. Просто нямаше начин. - Не, не, не, всичко е наред. Точно щяхме да си тръгваме. Да, ние, аз и кметицата. Имаше едно престъпление... включващо мен, Ренесме и още някои хора. Не, не съм аз виновна за него! Да, точно така, вече я наричам Ренесме. Успяхме да се сдобрим. Спокойно, нищо ми няма. Ох! - извиках, защото изведнъж усетих остра болка в простреляния ми крак. Майка ми веднага започна да ме пита какво стана, но й казах, че просто съм се изритала във вратата. Така всъщност щях да й обясня и превързания крак...
Казах й, че скоро ще й се обадя отново. Когато се прибера в имението на кметицата. Но изглеждаше, че нямаше да се прибера точно там...
-Какво?! Купили сте ми вила?! С какви пари? Къде? Как така сте ми купили вила?!... - бях започнала да викам и бях яростна. Кк бяха посмяли да ми купят къща, без моето съгласие?! Но все пак беше хубаво... Имаше къде да се прибера...
Сестри започнаха да надникват от болничните стаи. Погледът им веднага се спря върху мен, а аз просто се извиних и се прибрах в стаята. Там и тримата ме гледаха учудено.

Хелга излезе от стаята за да говори по мобилния. Тогава аз погледнах към Крис, а той ми намигна.
- Сестра ми е в полицията. Трябва някак да я измъкна от там и да я сложа в правия път, но не искам да казвам пред Хелга, защото сестра ми не се държа добре с нея. - каза Крис.
- Няма начин. По добре и кажи. - каза Уилям.
Не казах нищо, а направих гримаса. Крис беше доста притеснен. Никой не говореше поне 7 минути, докато Хелга не влезе в стаята.
- Хелга трябва да поговорим четиримата. - каза Уилям.
Крис кимна, а аз отново направих гримаса. След това Крис стана и хвана за ръцете Хелга:
- Трябва да ти кажа нещо. Онова момиче, което те изрита е моя сестра. Казва се Мириям. От няколко години тя... тя ходеше със някакво момче с, което бяха уж "гаджета". След това изглежда тя е станала наемна убийца. Много пъти се опитвах да я върна в правия път, но тя не ми обръщаше внимание и винаги казваше: "Глупости, говориш батко!" или "Не ми говори такива глупости!". Аз не и вярвах, но нямаше какво да направя. Онзи ден аз я видях със тези наемните убийци и тръгнах след тях, но...

Кристофър спря и не каза вече нищо. Той явно не можеше просто да го изрече. Станах от леглото и отидох при Хелга с шанс да разведря ситуацията.
- Ела, да поговорим. - казах аз.
Уилям ми намигна с одобрение. Хелга ме погледна, а след това погледна и Крис...

Изслушах краткия разказ на Крис с интерес. Би трябвало да съм ядосана, но не бях. Бях просто... заинтересувана. След като той, така да се каже, завърши, макар че не ми каза всичко, Ренесме стана и дойде до мен. Тя ме помоли да отида с нея да поговорим, но аз си останах на мястото. Погледнах първо нея, след това Крис. Добре, той не искаше да ми каже нататък. Но трябваше да разбера за преди това. Не всичко ми беше казано.
-Чакай. Искам да разбера. Каква беше онази стрела, на която имаше бележка и по която разбрахме как да те намерим и всъщност по която се забъркахме във всичко това? И... сестра ти е била наемен убиец за кого? За Ренесме ли? За мен или за теб? Просто не разбирам... - казах всичко това доста бързо, но Крис даваше вид, че ме е разбрал. И все още лицето му беше замислено и тъжно. Исках да знам също така какво беше станало с нея, но не исках да го притеснявам. Изчаках той да ми отговори, но не обели нито дума. Тогава се предадох и тръгнах след кметицата.Двете излязохме в коридора и тя понечи да ми каже нещо. Обаче едно тичащо момче профуча покрай нас и замалко щеше да я събори на земята. То каза нещо, докато минаваше покрай нас, но нищо не се разбра. Погледнах след него, а момчето вече беше изчезнало надолу или нагоре по стълбите. След това погледнах и Ренесме, който изглеждаше и ядосана, и учудена. Погледът й беше насочен към земята. Погледнах натам и забелязах една бележка. Уф, отново ли?! И двете се наведохме да я вземе, но все пак кметицата ме изпревари. Тя грабна бързо листчето в ръка и зачете на глас. Останах прекалено учудена след чутото. Вече може би ако ми кажеха, че утре ще има Апокалипсис, щях да го приема съвсем естествено.

Погледнах замислено към Хелга. След няколко минути момчето се върна и протегна ръка. Извадих чантата си и пуснах 3 лири в ръката му. Той се зарадва. Все пак повечето хора му даваха по една.
- Е, Хелга нека те запозная. Това е детето на пощальона в Лондон. - казах аз.
А тя ме погледна очудено и попита
- Че, защо се изпращат деца да носят съобщения?
- Според тях децата се занесат най - правилно съобщението. - казах аз - Апокалипсис? Какви ги дрънкаш, Хелга? Знаеш ли още колко време има до края на света или до нещо чудовищно? Имам предвид, че каквото трябва да става... Не чу ли какво пишеше в бележката? Поканена си на среща довечера в 20:00, но не пише от кой.
- От кой ли е? - попита ме Хелга.
- И не можеш да се сетиш? - изгледах и направих гримаса. - От Крис естествено.
Тя тогава се усмихна и грабна бележката от ръцете ми...

Дете-пощальон?! Да бе да! Тези хора си правеха някаква гавра. Как може да пращат деца да доставят писма?! Ами ако нещо му се случеше...
Грабнах бързо бележката от ръката на Ренесме, след като разбрах, че съм била поканена на среща.

"Ела пред ресторант "Слава", а оттам ще отидем другаде. В 8 ч. вечерта и не по-късно!"

Отдолу беше написано "До Хелга Джоунс", а име наистина нямаше. Зарадвах се, защото това можеше да е само от Крис. Но всъщност защо му е да ми праща бележка, след като е в болницата... Казах това и на Ренесме, но тя просто поклати глава и двете мълчаливо се върнахме в стаята. Не споменах нищо за тази бележка, а и без това не исках Уилям да чува нищо за това. Той се усмихваше, не знаех защо. Крис свсе още седеше замислен и отново безмълвен на леглото ми. Вече започвах да се ядосвам, но трябваше да го оставя за по-късно.
-Ще тръгваме ли вече? - попитах аз, нетърпелива да се махна от бялата сграда, миришеща на гадни лекарства и препарати. Кметицата кимна и двете понечихме да си вземем куфарите. Мъжете обаче ни изпревариха и като истински кавалери взеха по два куфара, а ние тръгнахме след тях. Сега Те бяха към имението, но аз исках да си видя новата къща.
-Може ли да ме оставите пред ресторанта, където зарязахме моята кола? - Този път Уилям беше този, който кимна и аз се зарадвах. След това звъннах на майка ми по мобилния телефон. Казах й да се срещнем след най-много час пред парка. Така беше най-лесно и за двете ни. Тя се съгласи.
След около половин час вече бяхме пред ресторанта. Аз слязох от колата, взех си куфарите и се сбогувахме.