Болнична стая - 1

Седях до леглото й и крачих нервно напред - назад. Уилям се беше прибрал. След като тя отвори очи, аз я погледнах нервно и седнах на стола до леглото й.
- Добре ли си? Как може да си толкова непохватна? Нарочно ли го направи?
Точно тогава влезе майката на Хелга. Плачеше постоянно.
- Мила, дъще как си?

Отворих очи и в началото виждах всичко в бяло. След това осъзнах, че съм в болницата. Забелязах двама човека, но не можах точно да ги разпозная. Те ме питаха нещо, но не ги разбирах. Опитах се да се сетя как съм стигнала до тук. Единственото, което помнех, беше светлината, която бях видяла...
Усетих разтърсване. Най-накрая се опомних и разбрах, че до мен са кметицата и майка ми.
-Дъще, дъще, как си, добре ли си?! - почти викаше мама и ме разтърсваше. Аз вдигнах дясната си ръка и с немощен глас казах:
-Какво стана...? - Ренесме Кълън стана от стола си и дойде до леглото. Започна нервно да търка ръце и ми разказа какво се е случило. Била съм се блъснала в дърво! Как ли се чувстваше майка ми... Опитах да надигна глава, но усетих пронизваще болка в челото и отново легнах. Затворих очи, опитвайки се да заспя, но мама все ме побутваше. Искаше да знае как съм, но трябваше да почака. Чух, че вратата се отваря. Явно е била влязла сестрата, понеже мама и кметицата излязоха тихо и ме оставиха сама. Май от това имах нужда. Само след минута клепачите ми започнаха да се затварят и аз не им се противопоставих. Заспах дълбоко, оставяйки се на сънищата.

П.П. После ще има и продължение ( Very Happy

), но сега ми се спи и утре ще пиша!

Влязох отново в стаята. Майка и също влезе.
- Как е станало? - попита ме тя.
- Аз пък от къде да знам? Питайте шантавата си дъщеря! - казах аз.
- Хелга въобще не е шантава! Тя е едно добро момиче. - каза жената.
- Ако не беше шантава нямаше да се блъсне в дърво! - извиках силно.
- Било е нещастен случай! - извика плачещо майка и.
- Да, бе, сигурно! Как ли пък не?
Погледнах я намрещено. Сестрата влезе и й би инжекция. Хелга изохка, а майка и проплака.
- Дъще... Хелга...

Събудих се от някакви викове. Вече можех да се изправям малко и се надигнах. Видях, че кметицата отново е тук и се караше с майка ми. Уф, няма ли да престанат!
Сестрата влезе. Приближи се към мен с огромна инжекция в ръка.
-Ооо, не, мразя инжекции! Моля Ви, недейте! - казах аз, почти плачейки. Сестрата обаче ми отвърна, че няма как да не ми я бие и се приближи още. Проми ръката ми с малку памук и заби инжекцията.
-Ох! - извиках от болка още преди да се усетя. Не исках да притеснявам майка ми, но тя веднага дотича и ме попита какво ми е. Вече бях по-добре и можех да разкажа какво се е случило. Не исках да клеветя кметицата, но нямаше да я оставя да избяга.
-Госпожице Кълън, моля Ви, останете! - казах аз и тя все едно ми се подчини. Усмихнах се и започнах разказа си. Още от самото начало, когато минавах през алеята към имението. Продължих с паркинга, иконома и стигнах до влизането ми във Входната зала. След описанието й, майка ми ахна, а Ренесме Кълън се подсмихна. Разказах и за разговора ни с кметицата, без да пропускам и една дума. Мама беше объркана, но аз й обясних какво се бе случило преди няколко дена, когато бяхме с Ким в кафенето. След това стигнах до частта, където се скарвам на кметицата. Отново разказах всичко с подробност, особено за шампанското. Там майка ми направосе разплака, а Ренесме Кълън ме гледаше ядосана. Казах как си бях тръгнаа, разярена, как нещо бееше притичало пред колата и в следващия миг бях усетила удара. Хм, нямах амнезия. Помнех всичко ясно като бял ден.
-Ах, миличката ми, какво са ти причинили! - отново проплака мама и аз се опитах да я успокоя.
-Е, не само кметицата е виновна... Аз я предизвиках... - беше странно да говоря така и да обвинявам самата кметица в нейно присъствие. Но тя трябваше да се опомни и да се държи по друг начин.

- Ти за каква се мислиш? Никой не може да ми говори така, ясно ли ти е? - казах заплашително.
- Не се доближавай до Хелга! - изписка майка и.
Сестрата влезе в стаята с охраната и казаха, че ще изгонят майка и извън болницата защото крещяла.
- Не я гонете от болницата! - заповядах аз.
Охраната излезе от стаята заедно с майката на Хелга, която плачеше и я отведоха в Болнична стая за да се успокои.
- Притичалото ти било. Ти като не внимаваш аз съм ти виновна. - ядосано погледнах към Хелга.

Пак мен ме обвиняваше. Писна ми! Какво ли още кях да направя, за да я накарам да се осъзнае...?!
-Не Ви изкарвам Вас виновна, и аз съм си виновна! Казвам го и си признавам, а не като Вас, всичко да отричам и да се правя на неразбрала или нещо подобно! Ако все ще ми натяквате, че аз съм си виновна, след като Вие ми излязхте шампанското в лицето ми, по-добре си тръгвайте! Аз дойдох на това тържество, за да се сприятеля с някого, по-точно с Вас, а не за да се озова в болница! Каквото искате си мислите, но ако ще е лошо за мен, ще Ви помоля - излезте си! - казах всичко това на един дъх и малко ми се замая главата, но се оправих. Погледнах кметицата, чийто очи сякаш се опитваха да проникнат в мен и да разберят дали й казвам истината. След минута взиране една в друга, най-накрая лицето на Ренесме Кълън поомекна и тя се опита да ми се извини. Поне така ми изглеждаше, но не знаех дали наистина ще се случи.

- Ти гониш ли ме? Аз свасявам майка ти от изгонване от болницата, а ти ме гониш така ли?
Погледнах я злобно. Точно тогава вратата се отвори. От нея се показа сестрата.
- Майката на момичето е много зле изпадна в безсъзнание.
Погледнах отново към Хелга, но този път с интерес. Тя се изплаши и се опита да стане. Значи искала да се запознае с мен...
- Стой! Не ставай!
Тя не ме послуша, но и не успя да стане.
- Аз ще отида да видя майка ти.
Тя неверно ме погледна.
- Какво? Не съм чак толкова лоша.

Ужасно се притесних. Майка ми какви ги върши, как така е изпаднала в безсъзнание?! Веднага, щом сестрата ми го съобщи, понечих да стана от леглото. Кметицата ме спря, но разбира се не я послушах. Надигнах се от леглото и се опитах да седна в него, но нищо не се получи. Отново се строполих в легнало положение. Щях да намразя леглата...
Ренесме Кълън ми каза, че щяла да отиде да види как е майка ми. Естествено, аз не й повярвах и я погледнах хем учудено, хем намръщено. Тя пък ми отвърна, че не била толкова лоша. Да, бе, да. Сигурно заради нея е припаднала майка ми. Все пак реших да не си мисля повече лоши неща за кметицата. Трябваше даси оправим отношенията. Не е хубаво още от първата ни среща, даже без да й знам името, да ми направи лоша впечатление и накрая да се озова в болницата с леко мозъчно сътресение. Уф, толкова мисли... заболя ме главата. Ренесме Кълън вече беше излязла и май мама се беше свестила, понеже се чуваше говор отвън. Искаше ми се да съм в течение с нещата, да чувам какво си говорят, но нямаше начин.
Срещу леглото имаше телевизор. До мен на масичката беше дистанционното. Взех го в ръка и включих телевизора. Попаднах на новинарски канал. Имаше нещо за наводнения в Турция. Добре че нямах роднини там, иначе много щях да се притесня. А "вълненията не са добре за Вас", както каза сестрата. Чувах телевизора, но не го слушах. Служеше ми само за фон. Не ме интересуваха турците. Но след минута две думи приковаха вниманието ми: "А сега, актуални новини от Имението "Кълън"". Олеле. Ужас. Дано не ме бяха снимали. Загледах се в новините. Дадоха имението отвън, паркинга, всичко, което и на мен ми беше направило впечатление. Включително това, което не беше. Репортерката, която е била там, разказа за историята на семейството и други неща, които не ми бяха интересни. Всъщност ми бяха, но исках да ги науча от самата кметица. След това показаха Ренесме Кълън да разговаря с една жена в черна рокля. Напънах зрението си и разбрах, че това съм аз! Ооо, не. Приближиха картината и се видя, че и двете жестикуираме ожесточено. Хм, това вече беше смешно. Но не и следващото. Кметицата взе от ръката ми шампанското и го лисна в лицето ми. Тогава отново всичко, случило се досега премина пред очите ми. На новините се видя как изтичах през вратата, а репортирката с бърза походка се насочи към Ренесме Кълън. Кметицата отхвърли репортерката и бутна човека с камерата. Но това вече не ме интересуваше. Не исках да преживявам всичко отново. Натиснах червеното копче и в стаята настана тишина. Тежка, неловка и някакси дразнеща тишина. Слава Богу, майка ми ми беше донесла уолкмена. Взех го от шкафчето и веднага си пуснах музика. Не забелязах каква е, но това не ми направи впечатление. Важното беше да е нещо шумящо, което да ме изхвърли от мислите ми.
След няколко минути кметицата влезе обратно в стаята. Погледнах я и една сълза се отрони от окото ми и падна по бузата. Обърнах глава настрана, за да не забележи Ренесме Кълън.

П.П. Ух, много писане, много нещо...

- Майка ти е добре. Ти ще бъдеш изписана след 8 часа.
Погледнах я с насмешка и пооправих червената си рокля от бала. Точно тогава на врата се показа майка и. От двете и страни стояха две сестри. Облегнах се на стената. Точно тогава влезе и цигуларят.
- Ренесме, може ли да поговорим?
Погледнах с интерес и излязох от вратата.
- Много хубава рокля. - каза той.
Засмях се.
- Благодаря, но едва ли искаш да говорим за това. - срязах го аз.
- Права си. Чудех се... защо стана така с момичето?
- Тя ме изнерви. - казах налудничаво.
- Да но го дадоха по телевизията. - каза той.
- И аз какво да направя? - попитах налудничаво.
- Аз ще се прибирам. С теб не може да се излезе на глава. - каза той и тръгна към стълбите.
Влязох обратно в стаята. Майка й и сестрите излязоха и аз погледнах към Хелга.

Две сестри помагаха на майка ми да стигне до стаята, когато влезе цигуларят, който щях да слушам как свири. Как всичко се беше провалило... Кметицата излезе за да разговаря с мъжа. Мама седна на стола близо до мен и ми хвана ръката.
-Хелга, не трябваше така да говориш на кметицата. Наистина за... - веднага прекъснах майка ми и с леко раздразнение в гласа и казах:
-Мамо, престани! Не съм аз виновна! Всъщност всички сме по-малко виновни, но хайде стига с тази тема! Писна ми! - майка ми млъкна и отмести поглед от мен. Не се държах добре с нея, но вече всичко ми омръзна. Исках да остана сама. Не, не исках. Исках за последно да се разберем с Ренесме Кълъни всичко да бъде добре. След минута кметицата влезе. Тя ме погледна с един многозначен поглед и аз веднага я разбрах.
-Майко, мисля, че вече е време да си тръгваш. Навън вече започва да се стъмва. - казах аз, поглеждайки към прозореца. Отвън наистина беше станало по-мрачно, отколкото беше преди това. Майка ми не се двоумя и си взе палтото. На излизане ме погледна още веднъж, пожела ми лека нощ за по-късно и излезе. Най-накрая с кметицата можехме да разговаряме спокойно.
-Госпожице Кълън... - тя веднага ме прекъсна. Колко нетипично.
-Можеш да ме наричаш Ренесме. Засега. - каза тя с някакъв много странен глас. Погледнах я леко учудено, но все пак продължих.
-Добре, Ренесме. Само искам да уточня - забравяме за случилото се и продължаваме с вирнат нос напред, нали? - подсмихнах се при последните думи, а Ренесме Кълън кимна. Вече бях по-спокойна. - Искам да Ви попитам, възможно ли е да се преместя тук, в Лондон?
-Но защо? Не ти ли е по-добре в Париж? - отвърнах, че вече си имам приятелка оттук, а в Париж не познавам никого, освен собствените си родители. Кметицата каза, че има вилна зона около Лондон и че няма никакъв проблем да се преместя там. Разбира се, аз се съгласих. Оставаше само да взема разрешението от родителите си, което всъщност не беше много нужно. Нали вече бях зряла жена...
Мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах Ренесме и се извиних. Тя излезе от стаята и както чух, стъпките й се отдалечиха. Явно щеше да си тръгва.
-Ало? - казах, натискайки зелената слушалка на телефона. Беше майка ми, да ме пита как съм. Бяха минали само петнайсетина минути, а тя вече се притесняваше. - Мамо, ако все ще ми звъниш през двайсет минути, няма да мога да спя! - предупредих я аз с лека насмешка в гласа. След това си прочистих гърлото и започнах трудната част. Всъщност направо изплюх камъчето. - Смятам да се местя в Лондон. - бавно и отчетливо казах, понеже мразех да ме питат "Какво?!". За около половин минута не се чуваше никакъв шум от отсрещната страна на разговора. Не се притесних, понеже знаех, че майка ми просто размишлява. Най-накрая изрази мнението си. -Съгласна съм. Сигурно и баща ти ще се съгласи. Утре, когато дойда да те взема от болницата, ще поговорим пак. Ще извикам и татко ти. - Въздъхнах облекчено. Вече всичко беше уредено. Почти всичко. Сбогувах се с майка ми и затворих телефона, след което го върнах на шкафчето.
*Чук-чук!* На вратата се почука. Казах "Влез!" и кметицата отвори вратата. Съобщих и новината - че ще мога да се преместя, но тя видимо не се зарадва. Сигурна бях, че отвътре се радваше, и то доста. Още един жител - още един слуга, който можеше да командва. И все пак смятах, че с нея ще се погодим.
-Смятам да заспивам. - съобщих и видях, че Ренесме се съгласи. - Довиждане!
-Лека нощ. - каза ми тя и излезе. Загасих нощната лампа до мен и потънах в спокойни сънища.

Беше 05:00 сутринта. Вече бях в болницата и чаках цигуларят. Той дойде.
- Как е онова момиче? - попита ме той.
- Защо питаш мен? Влез и я виж! - отговорих не учтиво.
- Спри да ми говориш така чуваш ли! - извика той.
- Аз ли? Я по - добре ти спри! - изсъсках аз.
Той ме хвана за лакътя и каза:
- Престани вече! Разбирам че си кметица, но това, че аз дойдох тук заради партито ти и теб, не означава че ще се държиш така!
- Така ли мислиш?
Той не отговори. И без това бяхме крещяли доста. Сигурно бяхме събудили цялата болница. Бях облечена така.
- Колко ще останеш в града? - попитах го.
- Колкото кажеш. - усмихна се той.
- Добре. Живей тук. - подсмихнах се.
- Мога и да живея заради теб...
Хелга излезе от стаята си. Погледнахме към нея.
- Момиче, лягай да спиш! - скара се Уилям.
Не отговорих само я погледнах нагло.

Тази нощ спах много сладко. Даже сънувах някакъв сън, но нещо го прекъсна и ме събуди. Веднага забравих прекрасния сън. Не успях пак да заспя и затова си сложих един халат върху нощницата. Леко залитайки стигнах до вратата и я отворих. Пред мен се изпречиха цигуларят и кметицата. Ренесме ме погледна намръщено и някакси нагло. Ей значи, тази жена не преставаше!
-Уф, пак ли съм виновна? Един ден се сдобрим, на следващия отново трябва да започваме всичко отначало! - казах бързо аз и след това се усмихнах весело. Настроението ми беше прекрасно и нямах намерение някой да ми го разваля.
-Как сте? О, извинете, не се представих. Казвам се Хелга Джоунс. - добавих и подадох ръка към цигуларя. Той я пое и усетих ледена и твърда кожа. Ужас. Не беше чак толкова студено. Мъжът ми се представи, но каза само малкото си име - Уилям. Отдръпнах ръката си от неговата и погледнах кметицата. Тя веднага ме разбра и ми съобщи:
-Свободна си! - пак беше малко намусена, но и развеселена. Май започвах да влияя на другите с настроението си. Хубаво, това беше много хубаво. Усмихнах се още веднъж, след това се извиних и се върнах в стаята си. Отидох до прозореца, този път с много по-уверена крачка, и го отворих. Навън още беше доста студено и мрачно. Все пак беше септември, така че и не очаквах слънчева утрин. Но ми се искаше. Седнах на леглото и зачаках. Скро ми омръзна и отново си легнах. Отвън вееше хладен въздух, но ми беше добре. Чаках да стане поне осем часа, за да се обадя на майка ми и тя да дойде. Отново усетих клепачите си да се затварят. Защо все ми се спеше?! След минути вече бях дълбоко заспала.

Влязох след нея в стаята и малко ядосана... Тя пак беше заспала... хванах куфара й и я изгледах с отвращение.
- Хайде! Време е за ставане! - казах аз.
Тя се поразмърда и отвори очи.
- Уфф! Няма ли да ми помогнеш? Да не съм ти прислужница.
След час багажът беше събран.
- Е, тръгваме ли? Между другото сега идваш у нас! Уилям не ти е свирил така, че и той ще дойде! - казах аз.
Имаше вид на заповед, но тя ококори очи.
- Какво? Тук ли искаш да останеш? Престани да ме зяпаш!

Наистина не разбирах Ренесме. В един миг е весела и добра с теб, в другия - ти заповядва и те гони. Все пак си замълчах - в името на запознанството. Усмихнах се леко, така че кметицата да не забележи. Щеше да трябва да почакам. И все пак чакането е полезно...
Събирането на багажа ми ни отне почти цял час. Не бях забелязала да имам толкова много багаж, но все пак не казах нищо. Най-накрая тръгнахме. Ренесме каза ей така, меоду другото, доколкото можеше да е между другото, че ще остана да спя у тях. Най-вече заради цигуларя, понеже не съм го била слушала. Не ме интересуваше особено много цугуларят, но домът и гостоприемството на кметицата - уха! Трябваше да знам как се държи с гостите си. Уф, вече се чувствах като някакъв таен агент на ЦРУ, който трябва да разкрие сериен убиец. Олеле, този удар ми е размътил мозъка!
След съобщението на Ренесме, аз се ококорих така, както никога. Кметицата естествено ми се сопна и ми заповяда да не я зяпам. Не се учудих и се подчиних. Отклоних погледа си и я последвах. Затворих вратата, и аз не знаех как с толкова багаж. След това с кметицата тръгнахме по коридорите. Добре че нямаше болни отвън, понеже щяха да ме зяпат като извънземно. Сигурно вече целия свят знаеше за моята дързост и за кметската красота. ( Very Happy

)
Вече ме заболяха ръцете. Носех си всичкия багаж, който беше учудващо тежък. С Ренесме излязохме от болницата и най-накрая поех чист въздух. Чувството беше прекрасно.

» Болнична стая - 2
» Рехабилитационна стая
» Стая за събрания и разпити