Спалнята на Ренесме

Бях се зачела в една книга... "Леонардо тръгнал без да се обърне към Нели, която не помръдвала..."... защо ли всички книги бяха някакски не точно за мен. Трябваше ми нещо друго... за миг се сетих за Хари. Кога ли щеше да се върне? Или дали изобощо щеше да се върне. Той беше моят брат... Сълза потече по нежното ми лице. Дали изобщо трябваше да го чакам? Не бях длъжна...

Беше ми толкова скучно затова реших да изляза...

Гледах замечтано и лежах в леглото си. Така ми се искаше да изляза, но пак щях да се сблъскам с
журналисти. Какво ли щеше да стане с купона? Станах от леглото и тръгнах към вратата. Облякох се така и тръгнах надолу.
- Мелек. - извиках аз.
Икономката веднага дойде при мен и ми подаде чантата, а след това ми отвори вратата.

Бях просто бясна. Ненавиждах всички, които бяха в момента на паркинга. На леглото ми бяха оставени дрехи. Обух си тези дънки и този потник. Разтворих повечко деколтето си и погледнах през прозореца. Хелга се връщаше към имението, а Кристофър и Уилям се качваха във колата на Уилям. Подсмихнах се и се обадих на прислужницата долу да доведе Хелта до стаята ми. След 2 минути тя вече беше тук, но беше разстроена. Тя ме погледна. Погледът и спря върху потникът ми, а след това седна не леглото до мен.
- Мила, не можеш да очакваш нищо от един шофьор... Той си има задължения и няма време за флирт... мисля, че сама го видаш...

След като отново бях палкила колата, влязох в имението. Една от кметските прислужници ме посрещна и ме изпрати до спалнята на Ренесме. Огледах помещението с любопитство, след което останах доволна. Изглеждаше много приятна и светла стаичка.
Погледнах Ренесме, но усетих, че лицето ми изразява раздразнение и тъга. Когато забелязах с какво е облечена кметицата, останах изумена. Деколтето на потника й беше толкова голямо и изрязано, че нямаше начин който и да е погледнал я мъж, да не остане с погледа си там. Все пак отклоних погледа си и седнах до Ренесме. Тя се беше разположила на леглото си. Предупреди ме, че няма какво да очаквам от някой шофьор, който си има прекалено много задължения и прекалено малко време за свободни неща, камо ли за флирт. Явно беше разбрала чувствата ми по лицето ми. И беше сигурна, че и аз знаех това, което тя ми каза. И си беше така. Но ми се искаше да е иначе. Не мога да съм цял живот сама! Искам да си имам семейство, искам някое дете... Като се замислих за деца, се сетих за онова просяче, което беше влязло в имението с едно кученце. Лицето ми придоби още по-тъжен вид, но се опитах да го скрия от кметицата.
-Аз... не смятам, че той е чак толкова зает... - казах аз, опитвайки се да си променя мисленето за Кристъфър. Ренесме, разбира се, успя да ме разочарова.
-Заради танците днес ли? Ами просто аз му дадох един ден отпуск заради теб! - възкликна тя и се учудих на "жертвоготовността" й към мен. Не бях очаквала, че тя би направила нещо за мен, камо ли да освободи от работа един от служителите си за моята особа.
-Да, но Крис не ме гледа така, сякаш съм просто поредната жена за него, ами... все едно съм нещо друго... по-специално, може би... - казах аз, а лицето ми придоби тъмно-червен цвят. Не ми се искаше да споделям това точно с Ренесме, но нямаше с кого другиго. Тя се замисли за миг и след това ми отговори.

П.П. Чакам отговор! Широка усмивка

- Прави каквото знаеш,но очите ти да бъдат на четири...
Тя се замисли, а точно тогава на вратата се пхочука.
- Влез! - казах.
Прислужницата Мелек влезе и ми подаде малък плик с писмо. Тя не каза нищо...
- Сигурно е от кмета на Одрин. Той вечно пише... - казах намусено.
Хелга с интерес и любопитство огледа плика. Той наистина беше от турската поща, но май не беше от кметът. Отворих го и зачетох наум.

Здравей, Аси!
Не съм ти писала от 5-6 години. Знам, че ме помниш... По вестниците чета много неща за теб... и хубави и лоши. Щеше
ми се да се видим някой път... Бяхме преди най - добри приятелки, Аси! Аз съм в Лондон и всяка вечер хода в Караоке бара. Поздравления!!!
Много добре си го поръчала.

С много обич за теб Аси:
Сара

Скъсах писмото на четири и парчетата изпада на земята. Как смееше да ме нарича с първото ми име? Вече бях свикнала с Ренесме... Да, вярно! Истинското ми име е Аси Ренесме Кълън, но... Как така? Не става...
Хелга беше взела половинките.
- Аси??? Грешка ли има? - попита тя.
- Няма грешка. Теб май тези неща не ти влизат в работата... - отговорих и.

След като огледах половинките от писмото, изпратено до Ренесме, бях доста учудена. Там някаква Сара пишеше до Аси. Да, ама Ренесме не се казваше Аси, нали така? Попитах я, а тя ми отвърна, че това не ми влизало в работата. Ядосах се, понеже исках двете да станем по-близки, а може би даже и приятелки. Но май нямаше да стане.
-Добре, Ренесме. Или Аси? Как предпочиташ да ти казвам? Защо не ми довериш и ти нещо, което те мъчи, малко или много? Аз как ти казах? Да не мислиш, че ми е много приятно да си споделям ей така тук и там "любовните" мъки? Нееее, никак не ми е приятно. Но все едно. Каквото искаш си мисли! Да де, ти винаги мислиш, каквото си искаш, но не и каквото искат другите... - казах й аз и станах от леглото. Отдалечих се и се загледах през прозореца. Бях малко рязка, но наистина ми омръзна. Ако трябва, ще се махна оттук и ще си отида във вилата. Даже не знам за какво трябваше да идвам тук. Само да се мъча и да се разделям на две, да не знам какво искам и да се карам отново с кметицата? Не, не исках да е така. Почаках няколко минути, докато Ренесме ми отговори и най-накрая тя го направи. Тя стана от леглото, дойде при мен и със заядлив тон ми каза само това, което беше нужно.

- Слушай! Забранявам ти да ме прекъсваш. - казах аз.
Поех си въздух и седнахме на легллото.
- Истинското ми име е Аси-Ренесме Кълън. И двете са напълно вярни. Името Аси...
- От турската на обратно течаща река "Аси" ли? - попита тя.
- Колко пъти искаш да ти повторя да не ме прекъснваш? - ядосах се, но след минута щях да продължа.
Отново си поех въздух и казах:
- Името Аси не е от реката, ами от пра баба ми. Тя се е казвала Асие. Ренесме пък е от другите ми две баби - Рене и Есме. Сара е моя приятелка от детството с която не бях в много добри отношения. Тя много харесваше името Аси и обичаше да ме нарича така, но всичко се промени... След години официалното ми име стана Ренесме Кълън. Естествено, Сара не одобряваше тези неща и преди 4 години бяхме жестоко скарани заради някои неща, които ще ти кажа. Когато бяхме деца аз бех едно наистина обикновено дете. Колкото и да не ти се вярва е така...
Тя ококори очи и ме погледна учудено.
- Да като всяко едно дете... Тогава бяхме най - добри приятелки... през деня ходехме из нивите, сенчестите полянки и плавахме в реките. Вечер се прибирахме преди залез слънце и когато в града имаше панаир ние винаги ходехме заедно... Но тези неща се промениха с времето. Във втори клас заминах да уча във Германия с родителите си. Тя остана в града. След като се върнах аз бях получила най - доброто образование, но тя беше влюбена в момче, което не я харесва. Веднъж той жестоко я беше наранил и аз за да и помогна реших да говоря с него, но тя ни видя и се скарахме. От тогава аз много се промених... и сега със най - голямата си наглост ми пише. - гласът ми отново стана строг и сериозен.
Тя слушаше с интерес, за това аз казах с леден тон.
- Сега доволна ли си?

Историята на Ренесме беше много интересна и някак-си нереална. А и тъжна, разбира се. Не исках отново да се заяждам с кметицата, но според мен приятелката й с право й пишеше. Но не е било правилно да й се сърди, заради това че е видяла Ренесме с момчето, което е харесвала. И реших да изкажа "съболезнованията" си на кмитецата.
-Ами..., това е неприятно. Чак доволна - не. Само съм доволна, че ми каза. И тази твоя приятелка, Сара, според мен не е трябвало да ти се сърди заради едно смотано момче. О, извинявай, може и да не е бил смотан. Не знам. Но сега с право ти пише и ти би трябвало да й отговориш. Може вече да не ти се сърди и да иска да ти се извини. Може би й е интересно как живееш и така нататък. Наистина, отговори й! - в миг бях забравила за Кристофър. И аз не знаех как, но все пак въобще не се вълнувах за гено. "А трябва", казваше ми дяволчето вътре в мен. И все пак този път не го слушах. Трябваше да узная нещо повече за миналото и настоящето на Ренесме. Е, настоящето, може би не чак толкова. Но наистина ми беше интересна нейната история. И ми се искаше тя да има щастлив край.
Телефонът ми иззвъня. Извадих го от чантата си и видях, че е обаждане от Кристофър. Извиних се на кметицата и излязох в коридора да говоря с него.
-Ало? Какво стана, намерихте ли колата ти? - попитах го аз с леко притеснен глас, но не чак толкова, колкото до преди час. Той ми отвърна нещо, което не бях очаквала. А може би бях.
-Да, но по-късно ще ти разкажа. Искаш ли да вечеряш с мен?
-Да, разбира се! - нямаше как да откажа. Дяволчето в мен все повече се радваше от развилите се обстоятелства и чувствах как сърцето ми щеше да излезе. Кристофър ми каза да се срещнем в ресторант "Слава" към осем вечерта. Зарадвах се, че и той знае един хубав ресторант и че и аз знам къде се намира. Веднага си се съгласих, а след това затворих телефона и се върнах в стаята на Ренесме.
-Кой беше? - попита ме любопитно тя и се излегна на леглото си.
-Кристофър... Покани ме на вечеря... - казах срамежливо и извърнах глава, така че да не я гледам в очите и тя да не ме гледа мен. Ренесме се изсмя лекичко и след това ме посъветва какво да облека. Каза ми, че имало още рокли в гардероба в стаята на Кристофър и ме изпрати до вратата. След това аз развълнувано тръгнах нагоре по стълбите към спалнята, където спеше Крис.

Не ми излизаха от ума онези грубияни. Просто бяха нетърпими. Имах толкова работа в кметстово и във фирмата. Починах си десет минути и набързо хапнах една активия. След това погледнах часа. Слава богу бях навреме. Извадих едни дрехи, които бяха във гардероба в спалнята ми. Облякох се така и тръгнах надолу по стълбите.

Беше пет и половина сутринта. Аз бях будна. Бях сънявала нещо ужасно. Какво ми ставаше, за бога? Отидох да си напръскам лицето със вода, за да се поуспокоя. Аз направо горях, но това не ми помогна. Реших да изляза отвън малко на чист въздух. Бях сложила зеленото си наметало и вървях бавно в градината. Чух странен шум. Погледнах към дървото. Там имаше гарвън. Сигурно ме хващаше параноята. Да ме следи гарван, май беше същият и на гробището. Не, не е възможно. Гарванът изграчи няколко пъти и се премести на по - близкото дърво до мен. Явно здраво ме беше хванала тази параноя и аз тръгнах към огромната порта. Излязох насред улицата посред нощ, но не бях сама. На улицата имаше и един много познат мъж. Това беше Стефан.
- Какво правиш тук, вечерта? - попитах го.
- Разхождам се. - отвърна той.
- Ъмм, намери ли London Eye? - попитах отново аз.
- Да, благодаря ти. - каза той и се усмихна. - Тук ли живееш?
- Да. Това е домът ми. - отговорих с нежен глас.
- Съгласна ли си утре да излезем, някъде? В някой ресторант? - предложи той.
- Да, може. - отвърнах.
Той ми подаде телефонният си номер. Аз го взех и тръгнах към имението.

» Спалнята на Ренесме и нейният приятел
» Спалнята за гости №1
» Банята на Ренесме
» Спалнята за гости 3
» Малкият кабинет на Ренесме