Пътя към имението

Пътя
или по-скоро алеята към имението, бе трудно проходима за по-големите
коли, но все пак опитните шофьори успяваха да минат през нея.
Вечер бе доста страшна и плашеща, но всъщност нямаше смисъл от страхове...

Бях излязла с колата си - син Мини Купър с бял покрив и две бели ленти отпред. Прекрасна кола...
Пътувах към Имението "Кълън", където щеше да свири известният цигулар. Искаше ми се и Ким да дойде, но бях сигурна, че нямаше да го направи. Та нали заради глупавите журналисти сега Кимбърли и "Стоманената принцеса" (която предпочитах да наричам просто кметицата) бяха на първа страница във всички вестници!
Пътят към имението беше много хубав. По-скоро алея. Но понеже бях с Мини Купър, ми беше изключително лесно да го управлявам. Все една съм си на магистралата.
Искаше ми се да разглеждам алеята и дърветата, но тъй като шофирах, не можех да си го позволя. Успях бегло да видя една катеричка, побягнала подплашена на около стотина метра пред колата. Алеята беше дълга сигурно цял километър и добре че бях с колата. Най-накрая пред мен се разкри огромна сграда, светла, с много прозорци. Явно това беше домът на кметицата. Де да живеех и аз там...
Видях паркинг, наистина огромен, вдясно от алеята, по която пристигнах. Съвсем набързо успях да паркирам минито, което досега не ми се бе случвало. Все се намествах и паркирах по десет минути. Изключих двигателя и слязох от колата. Запътих се към единствената врата, по-скоро порта, която видях. Не беше далеч от паркинга и в скоро време тропотът на точкетата ми се чу по мраморните стълби. Почуках с медната халка и чух гласове от вътре. Въобще не чаках. Веднага един иконом ми отвори вратата и ме покани да вляза. Погледна облеклото ми леко неодобрително. Май трябваше да си облека нещо по-светло и празнично, но не исках да слушам съветите на майка ми. Не и този път. А роклята ми изглеждаше така:

Пътя към имението JessicasBallGown1

Икономът ме въведе във Входната зала, където останах изумена и стоях около минута с отворена уста.

Карах бързо, не гледах каква е скоростта. Бях ужасно ядосана, а също така и злепоставена. И то пред всички големи хора от града, всички важни, всички, които можеха да ми помогнат с нещо, ако имах нужда! А сега всичко се провали. Отново няколко сълзи потекоха по бузите ми. Затворих за малко очи, опитвайки да се успокоя. Когато ги отворих, пред колата ми притича нещо. Някакво животно, не видях какво. Рязко завих, но не успях да върна колата в миналото й положение. Гумите издадоха някакъв звук, аз изпуснах волана и видях как колата се насочва към една дърво. Стиснах очи и сложих ръце пред лицето си. В следващия миг усетих удара. Въздушните възглавници изскочиха и едната ме бутна назад към облегалката на седалката.

Like a Star @ heaven

Чувствах се ужасно отпаднала. Не исках да мърдам. Мързеше ме даже да си отворя очите. Но поне чувах честото ми вдишване и издишване. Явно не бях умряла. Въздухът свистеше през носа ми. Дали го бях ударила? Не чувствах нищо. Зачаках някой да дойде. И доста чаках...

Like a Star @ heaven

След един час... Like a Star @ heaven

Мисля, че бях заспала. Обаче се събудих от някакво бибипкане. О, помощта дойде! Опитах да отворя очи и съвсем леко успях. Видях светлина в гората, фарове на кола. Чух стъпки по камъчетата. Някой се опитваше да отвори вратата, но не можеше. Бях се заключила. Чух трясък и малки парченца стъкло се разхвърчаха вътре в колата. Чух някакси отдалеч гласове:
-Ау, какво е станало?!
-Божичко!
-Трябва да я заведем в болница! - и още много, но отново се унесох в сън. Когато се събудих, бях легнала. Всичко наоколо бе бяло.

С кметицата бяхме тръгнали от болницата. Тя ми беше казала, че ще поостана у тях, за да чуя цигуларя, който така и не успях да слушам. И така, сега тя караше своята кола по пътя към имението, а аз бях на седалката до нея. Беше ми леко неудобно, да съм в толкова голяма кола. Но това да съм до Ренесме въобще не ме притесняваше. И аз не знаех защо. Някакси все едно се бяхме сближили чрез караниците си.
Отново гредах през прозореца на колата и наблюдавах дърветага. Обичах да гледам природата. Навън беше слънчево, топло, но не чак толкова, че да ти е горещо. Отворих леко прозореца, за да влезе чист въздух. Предните стъкла на колата бяха електрически, тоест се отваряха и затваряха с едно копче. При мен имаше само за прозореца до мен, а до шофьорското място имаше копчета и за двата предни прозореца. Щом отвроих този до мен, Ренесме ме изгледа намръщено и затвори прозореца. Ужас! Толкова наивна жена... Нистина й се чудех, и то предостатъчно.

Продължих да си карам без да я поглеждам. Взех едно дистанцинно. Натиснах едно правоъгълно копче и над нас (тавана на колата) се отвори прозорец. Хелга вече се усмихна, а аз се смръщих още повече. Да бяхме тръгнали с лимузината...
След още 10 минути пристигнахме. Затворих отворения прозорец и единият иконом дойде до колата. Отвори вратата и ми даде ръка да сляза. Аз обаче не го хванах, а слязох без никаква помощ.
- Хайде слизай! - казах на Хелга.
Думите отново звучаха като заповед, но този път бяха някакси по - меки...

Карах с малко по-голяма скорост, но все пак нащрек, за да не стане нещо като миналия път. Кристофър гледаше притеснено скоростомера, а след това гледаше мен и отново в скоростомера.
-Какво, нали бързаме? Няма пак да се блъсна, надявам се... - успокоих го аз и се засмях. Той леко се подсмихна, но след това отново придоби притеснено изражение. - Може ли да ти казвам Крис? - попитах го, но май сега не беше подходящия момент. Все пак той кимна и се загледа през прозореца. Беше се замислил. Вятърът, влизащ през прозореца, развяваше пепеляво-русата му коса. Отклоних поглед за няколко секунди от пътя, но веднага се усетих и пак загледах натам.
След няколко минути, когато вече почти бяхме на изхода на имението, кола ни задмина. Приличаше на тази, до която бях видяла Уилям. Значи беше неговата. Той присветна с фаровете си и разбрах, че иска да намаля. Направих го, а неговата кола също спря. Отворих си прозореца, а той дойде до вратата на колата ми и ми каза:
-Аз ще закарам Кристофър. Моята кола може и по-бързо! - цигуларят се подсмихна лукаво, след това погледна към Крис и той излезе. Гледах ги как влизат в колата, след това тръгват и се отдалечават. Замислих се, но се усетих. Запалих колата, обърнах и се върнах към имението.

Карах бавно по пътя за имението. Радвах се, че скоро го наближавах... Да вече миждах бялата сграда. Изведнъж зад мен се чу шум от кола. Погледнах през стъклото, но не видях никого. В този момент колата се изравни с мен, а след това излезе на пътя ми. Изплаших се от катастрофата, която ме очакваше и забих зверски спирачки. Слязох от колата си. Между друвете коли имаше някъде 1-2 см. разстояние. Ясно. Замалко щеше да стане катастрофата. От другата кола слезе мъж. Уилям... Той тръгна към мен.
- Какво за бога търсиш тук? - попитах го.
- Теб. - каза той. - Идваш с мен!
- Остави ме намира! Не ме дърпай! Остави ме! - извиках, но нямаше шанс да ме чуе някой.
Започнах да се дърпам и в този момент от чантата в ръката ми изпадна телефона. Уилям го стъпка, но нищо не се получи. След това насила ме вкара в колата. Макар, че се дърпах нямаше полза.
- Какви ги вършиш? Къде отиваме? - попитах го. - Пак ли игра комар?
- Не. Отвличам те. Ще заживеем някъде и никой няма да ни намери! Ще се оженим и ще имаме деца. Ти колко искаш? - попита той и се засмя.
- Глупак, безделник! Идиот! - изкрещях!

П.С - както вече разбра аз отивам с него. Вие можете да намерите колата ми и ако може да вмъкнеш https://2img.net/h/oi47.tinypic.com/25hgyt3.jpg изражението на мехмед

-Мехмед, карай по-бързо! - през минута все повтарях това, все по-припряно и по-припряно. Мъжът се ядосваше, сигурно вече му бях писнала. Но аз наистина се притеснявах и знаех, че Крис не ме лъжеше.
След един завой на стотина метра пред нас имаше една кола. Само още няколко секунди приближаване и вече и тримата разбрахме чия е колата. На кметицата. Шофьорската врата беше отворена, а самата кола бе празна. Мехмед най-накрая се усети и натисна газта.
След по-малко от минута вече бяхме слязли от колата на Мехмед. До шофьорската врата беше паднала черна чантичка. Чантичката на Ренесме.
Крис се бе отдалечил, за да подуши въздуха и да разбере накъде е кметицата. Мехмед пък бе прекалено притеснен и стоеше безпомощен до колата, държейки чантичката в ръка. Лицето му бе изкривено от мъка, но ... не можех да го утеша.

След малко Крис се върна, надушил следа. Той седна на шофьорското място, понеже Мехмед можеше да свърши някой глупост. Той натисна газта и с пълна скорост колата се понесе към мястото, където Крис смяташе, че е кметицата. Лицето му бе странно, виждаше се много ярост в погледа му. Сякаш... пак беше видял Уилям.

Никога не бях идвала тук.Беше толкова красиво...
-Може ли да ми обясниш защо следим този Деймън?И защо не го направиш ти?Колието е твое,уредът,с който ще го следя си е твой...Защо трябва аз да го направя?-попитах притеснено и изненадано от задачата,която ми поставиха.Ренесме се загледа в земята,отвори и затвори уста без и дума да излезе от нея.
Какво толкова имаше във въпросният Деймън?Та аз дори не го познавах,не знаех как изглежда,а вече трябва да го следя.Какво ставаше?Почаках да получа отговор.

- Искаш да го направя сама? Значи няма да ми помогнеш така ли? Добре... Щом нямаш желание никой не те кара насила. Забрави за това, което ти казах. Гледай си работата и забрави за приятелството ти с мен. Ще се оправя сама, но аз те помолих за подкрепа, която ти не ми даде. Разбирам ме за какво ти говоря. Най - добре си върви. Както ти казваш... всичко си е мое... значи аз ще се оправям сама. Хубаво. Мислех, че ще разбереш какво уважение имам към теб щом те моля за нещо извън границите на работата, но ти явно не зачиташ тези неща. Е, прав ти път!
Тя стоеше като вкаменена. Все ми беше тая дали ще ми се сърди или не. Завъртях се и се запътих към имението.