Всекидневна2

След като минахме през входната зала, която миналия път бях оглеждала подробно и сега не ми направи толкова огромно впечатление, един от икономите на Ренесме ни въведе във една всекидневна. Отново бях очарована. Не беше толкова величествена, както входната зала, но пък беше едно уйгно местенце, за което всеки човек би си мечтал да притежава в своя дом.
Кметицата изчезна някъде, както разбрах в последствие - за да се преоблече. След десетина минути, през които аз все седях на мекото диванче, тя се върна, облечена с една черна и къса рокля. Хареса ми как изглеждаше. Когато Ренесме се върна, станах от дивана, и аз не знаех защо. Може би уж от уважение, понеже е кметица. Тогава забелязах, че на дивана имаше един кашон, доста голям. Не беше добре затворен и отвън леко се подаваше една дантела. Дали това бяха шалове или други дрехи, но определено бяха някакви дрехи.
Ренесме извика "Долиш!" и една жена веднага пристигна. Явно беше прислужница. Кметицата с леден тон заповядата на бедната женица да разопакова кашона и тя се подчини. След няколко минути на дивана бяха извадени много рокли, които бяха просто прекрасни, а сигурно и доста скъпи. Изражението ми беше доста учудено, макар че не трябваше. Естествено, че щом е кметица, ще има много пари и следователно скъпи дрехи. Ренесме ме погледна, след това роклите, а после погледът й отново падна върху мен. Разбрах, че тя се двоумеше, но накрая реши. Тя хвана една жълта рокля, която на мен особено ми харесваше, поогледа я и ми я подаде. Кметицата ми каза пак със студен тон, че е за мен и че иска да се преоблека. След това ме погледна с някакъв поглед, в който отчетливо се виждаше отвращението от дрехите ми. Та какво им имаше?!
Отидох в една стаичка, за да облека роклята. Много ми харесваше, но съжалих, че не съм с някои жълти обувки. Е, бяха черни. Всъщност всичко си отива със жълтото, така че беше все едно какъв цвят са обувките ми. След десетина минути, през повечето от които се оглеждах в едно голямо огледало, се върнах във всекидневната. Ренесме пак ме огледа и този път в погледа й имаше леко одобрение.
-А... сега какво ще правим...? - попитах кметицата, все още учудена от постъпката й. Никога не бих очаквала подарък от нея, и то нейна рокля, та даже и да бяхме приятелки от сто години. Все пак успях да прикрия неспиращото си учудване. Забелязах, че сега съм облечена в тон със стаята. Колко красиво...!
Чаках отговора на Ренесме, която се беше замислила за нещо. Докато я чаках, отидох до прозореца и понечих да го отворя. Кметицата обаче веднага ме спря. И аз не знаех как беше стигнала толкова бързо, но все пак го направи. Тя ми хвана ръката и със същия си леден глас ме предупреди:
-Няма ... да ... отваряш ... прозорците ... без ... мое ... разрешение ...!!! - Ренесме се задъхваше, май от злоба. Не можех да разбера тази жена. Все пак, отново си замълчах и седнах покорно на дивана. Не посмях отново да я питам какво ще правим. Щях да чакам, докато тя реши. И чаках доста...

П.П. Ето, както ти обещах, едно дълго РП!!!

Десетина минути, след като бях седнала на дивана, забелязах, че лицето на Ренесме леко поомеква. Тя тръгна към уредбата, за да пусне музика. Обаче я спря някой, който отвори вратата. Влезе едно момченце, което държеше малко, бежаво кученце. Приличаше на голдън ретривър. Веднага се влюбих в кучето. След това огледах момчето и забелязах, че то имаше големи и широки очи, точно като на някой мечтател и фантазист. Имаше къса, черна коса, а очите му бяха зелени. След това погледа ми падна върху дрехите му. Момчето беше облечено съвсем дрипаво. Може би беше просяче, но въобще не му личеше, освен от дрехите. Докато оглеждах момчето с интерес, чух още по-ледения глас на кметицата. Тя беше разярена и питаше защо момчето носи този звяр в къщата й. Направо потреперих и видях, че очите му се пълнеха със сълзи. Отместих очи и погледнах недоумяващо Ренесме. Тя отново се скара на бедното момче, а след това друга прислужница дотърча и прибра кученцето. Отново погледнах, явно, сирачето, което сега със заекване се извини на кметицата. Тя му се скаа отново и му заповяда да се маха. Той я послуша, но аз направих един големичък скок и в миг го бях хванала за ръкава, спирайки го да си тръгва.
-Ренесме, това момче нищо не ти е направило! Ако щеш ме мисли за неблагодарна и въобще каквото си искаш, но ако това момче си тръгне от имението, тръгвам си и аз! И то от Лондон, даже и от Великобритания! С този ти характер ще останеш без нито един жител в града, освен тези, които се страхуват от теб! Но аз не се страхувам от теб! И не ми пука, отново ти казвам, какво мислиш за мен! - бях стиснала здраво ръкава на момчето, та даже и ръката му. Разбрах го от тихият стон, който излезе от гърлото му. Изчаках, леко потресена от изказването си, отговора на Ренесме. И знаех, че той никак нямаше да ми се хареса. Сигурно тя щеше да ми се развика, да побеснее, да ми каже да си запазя глупавата й рокля, да ми метне куфарите и да ме изгони заедно с момчето. Но ... това не се случи. Което още повече ме учуди. Кметицата ме погледна, а ядът лека-полека се оттичаше от лицето й.
-Имаш право... - каза тя със спокоен глас. Щях да се побъркам. По-скоро тя щеше да ме побърка. Тази жена е възможно най-странния човек, който някога съм виждала. Забелязах, че Ренесме се умисля. Омръзна ми все да изчаквам хората да се донамислят, но все пак уважих поредното нейно право. Интересно аз какви права имах?! След минута-две кметицата най-накрая се обади.

Чакам отговор!