Седнах бавно на едно от креслата, а Крис се настани до мен. Погледът му бе уплашен. Той не промълвяваше и дума, което ме ядосваше. С все още треперещ глас, поради болките, го попитах:
-Коя... дата сме? - той ми отвърна, че днес било двайсет и някой ноември. Това... беше лошо. Много лошо. - Аз... май... съм... бременна. - казах аз заеквайки. Крис вече стана напълно неподвижен. Купата, която той държеше в ръцете си, се строши на стотици парченца под натиска на ръцете му. Погледът му бе празен, моя също. Двамата стояхме така доста време, неподвижни и тихи, всеки със своите мисли. По едно време дочух някакви стъпки, но не обърнах глава, за да видя кой е.
-Хелга...? - беше Ренесме. Бавно се обърнах към нея, а в погледа ми сигурно се четеше огромно съжаление. Тя видя счупената купа, след това погледна Крис и накрая отново мен. - Какво е станало тук? - попита тя, но не получи отговор. Не можех да си отворя устата. Все пак направих усилие и успях да й обясня горе-долу накратко.
-Когато разбрах, че Крис е вампир, потърсих в интернет нещо за тях... И стигнах до една статия... За полу-вампири... Деца на вампир и човек... Жената, която е човек... умира... когато роди детето... Чудовището... което я изяжда отвътре... - гласът ми изведнъж спадна, не можех да продължа. По лицето ми се застичаха сълзи. Исках Крис да ме утеши, да ми каже, че греша, че нищо ми няма, но той стоеше все така безмълвен и неподвижен. Зарових лице в ръцете си и продължих да плача. Усетих, че Ренесме сложи ръката си на рамото ми, но тя не можеше да ме утеши. Нямаше начин. Надежда също.