Ресторант "Слава"

Аз и Хелга влязохме в ресторанта. Келнерът Игнасио веднага дотича до мен треперейки.
- Каква слава! Вие?! Заповядайте! Ще приготвим най - голямата маса и най - красивата. - каза той и се върна обратно за масата.
Уилям чакаше отвън, но след 2 минути влезе. Келнерът отново дотича и започна да крещи:
- Вижте каква чест, дами и господа! Тук при нас са дошли "Стоманената принцеса", "Цигуларят Уилям Гюн", шефьорът на принцесата и жена му.
Всички огледаха Хелга, а след това имаше бурно ръкопляскане. Дойдоха и журналистите, но за радост ги изгониха. Във бара влезе една жена.
- Аси! - извика тя и се хвърли върху мен.
Отдръпнах се от нея, а Хелга дойде до мен.
- Ти ли си Сара? - попита Хелга.
- От къде знаеш името ми? - каза Сара рейвнувайки.
Усетих това и сложих ръката си на рамото на Хелга.
- Ти какво мислиш? Че няма да и кажа за теб ли? - попитах я.
Сара потрепера.
- Вие най - добри приятелки ли сте, Аси? - попита Сара.
Подсмихнах се и тръгнах с Хелга към масата. Хелга също не можеше да повярва за случилото се...

П.П - чакам продължение...

Влязохме в ресторанта малко преди уреченото време. Един от сервитьорите се изуми от посещението на Ренесме, а когато влезе и Уилям - и от неговото посещение. Изглеждаше много горд и каза на всички, че "Стоманената принцеса", цигуларят Уилям Гюн, шофьора Кристофър и жена му са в ресторанта. На свой ред аз се учудих, че ме нарекоха жена на Крис, но не се смутих. Даже звучеше приятно...
След минута влезе една жена. Тя се поздрави с Ренесме, а аз попитах новодошлата дали тя е Сара. Жената май се ядоса и ми отвърна, питайки ме откъде знам. Щях да й отговоря, че кметицата ми е казала, но Ренесме сложи ръка на рамото ми и каза, че не можело да не ми каже. Отново се учудих, особено след последвалия въпрос и отговор. Сара беше попитала кметицата дали сме най-добри приятелки, а в отговор тя просто се подсмихна. Двете тръгнахме към масата, където мъжете вече бяха седнали. Очите ми май бяха ококорени, но не можех да ги накарам да се успокоят.
-Ъм, Ренесме? Няма ли да я поканиш на масата? Аз нямам нищо против... - тя се замисли, но скоро не получих отговор. Бях седнала до Кристофър и се заговорих с него. Каза ми, че били намерили колата пред някаква дискотека и че нищо й нямало, нито нещо е задигнато. Въздъхнах успокоено, въпреки че даже не се бях притеснавяла. Или бях? Не знаех. Напоследък нищо не знаех. И друго особено нещо - днес имах толкова много изненади, и то в рамките на десетина минути, ако не и по-малко.
Същият келнер, който съобщи на гостите на ресторанта, че кметицата е тук, дойде на нашата маса горе-долу моментално и веднага раздаде четири менюта. Аз започнах да го разглеждам, но не можех да се успокоя. Много се дразнех, че Ренесме не канеше старата си приятелка на вечеря. Те трябваше да се сдобрят, и аз й го казах. Но тя явно не искаше да ме слуша...
-Ренесме? Кажи, няма ли да поканиш Сара? Ако се сдобрите, би било по-добре и за двете Ви. Ти ще имаш още един приятел, а те са важни. А тя... не знам... - обърнах се към кметицата, но отново доста време чаках отговор. Вече почти си бях избрала какво ще ям, когато тя най-накрая ми отговори.

П.П. Най-накрая си дойдохме на думата - написах дълго РП. Very Happy

А, и да знаеш, всъщност май само ние двете си пишем...

- Естествено, че няма да я поканя. - казах аз.
Всички почнаха да крещят "Уилям". Той стана и отиде на подиума. Извади цигулката си, която винаги носеше със себе си. Всички се вгледаха във него. Сара също се обърна и го погледна.

По време на песента се усети силен трус. Чиниите и чашите изпопадаха на земята и се чупеха.
- Аси! Ела! - извика Сара и ме хвана за ръката. Кристофър беше с ранена ръка и побягна навън оставяйки Хелга сама. След песента, която почни никой не чу заради труса, Уилям отиде и помогна на Хелга да се изправи, а след това отиде навън да потърси Кристофър, но от него нямаше и следа. Никой не помръдваше от мястото си. Аз и Сара се държахме за ръце... Моля??? Отдръпнах ръката си, а тя отиде до келнерът. За момента нямаше втори трус. Келнерът пусна телевизорът.
- Земетресение беше усетено преди 2 минути с епицентър близост до ресторантите в Лондон. Земетресението е било с магнитут 5,7. За момента няма жертви. Всички се успокоиха горе- долу.
Хелга дойде до мен все още притеснена за Крис.

По време на изпълнението на Уилям, което много ми хареса, стана земетресение. Това най-много мразех. Уплаших се от разтърсването и изпопадането на чиниите по земята, но не чак колкото Кристофър. Той веднага изтича през вратата и отпраши нанякъде. Много се ядосах, но се опитах да не му обръщам внимание. Когато труса спря, Уилям дойде при мен и ми помогна да се изправя. Нямах нужда, но все пак беше кавалерско. След това излезе навън, може би за да потърси Кристофър, но се върна отново сам. Значи не го беше намерил.
След минута келнерът включи телевизора. Там точно казваха за земетресението и че нямало жертви. Но беше силно - 5.7 по Рихтер! Мразех земетресения, въобще всякакви бедствия, но те не можеха да се избегнат. Все още бях малко уплашена, но ядът ми напираше да излезе. Значи Кристофър бил пъзльо! С такъв човек, и то мъж, работа нямам. Повече той не ме интересува. И щях да му го кажа. Утре може би. Харесваше ми, но щом е страхливец, не е за мен.
По време на труса забелязах, че Сара хвана Ренесме за ръката, но щом всечко свърши, кметицата се отдръпна горе-долу погнусена. Олеле, ако и земетресение не можеше да ги обедини, какво щеше да може?! Може би трябваше да направя нещо, но... не, по-добре да не им се меся в работите.
Сервитьорите започнаха да вдигат изпопадалите чинии и чаши и да ги изхвърлят, тъй като бяха счупени. След около петнайсетина минути свършиха с разчистването и се върнаха към работата си. Келнерът дойде при нас и попита дали ще си поръчваме нещо, но аз вече бях загубила апетита си. Уилям и Ренесме също. Отказахме на сервитьора и той си тръгна. Заговорихме за земетресението, но никак не ми беше приятно. Даже и не слушах какво си говорят двамата. Бях се замислила за Кристофър, което не беше добре. Трябваше да го забравя, но май не ставаше. Все пак най-накрая Ренесме ме извади от "унеса" ми.

- За какво толкова мислиш? - попитах я.
Крис се върна след 30 минути. В едната си ръка носеше куфара на Хел, а в другата неговия.
- Готови сме за Турция. - каза той.
Уилям го погледна странно и хвана Хелга за ръката.
- Ти си луд, приятел! - каза Уилям на Крис.
Уилям не пускаше ръката на Хелга дори за минута. Облегнах на един стол. Странно... Не ревнувах... ни най - малко.
- Момчета... преди да заминем за Турция на почивка ще отидем с Хелга във новият СПА център. Нали Хелга? - подсмихнах се нагло за да ме чуе и Сара.

Половин час след земетресението Кристофър се върна с два куфара в ръце. Дойде при мен и ме хвана здраво за ръката без да ме пуска. Каза, че бил готов за пътуването ни към Турция. Съвсем го бях забравила, но и не ме вълнуваше. Сега бях ядосана и се опитах да се отскубна от "хватката" му, но той не ме пускаше.
Ренесме каза, че смятала преди Турция да отидем в новия СПА център. Аз веднага се съгласих, защото въобще не ми се ходеше в Турция. И аз не знаех защо, отново. Сигурно едно СПА щеше да ми се отрази добре. Всъщност аз май никога не бях ходила... Трябваше да си купя и бански. Но откъде? Щях все да намеря някой магазин.
Кристофър ме дразнеше все повече. Погледнах го с леден поглед и почти му изсъсках да ме пусне. Той се поуплаши и най-накрая освободи ръката ми. Уилям гледаше малко учудено заради държанието ми, но според мен нямаше нищо странно в начина, по който се отнасях към Кристофър. Или имаше нещо, което Ренесме и цигуларят знаеха за него, а аз не? Отново, не знаех. Наведох се към Кристофър и съвсем тихо му прошепнах:
-Ела с мен венага! - той ме послуша и тръгна с мен. Излязохме навън. Вече беше тъмно, а и беше захладняло. Небето беше забулено от облаци, лунните лъчи едвам пробиваха през тях. Улиците бяха опустели, дали заради късния час, или заради труса...
Обърнах се към Кристофър и отново със строг тон започнах да му обяснявам като на малко дете какво направи той.
-Виж сега, Кристофър... Това никак не беше джентълменско... Как можа да избягаш? Как може да си такъв пъзльо? Ти мъж ли си, или какво? Ти ми допадаше, но наистина, в минало време. Не искам да имам нищо общо с човек, който е по-страхлив и от една жена. Разбираш ли? Никак не е приятно. Постави се на мое място. Какво щеше да си помислиш? Че нямаш работа със страхливци, нали? Съжалявам, но не искам повече да сме заедно... - сърцето ми се късаше, но трябваше да го направя. Каквото и да стореше той сега, нямаше да промени решението ми. Ако с него се захванем по-сериозно, ако имаме деца и стане нещо, той ще избяга, така ли? Не, не ставаше така. Няма начин. Трябва да го зарежа и това е.
Кристофър стоеше срещу мен и... все едно се пулеше. Изглеждаше смешно, но нямах време за шеги. Изчаках реакцията му. Той явно се чудеше какво да каже или направи. Още едно доказателство, че не може да се оправя. Обърнах му гръб и понечих да вляза в ресторанта. Той обаче ме хвана за ръка, дръпна ме и ме доближи до себе си. Приближи лицето си до моето и двамата долепихме устните си. Аз го обгърнах с ръка, но в следващия миг се отдръпнах рязко. Това не трябваше да се случва. Щеше да стане още по-лошо. Не че това беше лошо, беше приятно, но нямаше как иначе.
-Не мога... - пророних аз и почти изтичах вътре в ресторанта, веднага намерих тоалетната и влязох вътре. Затворих се в една кабинка и започнах да плача като малко дете. През чужди очи това може би беше смешно, но на мен въобще не ми беше забавно.
Бях стояла в кабинката около петнайсетина минути, когато най-накрая се успокоих. През цялото врем бях плакала и когато излязох и се погледнах в огледалото, очите ми бяха червени и подути, а гримът ми се беше размазал. Пуснах водата в мивката и опитах да си измия очите, но гримът само още повече се размаза. Взех малко тоалетна хартия и започнах да ги търкам и най-накрая придобих що-годе нормален вид. Излязох от тоалетната и се върнах на масата. Ренесме и Уилям ме гледаха странно, а Кристофър май си беше тръгнал. Куфарите ги нямаше.

П.П. Стана като сапунка! Very Happy

Лека усмивка се изтъркаля по лицето ми, но след това изражението ми отново стана сериозно. Кристофър плачеше на излизане... и преди бях виждала мъж да плаче... какво толкова не е е за първи път все пак... Хванах Хелга за ръката и отидохме в тоалетните. Там беше и Сара. Тя видя Хелга и се притесни. Доближи се до нас и извади малко шишенце:
- Заповядай. Вземи! Това са капки за подути очи. - тя ги подаде и се усмихна.
Хелга ги взе и също се усмихна. След като Сара излезе аз и Хелга влязохме в една кабинка. Тя си сложи капките.
- Какво става с вас? - попитах я.

П.П . истинска сапунка... Широка усмивка

Искаш ли да и измислим име? Как ще плача, не виж

Намерих жестът на Сара за много дружелюбен. Не че беше нещо специално, особено или подобни, но мислех, че тя ще ме намрази след поредното изпълнение на Ренесме. Капките за подути очи наистина подействаха. Настроението ми вече леко се подобряваше, но отново се натъжих. Ренесме искаше да й разкажа какво е станало с Кристофър и това отново ме наведе на спомени за случилото се. След въпроса й, малко помълчах, но най-накрая й отговорих.
-Ами... ядосах му се заради това, че е такъв пъзльо... А той ме целуна... И аз... не знам какво да направя... Нямам представа какво да чувствам... Не знам какво да мисля за него... какво той ще си мисли за мен... А всъщност чуждите мисли никога не са ме интересували... - очите ми отново се насълзиха и реших, че няма смисъл да хабя на Сара тези капки за подути очи. Щом съм плакала, плакала. Не ме интересува какво си мислят другите. Освен Кристофър. Ох, не... Трябва да го забравя... И той сигурно ще ме забрави...Но не е толкова важно. Или е? Отново не знаех. Трябваше да си отговоря на толкова много въпроси.
-Ей, ама ти съвсем си се влюбила! - възкликна Ренесме и се разсмя. Нямаше как да не се присъединя към нея, това си беше смешно. Но след малко отново придобих тъжната си физиономия и зачаках реакцията на кметицата. А вече я чувствах може би... като приятелка. Кой знае, може и да се получи!

Ренесме, Уилям и Крис ме оставиха пред ресторанта. Аз си взех двата куфара и потърсих с поглед колата си. Най-накрая я намерих, забутана между два мерцедеса. Завлачих нататък куфарите и след две минути вече бях пред багажника. Отключих го и стоварих там куфарите си. След това леко го затворих и влязох в колата. Колко беше хубаво да си в своята си кола...!
Завъртях ключа и леко дадох газ. Скоро вече карах по улицата, право към парка, където щях да се срещна с майка ми. И щях да видя къщата, която ми бяха купили!!

Паркирах Минито близо до ресторанта. Бях развълнувана, защото бележката от Крис беше доста тайнствена. Погледнах часовника си - осем без пет. Значи бях навреме. Излязох от колата и я заключих, след което се огледах. Нито една от паркираните коли не ми изглеждаше позната, а вече бях виждала веднъж поршето на Крис. Дали още не беше дошъл, или пък беше пеша? Ако наистина беше без кола, то това бе наистина много нероматично.
Отидох пред входа на ресторанта. Застанах отпред и зачаках. Три минути нямаше да са чак толкова дълги... Стоях неподвижна, може би приличах на статуя. Забелязвах, че мъжете ме гледат, и то много. Бях започнала да се изчервявам, но някак-си успях да го прикрия. Погледнах отново часовника си, който беше в чантичката, и видях, че е осем без една... вече осем часа. Точно тогава една кола спря рязко посредата на улицата, след което паркира бързо на бордюра и оттам излезе един мъж, който се насочи право към мен. Уилям. Но защо? Какво правеше той тук? Какво ставаше...?
Уилям дойде право при мен и ме поздрави доста неочаквано за човек, който знаеше, че вече съм влюбена в друг.
-Здравей, красавице! Радвам се, че дойде. - гледах го втренчено. Сигурно би ме помислил за луда, но по-добре, защото в момента той беше наистина без ума си.
-Ти... защо си тук? Аз... мислех, че бележката е от Крис... - Уилям се усмихна и чак тогава забелязах колко хубава усмивка имаше той. Но това беше без значение и не трябваше да се случва. Той ми каза, че бележката била от него и че Крис никога не би поканил жена с писъмце. Да бе да, той откъде знаеше?? Да не би да са братя, че да знае какво би направил Кристофър...?
Уилям ме хвана под ръка. Ангелчето в мен отново се обади, този път покрепящо Крис. То искаше да се отдръпна, да не съм толкова близо до Уилям. И аз май го исках, но доста малко. А дяволчето, то харесваше Уилям и ми казваше, че ще бъда по-добре с него. Уф... може би полудявах.
Двамата се отправихме към колата му и той ми отвори вратата, а след като влязох, я затвори. След това и той влезе и запали мотора. Потегли нанякъде, но не знаех къде ме водеше. Не искаше и да ми каже. Питах го десетина пъти, но той все мълчеше. Тогава и аз щях да мълча. Щом щяхме да се правим на малки деца, добре.
Пътувахме около половин час. Опитвах се да видя някакви табели, но нямаше нищо подобно. Най-накрая колата намали и спря. Уилям ми отвори вратата. Слязох от колата и се огледах. Май бяхме на летището... Но какво правехме тук?
-Хайде! Ще закъснеем... - каза ми той, хвана ме за ръка и започна да ходи бързо. Водеше ме към един от терминалите, откъдето секачихме на самолет. Не разбрах за къде летеше този самолет, а и скоро нямаше да разбера. Когато понечвах да попитам някоя стюардеса за къде летим, Уилям й казваше, че не ни трябва и тя се отдалечаваше. Вече започвах да се ядосвам. Мразех изненадите.

Била съм заспала. Уилям ме събуди, а през прозорците вече струеше светлина. Значи беше най-малкото сутрин...
-Къде сме?? - попитах го аз, а ядът в мен все повече растеше. Но отново останах без отговор. Двамата слязохме от самолета и Уилям повика едно такси. Каза му да ни закара до пристанището. Самолет, кораб... какво ли още щеше да има? Летяща чиния??
Гледах през прозореца на колата, но сякаш нищо не забелязвах. Скоро таксито спря и двамата слязохме. Уилям отново ме хвана за ръка, все едно щях да избягам, и се отправихме към един огромен и луксозен кораб. Качихме се на него, а след десетина минути той вдигна котва и отплава. Откъде? Не знаех. Накъде? И това не знаех.

» Ресторант " Bacio" (Целувка)
» Ресторант "Water"
» Ресторант
» Романтичният ресторант
» Магазин за мъжко и дамско бельо"Елдорадо"