Невероятните скали

Уилям караше със страшно привишена скорост.
- Гладна ли си? - попита ме той.
- НЕ! - казах троснато.
- По спокойно! - изкиска се той.
Явно бяхме в Труция, защото бях сигурна, че видях една табелка, която не беше на английски, а на турски... От клатенето започна да ми прилошава, но защо? Преди аз лично съм карала с толкова висока скорост и нищо ми нямаше. Сигурно, защото днес съм само на едно кафе сутринта...
Скоро пристигнахме. Пред мен имаше неочаквана гледка. Скали... Прекрасни, просто великолепни скали...
- Тук никой няма да открие миризмата ни, защото скалите дават нещо като объркване. - каза хладно той, но някакси радостно.
- Да те вземат мътните! - казах му аз, отново със същия троснат тон.
Той отново не ми обърна внимание. На една табелка имаше надпис или по - точно си беше цял лист на англйски, а отдолу и на турски.
Листът

- Слава богу, издирват те! - казах и се усмихнах.
Той ме дръпна за ръката, а аз едвам запазих равновесие. Какво за бога, ми ставаше?
Вече видях къде щяхме да отседнем. Имаше много навътре в една скала нещо като дупка с дървена вратичка с метална дръжка. Почти цялата дръжка беше ръждясала, но това нямаше значение сега. Вътре имаше една спалня, килим и един стол. Боже, мой! Той ме завърза в единия ъгъл. Точно сега не ми беше до бягане...
Скоро след това той ме развърза и излязохме навън. Стигнахме до едно езеро.
- Ще те открият, рано или късно! - извиках.
- Да, права си, принцесо, но не и жив! - каза той и натърти на последната дума.
Отново ме издърпа и се затича с мен към езерото. Бях толкова гладна, а това беше краят...
Дърпах се, но той не ме пусна. Тогава той скочи във водата, но аз успях да се откъсна от ръката му. Спасих се... Успях... В този момент ми се зави свят и усетих пронизваща болка в корема. Сигурно, защото умирях от глад... Не успях да запазя равновесие и паднах удряйки главата си в един камък...

***

Незнам колко съм лежала така, но когато се събудих бях отново завързана и веригите, а Уилям спеше в леглото. Дали не сънувах...
- Уилям. - казах плахо.
- Боли ли те главата? - попита той.
Значи беше истина...
- Не. Ти оживя? - попитах го.
- Сега не беше времето за смърт, може би утре. - отввърна той с насмешка. - Гладна ли си?
- Не. - излъгах аз. Нямаше да ям нищо, ако ще да умра от глад. Точно тогава отново острата болка ме прониза в корема. - Всъщност, може.
Той стана и ми даде хляб и вода. Да, явно трябваше да свиквам да съм затворник.

П.С - към Хелга:
Скоро можете да ме намерите, ама не още щото виж кви работи се случват. Точно са ми трябваше...

Минаха вече 2 дни. От онзи ден не смеех да хапна нищо. Болките в коремът ми не спираха. Бяха ту остри ту по - леки... Чувствах се просто ужасно. Уилям понякога ходеше във града и вземаше нещо за ядене. Тогава аз винаги се молех да го хванат, но това не ставаше. Какво ли правеха Хелга и Крис? Какво правеше Мехмед? Горкият... Сугорно е съсипан... Не искам да му причинявам това... Толкова го обичах... Да аз наистина го обичах и то много...
- Искаш ли да се поразходим? - попита веднъж Уилям.
Той беше луд. Не можех да повярвам...
След няколко минути излязохме. Пред вратичката бяха оставени куфарите.
- Тръгваме ли? - попитах го.
Той кимна и се подсмихна нагло.
- Да не мислеше, че ще седя тук за да ме хванат? Изглежда тъпият ми брат и онези двамата глупаци Хелга и Крис са намерили някаква следа. - каза той.
- Те не са глупаци! Мери си приказките, идиот такъв! - извиках.
- Млъквай, принцесо! - извика той.
Отново ми се зави свят и загубих равновесие. Едвам успях да се подпра на куфарите. Затворих клепачи и се отпуснах върху куфарите и студената земя...

Все още не си бяхме тръгнали от досегашното ни място, заради моя припадък. Вече се чувствах горе-долу добре. Усещах все още болки в корема, но знаех, че това е от глад. Уилям беше излязъл за да купи нещо за ядене. Супер бях сама при това зъварзана, като куче. Точно тогава звънна телефон. Той лежеше точно на леглото. Да, моят телефон. Опитах се да го стигна но, не успях. Хванах одеялото на леглото и го дръпнах. Телефонът ми падна на земята и аз успях да го взема.
- Ало. - казах аз.
Дам, женски глас. Хм. Емили Янг. Тя беше.
- Ало. Моля те помогни ми, Емили ти си единствената ми надежда! Умолявам те! Сигурна съм, че другите контакти за изтрити! Моля те помогни ми!

- Не съм сигурна, но знам, че е Турция. Видях един надпис при отвличането. Има и едни скали, да едни много красиви скали и езеро има и релси за влак и мост за коли. Пълно е с гори и дупки в скалите. Аз и Уилям и...
Говорех несвързано. Усещах го, затова започнах от начало.
- Уилям беше предишният ми приятел, брат на Мехмед и той сега за да му отмъсти и...

Говорех с Емили и изведнъж чух стъпки от вън. Нямах време да затворя и да върна телефона, защото Уилям влезе.
- С кой говориш? Значи успя да го намериш? - изкиска се той и ми взе слушалката.
- Недей! Върни ми я или затвори! - казах аз.
- Ало. С кого говоря? Мехмед, братко ти ли си? - попита Уилям.
Щях да умра. Беше ми се сторило, че Сам беше видял Емили и беше взел телефонът и.
- Кой си ти, казвай? Къде си? Ще те УБИЯ!
Аз просто не можех да направя нищо...

Уилям се засмя.
- И се чудиш къде е тя ли? Ами няма да ти кажа! Знаеш ли какво? Получи ли вече раната в крака? Бях наредил да те прострелят. Случи ли се?
Очудих се от това, което каза Уилям. Значи Сам, не беше взел телефона... или какво изобщо се беше случило...

Уилям не спираше да се смее.
- Да, бе! Ще изпратиш онези тъпаци Хелга и Кристофър! Знам те, аз братко мой!
Точно тогава се чу изтрел. Вратата се проби.
- О, не хванаха ме!
Аз се усмихнах, той ме развърза и ме задърпа към другият вход - по точно тунел. Усетих непоносимата болка в корема. Положих ръка и продължих да се дърпам назад. Телефонът взе още беше в ръката на Уилям.
- Глупак! Повярвах ти! Ти си ги наел да ме убият! - изкрещя Уилям.

Тунела беше толкова тъмен. Чух отгоре шумове. Вече бяха разбили вратата и бяха намерили тунела. Бяха след нас! Нямаше начин Уилям да се измъкне! Пред нас имаше каменни стълби.
- Не мога да премина това! - казах аз.
- Не ме интересува! - каза той и ме задърпа.
Точно тогава се чуха три коршума. Уилям падна на земята, а аз се ударих силно на стълбите. Стиснах зъби. Болката беше непоносима.
- Добре ли сте? - попитаха ме мъжете, които ме бяха спасили.
- Не! - казах опитвайки се да издържа на болката.
- Сега ще дойде носилката. - каза единият от мъжете.
Докато дойдеше можеше и да съм умряла. Щяла да дойде... а защо за бога още я нямаше??? Взеха телефонът ми и звъннаха на единствения номер, който беше отбелязан, поради това, че Ем ми беше звъняла и звъннаха на него...