The Vampire Diaries/Дневниците на вампира - Пробуждането (на български)

Дневниците на вампира

4 септемри

Мило дневниче,

~~Днес ще се случи нещо ужасно.~~
Не знам защо написах това. Налудничаво е. Няма никаква причина да бъда разтроена. Имам всички основания да бъда щастлива,но…
Но часът е 5:30 сутринта, а аз съм будна и изплашена. Опитах се да се успокоя, че всичко се дължи на часовата разлика между Франция и тук. Но това не обяснява защо се чувствам толкова уплашена. Толкова изгубена.
Онзи ден, докато леля Джудит, Маргарет и аз се връщахме с колата от летището, ме обзе странно чувство. И щом завихме по нашата улица, изведнъж си казах: „ Мама и татко ни чакат у дома. Мога да се обзаложа, че ще ги заваря на предната веранда или във всекидневната, да надничат през прозореца. Толкова много ми липсват.”
Знам. Това звучи напълно налудничаво.
Но дори когато видях къщата и празната предна веранда, аз продължавах да се чувствам така. Изтичах по стъпалата, стигнах на един дъх до вратата и почуках. И когато леля Джудит отключи вратата, нахлух вътре и се заковах в коридора, очаквайки да чуя как мама слиза по стъпалата или татко се провиква от кабинета си.
Точно тогава леля Джудит тръшна с трясък куфара на пода пред мен и отрони една тежка въздишка, преди да изрече: „Е, вече сме си у дома.” А пък Маргарет се засмя. И тогава ме връхлетя най – ужасното чувство през целия ми живот. Никога не съм се чувствала толкова изцяло и напълно изгубена.
У дома. Аз съм си у дома. Защо тогава имам чувството, че съм на чуждо място?
Родена съм тук във Фелс Чърч. Винаги съм живяла в тази къща. Винаги. Това е добрата ми стара стая с белега върху една от дъските на пода, където бяхме угасили цигарите си, когато двете с Каролайн се промъкнахме да пушим и едва не се задавихме до припадък. Мога да погледна през прозореца и да видя голямата дюля, по която Мат и приятелите му се бяха покатерили преди две години, за да провалят пижаменото ми прати за моя рожден ден. Това е моето легло, моя стол, моята тоалетна масичка.
Но сега всичко ми изглеждаше толкова странно, все едно никога не съм принадлежала на това място. Сякаш не съм попаднала на мястото си. И най – лошото е, че имам чувството, че принадлежа някъде другаде, но не зная къде.
Вчера бях твърде уморена, за да отида за раздаването на учебната програма.
Мередит е взела графика с часовете ми, но не ми се говореше с нея по телефона. Леля Джудит обясняваше на всеки, който се обади, че съм изтощена заради часовата разлика и че сега спя дълбоко, но през цялата вечеря ме гледаше със странно изражение на лицето.
Днес обаче ще ми се наложи да се видя с всички от групата. Вероятно ще се срещнем на паркинга преди началото на часовете в училище. Затова ли съм толкова изплашена? Дали не се страхувам от тях?

Елена спря да пише. Вгледа се в последния ред, който беше написала, после поклати глава, все още с писалката в ръка, надвесена над малката тетрадка с подвързия от синьо кадифе. После с внезапесн рязък жест вдигна глава и захвърли писалката и тетрадката към големия прозорец в нишата, където те паднаха, без да се повредят, върху тапицираната седалка под прозореца.
Това беше пълен абсурт.
Откога тя, Елена Гилбърт, се плашеше от срещите с хората? Откога бе започнала да се страхува от всичко ? Изправи се и с гневен жест напъха ръце в ръкавите на кимоното от червена коприна. Дори не погледна към изкусно изработеното огледало от викторианската епоха над нощнта масичка от черешово дърво, защото знаеше какво ще види в него. Елена Гилбърт: самоуверена и сдържана ; руса и слаба ; винаги в крак с последните модни тенденции ; в последния клас на гимнацията ; момичето,желано от всяко момче ; момичето, каквото всяко друго момиче искаше да бъде. Която тъкмо сега беше смръщила лице и стиснала устни. Което бе крайно необичайно за нея.
"Една гореща баня и малко кафе ще ме поосвежат." каза си тя. Сутрешния ритуал с миенето и преобличането винаги я успокояваше. Този път се забави малко повече, защото трябваше да подреди новите си дрехи, донесени от Париж. Накрая си избра бледорозова блуза и бели ленени шорти, с които приличаше на малинов сладолед. "Достатъчно апетитен, за да бъде изяден." помисли си тя, докато огледалото й показваше едно симпатично момиче, многозначително усмихнато. Страховете, които преди малко я измъчваха, тутакси се стопиха и бяха забравени.
- Елена! Къде си? Ще закъснееш за училище! - чу се отдолу приглушен глас.
Елена прокара още веднъж четката през фината си като коприна коса и я стегна отзdд с тъмно розова панделка. После грабна раничката си и слезе по стъпалата.
В кухнята на масата четиригодишната Маргарет ядеше овесена каша, а леля Джудит печеше нещо на печката. Леля Джудит беше от жените, които вечно изглеждаха разтревожени за нещо, независимо какво. Тя беше сляба, с безизразно и слабо лице, с леко разрошена коса, прибрана небрежно по тила. Елена я целуна по бузата.
- Добро утро на всички. Съжалявам, че нямам време за закуска.
- Но, Елена, не можеш просто така да излезеш, без да си хапнала нещо. Трябват ти протеини...
- Ще си взема една поничка преди училище - отговори момичето с развеселен тон. Лепна една целувка върху пухкавата коса на Маргарет и се накани да тръгне.
- Но, Елена...
- И вероятно след училище ше отидем или в дома на Бони, или на Мередит, така че не ме чакайте за вечеря. Довиждане!
- Елена...
Елена вече беше на предната врата. Затвори я след себе си, без да изслуша заглъхващите протести на леля Джудит. Пристъпи на предната веранда.
И спря.
Всички лоши предчувствия от сутринта отново я връхлетяха. Безпокойството, опасенията, страхът. Сигурно нещо лошо предстоеше да се случи.
Улица "Мейпъл " беше напълно безлюдна. Високите къщи във викториански стил изглеждаха странно притихнали, като напълно изпразнени отвътре. Като декори от изоставено филмово студио. Или по - точно приличаха на лишени от обитатели, но пълни със странни наблюдаващи създания.

» The vampire diaries - еnglish
» The vampire diaries - епизодите в замунда