Къщата близо до плажа

http://www.orcas1.com/beach_house_800px.jpg

http://www.bradburysltd.co.uk/images/bedrooms/elumo.jpg

Едната спалня.

http://www.juvandesign.com/wp-content/uploads/2009/07/amazing-luxury-bedroom-design03.jpg

Втората спалня.

http://www.luxurykitchendesigner.com/wp-content/gallery/tennessee-traditional/clive-christian-kitchen-2.jpg

Кухнята.

http://greatinteriordesign.com/wp-content/uploads/2009/04/creekside-living-room.jpg

Всекидневната.

http://www.utahluxury.com/blog/wp-content/gallery/realtors/cindy-wallace/4981-last-stand/WC_DiningRoom.jpg

Трапезарията.

http://bathroomremodelingideas.files.wordpress.com/2008/01/custom-bathroom-3.jpg

Банята.

Влязох след Уилям в къщата, след като пет минути бях стояла отвън и я бях съзерцавала. Изглеждаше прекрасно, но след като огледах всички стаи, които не бяха много, бях онемяла. Всичко изглеждаше прекрасно, модерно... Просто красиво. Но защо? Защо той ме беше довел тук?
-Харесва ли ти? - попита ме той, но аз нищо не отговорих. Сега аз щях да мълча и след като той осъзна това, се намръщи и излезе от втората спалня, в която ме беше оставил. Поразгледах я, отворих гардероба и разбрах, че той е пълен с дрехи. Всякакви, и то скъпи, красиви и луксозни. Защо...?
Затворих двете крила на гардероба и влязох в банята. Бях взела със себе си червената чантичка, в която ми беше мобилния телефон. Извадих го и след като се уверих, че Уилям не е наблизо, набрах номера на Крис. Обаче телефонът не даваше сигнал. Явно нямаше покритие... Това беше много лошо, защото трябваше по някакъв начин да се свържа с цивилизацията. Но май намеренията ми нямаше да се осъществят...
На вратата на банята се почука и аз веднага пъхах телефона обратно в чантичката. Отворих вратата и, разбира се, там беше се подпрял Уилям.
-Какво? - попитах го троснато и забих поглед в земята. Нямаше да му се дам, не трябваше.
-Хайде, слез да обядваме. Сигурен съм, че си гладна. - каза той и ме подкани да изляза. Но аз не направих нито крачка. Той се примири и ме остави сама. Щях да правя гладна стачка. Колкото издържа, толкова. Нямаше да му говоря, докато не ме увери, че ще ме върне на минутата в Лондон.
Лондон... Какво ли правеше сега Крис...? Ами Ренесме...? О. Ако... Уилям го беше направил..., защото Ренесме го е накарала..., за да бъде сама с Крис...? А ако той се поддадеше...? Та той ми каза, че ме обича... Или аз съм си го въобразила...? Кога ли щях да намеря отговори на тези въпроси? Когато спра гладната стачка. А това нямаше да е скоро.

Той огледа къщата. Тръгна бавно назад, а след това се засили и разби вратата. От вътре се чу плач и викове. След няколко минути на вратата се появи Уилям хванал за ръка Хелга. Тя тръгна към Крис, но Уилям не я пусна. Кристофър изглежда започна да ревнува и ме хвана за ръката. Аз се отдръпнах и тръгнах към Уилям. Ударих го по лицето. Той отпусна Хелга и се хвърли плачейки върху Крис. Уилям ги гледаше с презрение. Той се възползва от момента и ме задърпа за ръката навън. Хелга и Крис тръгнаха след нас. Опитвах се да се дърпам и често падах по - горещия пясък. Той ме взе на ръце и започна да бяга към океана. Лодката с която бяхме дошли с Крис беше на брега и той се качи заедно с мен в нея. Лодката се плъзна по големият океан. Вече бяхме доста надълбоко...
Аз отново го ударих, а той ме хвана за китките.
- ПРЕСТАНИ! - каза той ядосано.
- ОСТАВИ МЕ! - извиках аз със същият тон.
Опитвах се да се отпусна от него, но той ме държеше здраво. Лодката започна да се клати и да се пълни с вода. Той ме погледна и ме прегърна. Лодката почти се беше напълнила. Той се доближи до ухото ми все още прегърнал ме и прошепна:
- Прости ми... обичам те...
Точно тогава лодката се обърна. Ние паднахме във водата... Последното нещо, което чух бяха писъците на Хелга и крясъците на Крис от брега...

Бях си в стаята, в която ме "настани" Уилям. Отказвах да ям, въпреки че той ми оставяше три пъти на ден храна и вода пред вратата. Но аз не ги докосвах.
Бях седнала до прозореца и гледах през него. Вълните бяха по-силни, но все пак денят беше ужасно горещ. Слънцето напичаше, сякаш въобще не му пукаше, че вече е 31. октомври и би трябвало да вали. Или пък не? Всъщност аз не знаех къде съм. Можеше... да съм навсякъде.
Листата на палмите едва се полюшваха от съвсем лекия бриз. Горещината се усещаше като някаква стена, която притискаше всеки, излязъл навън.
Така си се бях загледала и изведнъж видях лодка в океана. Цивилизация! Лодката продължи да плава и се скри зад палмовите листа. След това двама човека излязоха на брега, а аз напънах очи, за да ги разпозная. Бяха Ренесме и Крис!
Бях толкова зарадвана, че въобще не се досетих за Уилям. Отворих рязко вратата и започнах да викам "Крис! Ренесме!". Уилям обаче ме чу и веднага изхвърча от всекидневната, запушвайки устата ми с една ръка и хващайки ме през кръста с друга. След това се чу трясък. Май бяха разбили хубавата врата...
Двамата с Уилям слязохме долу и наистина бяха Крис и кметицата. Колко беше хубаво лицето му... Толкова дълго не го бях виждала...
-Крис! - извиках отново и се задърпах към него. Уилям обаче не ме пускаше и тогава Ренесме му удари един доста силен шамар по лицето. Той ме пусна без да иска и аз веднага изхвърчах в прекръдките на Крис. Тогава обаче Уилям тръгна към Ренесме, хвана я за ръката и я задърпа навън. Двамата с Крис веднага тръгнахме след тях, но те вече бяха стигнали лодката. Уилям я избута с крак, след което влезе вътре и двамата заплаваха сред океана. Виковете на кметицата се чуваха, но Уилям не й обръщаше внимание. Ние с Крис стояхме на брега и гледахме ужасната сцена. Нямаше какво да направим...
Изведнъж лодката започна да се клати и след миг се обърна надолу. Изпищях, а Крис веднага се втурна във водата. За по-малко от три минути той беше стигнал до лодката, но се съмнявах, че те могат да издържат толкова време без въздух. Нищо не се подаваше над водата, само лодката и главата на Крис.
Той вече беше до лодката и се гмурна навътре. Не знаех какво е правил под водата, но след секунда излезе, нарамил кметицата. Нейното тяло бе отпуснато и безжизнено. Олеле, ами ако тя...умреше? Ние щяхме да сме виновни... Но не, той... ние трябваше да ги спасим. Даже и Уилям.
Крис остави тялото на Ренесме в лодката, а след това се гмурна още веднъж и извади и Уилям. Той изглеждаше още по-зле от кметицата. Положи и него в лодката, след което я забута към брега.
Скоро лодката се бутна в пясъка и аз веднага помогнах на Крис да извади и двамата и да ги остави на пясъка. След това се заехме да им оказваме първа помощ.
Прилагах това, което бях гледала само по филмите. И все пак успях. Ренесме силно си пое дъх, а след това изплй струйка вода. Стана бавно от пясъка и се наведе, за да се "доизчисти". Уилям обаче стоеше все още безжизнен, легнал на пясъка. Крис се опитваше да му помогне, но нищо не се получаваше. Явно му трябваше изкуствено дишане, което нито аз, нито Крис бихме направили.
Ренесме веднага го видя и с бърза походка, люлеейки се, клекна до него. Направи му изкуствено дишане, но отново без успех. Тя пробва още няколко пъти. Уилям не се събуждаше... Кметицата се наведе още над него и започна яростно да го удря с юмрук в гърдите. По лицето й се стичаха сълзи... Изведнъж Уилям рязко изправи глава, след което се закашля от водата в гърлото му.
Вече горе-долу всичко беше наред и можех да изразя чувствата си.
-Крис... - изрекох тихо аз и потънах в прегръдките му. Устните ни се допираха една до друга. Все едно играеха някаква игра... Тази целувка продължи доста...
-Хелга! - успя да ме извика Ренесме, въпреки че гласът й беше прегракнал. Отлепих се от Крис със нежелание и със светнало лице отидох до кметицата. Тя започна да разговаря с мен...

След като бях извикала Хелга да поговорим тя дойде бавно до мен. Изправих се. Погледнах към Крис и Уилям, но те все още бяха скарани. Аз също бях сърдита на Уилям, но той...

С Хелга ги оставихме сами с риск да се сбият. Най - накрая намерихме удобно място за да поговорим.
- Виж, Хелга. Добре ли си?
Тя не отговори, но аз продължих с въпросите и отговорите на нейните въпроси.
- Намираме се на остров Есме. Този остров се намира много навътре в океана. Исках да те попитам нещо. Уилям направи ли ти нещо?
Хелга обаче отново не отговори. Точно тогава аз се притесних.
- С Кристофър разбрахме каква е работата. Изглежда от доста дълго време той играел комар. Във една от игрите бил заложил теб. Отвлякъл те е тук за да те спаси... От доста време насам много те е харесвал...
Тя ококори очи. Сълза се спусна от дясното и око. Не се сдържах и я прегърнах... Не можех да повярвам... Аз и една гражданка?...

След няколко минути след като тя се съвзе тръгнахме към мъжете. Бяха ги наобиколили толкова много хора... Може би гражданите на целият остров... Те явно се биеха. Ние тръгнахме натам за да ги укротим. Уилям обаче не ме послуша и се овъргаляхме във пясъка. Всички се усмихнаха все още притеснени.
- Ще види този глупак! - изръмжа Уилям.
- Стой мирно. - казах аз.
Той се изправи и удари Крис. От носа на Крис потече тъмно червена кръв. Хелга изпищя...

С Ренесме се отдалечихме от мъжете и започнахме да си говорим. Аз не отговарях на въпросите й, просто защото се бях замислила за Крис. Усетих тревога в гласа й, а след като тя ми каза, че Уилям ме е бил заложил на комар, спрях с мислите си. Да ме заложи?! Все едно съм вещ?! Това беше непростимо...
След това кметицата ми каза, че той ме бил отвлякъл тук, за да ме спаси и че ме харесвал. Това си беше... тъжно. Една сълза се отрони от окото ми и падна надолу към земята. Добре, спасил ме е, но... такъв ли е начина? Въпреки това все още му бях сърдита и сигурно скоро нямаше да му простя.
Около Уилям и Крис се бяха събрали хора. Значи тук е имало цивилизация! А аз все си мислех, че този остров е забравен от Бога... И съм можела да избягам...
Веднага и двете разбрахме, че те се бият. Затичахме се и скоро вече ги бяхме отдалечили един от друг. Ренесме говореше нещо с Уилям, а аз - с Крис.
-Моля те, остави го! Не се дръж като дивак! - казах аз на Крис, но той не ме слушаше. Погледът му бе устремен към мястото, където бяха кметицата и Уилям. Но в него нямаше омраза, имаше притеснение. И аз погледнах натам и разбрах, че Уилям идва бързо към нас. Той беше ядосан, наистина много ядосан. Спря на около трийсет сантиметра от нас.
-Недей... - промълвих аз, но никой не ме чу. Юмрукът му се заби в носа на Крис. Аз изпищях. Исках да му помогна, но не можех. Мразех кръв...
Хората се скупчиха около нас. Някои му се притекоха на помощ, а други, разярени, се затичаха към Уилям, за да се разправят с него. На мен никой не ми обърна внимание. Зави ми се свят. Не виждах нищо. Пред очите ми имаше само едно черно и непрогледно петно. Усетих, че краката ми се подкосяват. Чух приглушения вик на Ренесме. Бях припаднала.

Вдигна се прекалено много шум. Хората започнаха да се разотиват. Крис стоеше на Хелга и я гледаше тъжно. Уилям се наведе над Хелга и каза:
- Трябва да я заведем на лекар.
- ТИ ЛИ? Мръсник такъв... аз ще я заведа. - ококори очи Крис.
- Момичето е зле. Ако се върнем в града ще ме задържат в полицията. - ядоса се се Уилям.
- Заслужаваш го! Нека ти е! - извика Крис с огромна болка в носа.
- Аз ли...? - изръмжа Уилям.
- ПРЕСТАНЕТЕ! - извиках аз.
Силният ми вик проектя на на целия остров. Всички млъкнаха. Подадох ръка към Уилям. Той ми даде малко шишенце. Отворих го. Фунеше ужасно, но нямаше начин. Наведох го към носа на Хелга, а тя се размърда.
- Какво е това? - попита тя.
Кристофър си беше сложила кърпичка на носа, но не се сдържа и я прегърна. Уилям се отдръпна, а аз след него.
- Ще ми помогнеш ли да ги заведем някъде? - попитах го аз.
- Аз? Нямаме лодка. С какво? - попита ме Уилям.
- Ще измислим нещо. - казах аз.
- Аз не мога. - отоговори той и тръгна към тях, но аз го спрях.
- Аз вярвам във теб. - казах аз с надежда.
Той също ме погледна. Доближи се до мен, но този път не ме целуна, а ме вдигна на ръце. Хелга и Крис ни гледаха очудено. Бих казала повече Кристофър. Хелга леко се усмихна.

Усетих ужасна миризма. Нещо между развалени яйца, непрани чорапи от месеци и повръщано. Рязко отдръпнах глава, а след това отворих очи. Над мен се беше надвесила Ренесме с някакво шишенце в ръка. Тя го отдръпна и го прибра някъде. Не виждах Крис, затова се надигнах и веднага го видях. Той си беше сложил кърпичка на носа, но веднага щом видя, че ставам, ме прегърна силно. Щеше да ми извади въздуха, но не му казах нищо.
Стояхме така около минута, но на мен ми стана неудобно от многото зяпащи ни хора и се отдръпнах леко от него. По носа му още имаше следи от кръв, но не миришеше. Видях, че кметицата и Уилям са се отдалечили. Говореха си нещо. А аз нямах какво да говоря. Нищо не ми се правеше. Беше ми се насъбрало прекалено много за един ден. Исках просто да си легна в леглото...
Уилям вдигна Ренесме на ръце. Крис се ококори и ги гледаше без да мърда очи от тях. Аз също бях леко учудена, но съвсем малко. Вече знаех, че те двамата се харесват. Усмивка премина по лицето ми, но си остана там.
Станах от пясъка, поизтупах се и подкрепяна от Крис се доближих до цигуларя и кметицата.
-Така... Вие правете каквото си искате. Аз обаче искам да се наспя. - това беше единственото, което казах. Ренесме ме погледна разбиращо, а Уилям не посмя въобще да ме погледне. Той бе отклонил поглед и съзерцаваше океана. Или просто се преструваше.
Крис, разбира се, щеше да дойде с мен. Двамата влязохме в къщата, той ми помогна да се кача по стълбите, понеже залитах, и влязохме в спалнята.
Не исках да се преобличам. Направо се пльоснах на леглото, а Крис ме последва. Той обаче залитна е падна на земята. Засмях се, а той също. Изправи се и съвсем аристократично легна на леглото до мен. Двамата се доближихме един до друг. Той нежно ме целуна по челото, след това по носа, а устните ми бяха последни. Завихме се с едно леко одеяло и телата ни започнаха своята игра под завивката.

Слънчевите лъчи ме събудиха. Те минаваха през прозореца, отразяваха се в огледалото и падаха точно върху лицето ми. Обърнах се на другата страна и опипах мястото до мен. Крис го нямаше. Странно. Отвих се и станах. Облякох си едни най-обикновени дънки и блуза:

http://static.squidoo.com/resize/squidoo_images/-1/draft_lens2228348module15429192photo_1234384167laguna-beach-straight-jeans.jpg

http://www.renegadewoman.com/images/blouses/off_the_shoulder_long_sleeve_blouse.jpg

След това се сресах и слязох долу в кухнята. Там Крис приготвяше закуска, сигурно само за мен, понеже Ренесме сега закусваше, а имаше и една вече наядена чиния.
-Ъъ, добро утро... - казах аз, но никой не ми отговори. Е, това беше прекалено. Наистина, ако искат да са ми сърдити, за каквото и да е, но поне да ми отговорят!
Седнах, по-скоро се пльоснах, на стола и си сложих едно намръщено изражение на лицето. Потропвах леко, но нервно, с пръсти по масата. Все още никой не продумваше. Забелязах, че Уилям го няма.
Телефонът на Ренесме звънна. Не обичах да подслушвам разговори, но се насилих да чуя нещо от този.
-Ало? Да, добре. - това беше единственото, което каза кметицата. Все едно, че беше дала знак на Крис и двамата излязоха заедно, оставяйки ме сама. Е, това вече беше прекалено. Станах от стола, рязко го бутнах и той падна на земята, оглушително озвучавайки цялата къща. След това с ядосани крачки отидох до котлона, където Крис досега правеше яйца. Хванах тигана и точно щях да изсипя яйцата на пода, когато входната врата рязко и широко се отвори.
-Честит рожден ден!!! - тримата, Уилям, Ренесме и Крис, влязоха през вратата. Уилям носеше много балони на една връзка, всякакви цветове, и то все хубави, Ренесме държеше голяма торта в ръцете си, на която имаше две свещички - цифрите 2 и 4. Крис пък имаше в ръцете си огромен, ама наистина огромен букет от червени рози и някакви треви. Аз стоях така, с тигана в ръка, готова да го пусна на земята, гледах опулено, а устата ми стоеше отворена. Рожден ден ли? Аз? Странно.
-Ъм. Аз ли имам рожден ден? - и тримата се засмяха, а аз се ядосах още повече. Но спряха и Ренесме ми каза:
-Да, точно така. Днес е рождения ти ден - 3ти ноември.
-Но... аз... досега винаги см го празнувала на 16ти април... - гледах ги все така и стоях като паметник. Бях толкова объркана. Как така днес ще имам рожден ден?! Ренесме ми отговори на незададения въпрос.
-Ти си го празнувала тогава, защото родителите ти са искали да си родена тогава и с времето цялото семейство са свикнали и са се самозаблуждавали, че рождения ти ден е на 16-ти април. Това е! Сега - да празнуваме! - аз все още бях объркана, но горе-долу разбрах какво ми казват. Изведнъж отвън засвири музика, точно като африканската... любимата ми. Оставих тигана на мястото му, отидох до Крис и двамата се прегърнахме. Щом днес имам рожден ден, добре.

Всички празнувахме весело. Балони, торта, сърми, гювеч, яйца, пържоли и... най - вкусното турско грозде...
Уилям не спираше да ме гледа. Аз се бях облякла с тази рокля. Деколтето отново си беше отворено, но е било и повече. Прическата ми беше такава. Просто не можех да разбера... уххх доста се замислих... на вратата се звънна. Уилям стана от масата и тръгна към вратата. На вратата стоеше красив мъж. Беше наистина красив...

Уилям се опита да затвори вратата, но аз станах и отидох до него.
- Добър вечер! Заповядайте. - казах аз и го подканих навътре.
Хелга и Крис не спираха да гледат мен и непознатият. Мъжът седна на другото място до мен. Той също не спря да ме гледа, но след това погледна към Уилям.
- Защо не разкажеш на всички за мен? - попита мъжът.
Уилям стана и се нахвърли върху мъжът. Веднага се изправих и застанах между тях. Уилям събори масата и извика:
- МЕХМЕД, ВЕДНАГА СЕ МАХАЙ ОТ ТУК!
- Така ли вече говориш на брат си? - извика мъжът наречен Мехмед. - Няма да ти позволя да съсипваш хората. Вече съсипа една жена. Още ли искаш?
Мехмед погледна към мен. Уилям обаче излезе навън и тръгна към океана. Аз въздъхнах и тръгнах след него, но Мехмед ме хвана за ръката.
- Недей. Не си заслужава. Той се интересува само от това да е известен. Аз съм неговия брат. Името ми е Мехмед.
Погледнах го. Сините му очи блестяха на светлината. Усетих, че той все още ме държеше за ръката...

С Крис се държахме за ръце под масата. Беше ми много приятно, въпреки че все още не бях повярвала напълно, че е рождения ми ден. И все пак беше забавно.
По едно време на вратата се звънна. Уилям отвори, но веднага тръгна да я затваря. Ренесме го спря и покани новодошлия. Той гледаше кметицата доста...привлекателно. Беше хубав, но Крис беше много повече. Уилям изведнъж се развика на госта, а той от своя страна също се ядоса, аслед това каза, че се казвал Мехмед. Доста ме объркаха, но все пак разбрах, че са братя. Уилям се ядоса и излезе от къщата, а Ренесме понечи да тръгне след него, но Мехмед я спря. Те пак се загледаха един в друг, а аз се подсмихнах.
Погледнах към Крис. Неговото лице беше променило вида си, той изглеждаше притеснен. Но не заради новодошлия, а заради нещо, което се опитваше да каже. Но не го правеше. Започвах да се ядосвам, защото мислех, че между нас няма да има тайни.
-Крис, кажи, каквото имаш да казваш! - той обаче поклати глава, опитвайки се да ми внуши, че няма нищо да ми казва. Но най-накрая се предаде. Наведе близо ухото ми и ми прошепна:
-Аз...съм...вампир... - замръзнах на едно място. Имах чувството, че вече усещам дъха му по врата си, но той също бе замръзнал над ухото ми. Така стояхме около минута, след което аз станах рязко и тръгнах към спалнята. Чух, че той ме последва и скоро и той влезе в стаята.
Седна до мен на леглото и опита да ме успокои.
-Аз...не ти казвах... за да не те плаша... Исках да те отблъсна... но ти ме привлече... и аз те привлякох... Не съм опасен... Не съм като другите... Аз съм полу-вампир... Мога да ям и човешка храна... - усещах, че в мен паниката нараства. Станах от леглото и на висок глас му казах:
-Така, значи си вампир, но не пиеш човешка кръв?! Да не мислиш, че ще ти повярвам?! - вече понижих гласа си и задишах учестено. Загледах се в него. Всъщност... може би беше вярно. Зъбите му бяха бели, имаше прекрасно тяло, с усмивката си пленяваше всички...Но кметицата не можеше да не знае...
-Надявах се... - отвърна ми той на реторичния въпрос и понечи да стане от леглото. Но аз бързо се пресегнах, хващайки го здраво за ръката.
-Не... аз... не знам... какво да мисля... - казах аз, в очите ми напираха сълзи, а той се правеше на разсърден. Но в следващия момент бях в прегръдките му, а сълзите ми потекоха свободно по лицето ми.
След около пет минути се чуха стъпки по стълбите и ние се отделихме един от друг, аз избърсах сълзите и се направихме, все едно нищо не е станало. През вратата влезе Ренесме, която изглеждаше засмяна и щастлива.

Качвах се по стълбите, а Мехмед ми разказваше за себе си.
- Уилям се отрече от семейството си, за да бъде известен. Измисли си нова фамилия - Гюн. Истинската ни фамилия е Шадоулу. Тази фамилия е много известна, но той не беше съгласен да е известен с нас, а искаше да е само той и така напусна семейството. - каза Мехмед.
- Разбирам. Как реагира семейството ти? - попитах аз.
- Майка ми се отрече от него, както и дядо. Баща ми ни напусна, защото се влюби в някаква жена. Баща ми беше син на дядо, но той се отрече от него след като разбра за онази жена. - започна да обяснява Мехмед.
Слушах с интерес. Отведох го в една от стаите за гости и тръгнах към стаята на Хелга. Отворих врата и казах:
- Знаеш ли, че...
В миг погледа ми се закова върху Крис и Хелга. Хелга плачеше.
- Случило ли се е нещо?
Вратата до мен се отвори. Беше Мехмед. Той също не се усети и каза:
- Стаите не стигат. И ще се наложи... Извинявай... момиче има ли ти нещо?

Освен кметицата бе влязъл и онзи Мехмед. Нарече ме момиче и ме попита дали имало нещо. Как ли не, момиче! Та аз съм почти на четвърт век! Погледнах го ядосано, след което казах, че няма нищо.
-Чух...нещо да се казва на висок глас... - каза Ренесме и разбрах, че всъщност това беше въпрос, отправен към Крис. Той обаче поклати глава и погледна тайно към Мехмед, показвайки на Ренесме, че пред този човек няма да говори.
Кметицата го помоли да излезе за малко и тогава тримата останахме в стаята.
-Е...? - каза Ренесме, а Крис веднага й каза какво бе станало.
-Аз... казах й. - кметицата понечи да го попита какво ми е казал, но след това веднага се досети. Погледна ме уплашено, все едно бях от стъкло и можех всеки миг да падна и да се счупя. Но това нямаше да стане. Поне не и днес.
-Ъм... хайде да поизлезем. Да се разходим. - предложих аз и те се съгласиха. Излязохме от къщата и тръгнахме към плажа, след като не намерихме Мехмед, за да дойде и той.

Ядосана влязох през вратата и със силен трясък я затворих. Как се отнаяха с мен, все едно бях едно нищо и все едно нямах право да знам нищо!
Тропах силно по стълбите, качвайки се към спалнята. Влязох там и извадих всички дрехи от гардероба. Хвърлих ги на леглото и започнах да ги сгъвам, прибирайки ги в куфари. Щях да си тръгна оттук, независимо как.
Вече беше минал почти час. Всичко бе прибрано. Едвам затворих претъпканите куфари и се проснах на леглото. Чувствах се ужасно уморена. Скоро очите ми се затвориха и потънах в сладки сънища...

Like a Star @ heaven

Някакво тропане ме събуди. Отворих очи. В стаята все още бе тъмно. Седнах на леглото без да светвам лампата. Ами ако беше крадец?! А аз бях сама...
Тропането се приближавеше, човекът, не, всъщност хората..., вече бяха съвсем накрая на стълбите. След това вратата ми тихо се отвори, а аз замалко щях да изпищя. Но това беше Крис, те просто чак сега се прибираха...
Крис светна лампата. В тъмнината ми се стори, че той се усмихва, но сега лицето му бе тъжно.
-Аз съм... - каза той, а след това погледът му падна върху куфарите. - Ти ще заминаваш? Добре, но с какво...? - гласът му ставаше все по-тъжен. Не съм искала да го обидя, но просто ми писна от това място тук.
-Крис. Омръзна ми да стоя тук. Искам да отида в Лондон, при родителите ми, въобще при всичко, което имам! Моля те... не се сърди... - казах аз и бързо станах от леглото, озовавайки се пред него. Прегърнах го, след което се целунахме. Той вече бе по-успокоен. Помолих го наистина да си тръгваме и той се съгласи. Остави ме замалко сама в стаята, докато аз се преоблека, а той съобщи на Ренесме и Мехмед.
Скоро изглеждах така:
Къщата близо до плажа P0605091516

След около половин час вече всички бяха готови с куфарите си. Излязохме пред къщата. Ренесме се обади на някого, сигурно от местните, за лодка. Аз се загледах в небето. Беше синьо, но вече изсветляваше. Звездите вече едва се виждаха. Луната се отразяваше в гладката морска повърхност. Беше прекрасно...
Скоро тръгнахме към плажа. Там вече ни очакваха две лодки.

» Плажа
» Плажа
» Къщата на сем. Кол
» Къщата на сем.Ули
» Къщата на сем. Коул