Хари Потър и стаята на тайните

Хари го следваше по петите. Но за негово голямо разочарование Риддъл го въведе не в
някой скрит проход или таен тунел, а в същото онова подземие, в което бяха часовете на
Снейп по отвари. Факлите не бяха запалени и когато Риддъл почти затвори вратата, Хари
виждаше само него, замръзнал на мястото си, да гледа през процепа към коридора вън.
На Хари му се стори, че стояха така поне час. Виждаше само фигурата на Риддъл
до вратата, вперил очи през процепа, неподвижен като статуя. И точно когато Хари се
умори да чака в напрежение и му се прииска да се върне в настоящето, чу нещо да се
движи зад вратата.
Някой се прокрадваше по коридора. Риддъл безшумно се измъкна през вратата и
го последва, а Хари, забравяйки, че няма как да го чуят, тръгна на пръсти след него.
Може би около пет минути те следваха стъпките, докато Риддъл внезапно спря,
проточил шия натам, откъдето идваха нови шумове. Хари чу една врата да се отваря със
скърцане и някой заговори с дрезгав шепот:
— Хайде… тряб’а да те измъкна оттука… давай сега… хайде в кутията…
Имаше нещо познато в този глас. Риддъл внезапно изскочи зад ъгъла. Хари
пристъпи напред зад него. Различи тъмния силует на много едро момче, клекнало пред
една отворена врата, до която имаше голяма кутия.
— Добър вечер, Рубиъс! — с режещ глас каза Риддъл.
Момчето затръшна вратата и се изправи.
— К’во правиш тука, Том?
Риддъл се приближи.
— Край вече! — каза му Риддъл. — Ще трябва да те издам, Рубиъс. Говори се, че
ще затворят училището, ако нападенията не спрат.
— Кво искаш да…
— Не казвам, че си искал да убиваш. Но чудовища не се опитомяват. Както си го
пуснал да се поразходи и…
— То никога не е убивало! — каза едрото момче и затисна с гърба си вратата, зад
която Хари чу странно шумолене и тракане.
— Хайде, Рубиъс — каза Риддъл и се приближи към него. — Родителите на
мъртвото момиче ще дойдат утре. Най-малкото, което „Хогуортс“ може да направи, е да се
погрижи нещото, убило дъщеря им, да бъде ликвидирано…
— Не беше то! — викна силно момчето и гласът му отекна в тъмния коридор. — То
не може! То не е такова!
— Отмести се! — каза Риддъл и извади пръчката си.
Магията му освети коридора с внезапна ярка светлина. Вратата зад едрото момче
се отвори с такава сила, че го запрати на отсрещната стена. Отвътре излезе нещо, при
вида на което Хари издаде дълъг пронизителен писък, който никой друг не би могъл да чуе.
Издължено ниско космато тяло и оплетени на кълбо черни крака, множество святкащи очи
и чифт остри като ножове щипки…
Риддъл отново вдигна пръчката си, но беше късно. Съществото го събори и избяга
по коридора, моментално изчезвайки от погледите им. Риддъл едва се изправи на крака,
като гледаше след него, вдигна пръчката си, но другото момче скочи отгоре му, грабна
пръчката и го събори по гръб, ревейки: „НЕЕЕЕЕ!“
Пред очите на Хари всичко се завъртя, притъмня, той усети, че пада надолу, и се
приземи по гръб и с разперени ръце върху кревата си с балдахин в спалнята на
„Грифиндор“, а дневникът на Риддъл лежеше отворен върху корема му. Преди да успее да
си поеме въздух, вратата на спалнята се отвори и влезе Рон.
— Ето къде си бил! — каза той.
Хари приседна в леглото. Беше изпотен и цял трепереше.
— Какво има? — попита Рон, като го гледаше загрижено.
— Хагрид е бил, Рон. Хагрид е отворил Стаята на тайните преди петдесет години.

> ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА
> КОРНЕЛИУС ФЪДЖ

Хари, Рон и Хърмаяни отдавна знаеха, че Хагрид има злощастна слабост към
големи и чудовищни създания. През първата им година в „Хогуортс“ той се бе опитал да
отгледа змей в малката си дървена къщичка, а гигантското му триглаво куче с името Пухчо
не можеше да бъде лесно забравено. Ако е знаел като малко момче, че някъде в замъка
има скрито чудовище, сигурно бе, че е направил всичко възможно поне да му хвърли един
поглед.
— Вероятно е решил, че не е редно чудовището да стои затворено толкова време,
и си е наумил да му даде възможност да поразтъпче многото си крака.
Хари дори си представяше как тринайсетгодишният Хагрид се опитва да сложи
каишка на чудовището и да го води с нея. Точно толкова сигурен беше, че на Хагрид и през
ум не би му минало да убие някого.
На Хари донякъде му се искаше да не бе узнавал какво съдържа дневникът на
Риддъл. Рон и Хърмаяни го караха отново и отново да си припомня какво бе видял, докато
наистина му омръзна да им разправя и да води все един и същ разговор.
— Риддъл може да е тръгнал по погрешна следа — каза Хърмаяни. — Ами ако
някое друго чудовище е нападало хората…
— Колко чудовища според теб могат да се поберат в този замък? — отегчено
попита Рон.
— Нали знаем, че Хагрид е бил изключен? — каза Хари някак безпомощно. — И че
нападенията са престанали след това. Иначе Риддъл е нямало да получи наградата си.
Рон опита да смени курса:
— Риддъл е действал малко като Пърси… Кой изобщо го е карал да доносничи за
Хагрид?

— А Риддъл е трябвало да се върне в някакво мъгълско сиропиталище, ако се
вземело решение „Хогуортс“ да бъди закрит — припомни Хари. — Не го упреквам, че е
искал да остане тук…
Рон прехапа устни и рече замислено:
— Хари, ти нали беше срещнал Хагрид на „Мракон-али“?
— Да, ходил да си търси хищник, който унищожава голи охлюви — веднага си
спомни Хари.
И тримата замълчаха. След дълга пауза Хърмаяни изрече с колеблив глас най-
трудния въпрос:
— Мислите ли, че трябва да отидем и да питаме самия Хагрид за всичко това?
— Е, забавно посещение ще бъде, няма що! — обади ей Рон. — „Здрасти, Хагрид,
я ни кажи дали си пускал напоследък в замъка нещо бясно и космато?“
Накрая решиха да не казват абсолютно нищо на Хагрид, освен ако не се случи ново
нападение. И тъй като се нижеха все повече и повече дни, без да се чуе шепотът ни
безплътния глас, те започнаха да се надяват, че никога няма да им се наложи да повдигат
пред него въпроса защо е бил изключен.
Минаха близо четири месеца, откакто Джьстин и Почтибезглавия Ник бяха
вкаменени и почти всички си мислеха, че нападателят, който и да беше той, се е скрил
завинаги. На Пийвс също му омръзна да припява „О, Хари, Хари…“. Ърни Макмилън
помоли веднъж много учтиво Хари да му подаде едно ведро със скачащи отровни гъби в
час по билкология, а през март няколко от мандрагорите си устроиха шумно лудо парти в
Трета оранжерия. Професор Спраут беше много щастлива.
— Щом започнат да прескачат от саксия в саксия, значи са напълно узрели — каза
тя на Хари. — Тогава ще можем да съживим онези клетници в болничното крило.
* * *

На второкурсниците бе дадена съвсем нов вид задача за през великденската
ваканция. Дошъл бе моментът да си изберат учебните предмети за трети курс — нещо,
което поне Хърмаяни прие много сериозно.
— Това ще определи цялото ни бъдеще — каза тя на Хари и Рон, докато се
опитваха да се ориентират в списъците с нови предмети и отмятаха ту един, ту друг.
— Не искам повече да уча отвари! — каза Хари.

— Не може — мрачно каза Рон. — Трябвало да продължим със старите си
предмети, иначе аз веднага бих зачеркнал защита срещу Черните изкуства.
— Та това е много важен предмет! — възмути се Хърмаяни.
— Но не както го преподава Локхарт — каза Рон. — Нищо друго не съм научил от
него, освен никога да не пускам феи на свобода.
Невил Лонгботъм беше получил писма от целия си магьоснически род с най-
различни съвети какво да избере. Объркан и притеснен, той седеше и четеше списъците с
изплезен език и питаше другите дали според тях аритмантиката е по-трудна от науката за
древните букви руни*. Дийн Томас, който като Хари бе израснал между мъгъли, затвори
очи, заби няколко пъти вълшебната си пръчка в списъка и избра предметите, които тя бе
посочила.
[* Най-старата писменост на древногерманските племена, в която буквите са от
прави и начупени линии. — Б. пр.]
Хърмаяни не поиска съвет от никого и се записа за всичко. Хари мрачно се
усмихна, като си помисли какво ли биха казали вуйчо Върнън и леля Петуния, ако се
опиташе да обсъди с тях кариерата си на магьосник. Все пак и той получи съвет — Пърси
Уизли с удоволствие сподели с него своя опит.
— Зависи къде искаш да идеш, Хари — каза му той. — Време е да помислиш за
бъдещето, затова аз бих ти препоръчал пророкуване. Разправят, че мъгълознанието не
било силен предмет, но лично аз мисля, че магьосниците трябва да имат задълбочени
познания за немагьосническия свят, особено ако смятат след това да контактуват с него в
работата си. Като баща ми, който постоянно е във връзка с мъгъли. А брат ми Чарли, който
винаги е обичал да е сред природата, си беше избрал грижи за магическите същества.
Помисли къде си най-силен и какво те влече, Хари.
Но единственото нещо, което Хари умееше да прави наистина добре, бе да играе
куидич. В края на краищата той реши да избере същите предмети като Рон, та ако се
окажеше, че не го бива, да има поне един приятел да му помага.
* * *
Следващият куидичен мач на „Грифиндор“ щеше да е срещу „Хафълпаф“. Ууд
настояваше отборът да тренира всеки ден след вечеря и по тази причина Хари нямаше
почти никакво време за друго, освен за куидича и домашните. Но тренировките вървяха
все по-добре, а и времето ставаше все по-сухо, така че вечерта преди мача в събота той
се качваше към спалнята да си остави метлата с мисълта, че шансовете на „Грифиндор“ за
куидичната купа никога не са били по-големи.
Ала бодрото му настроение не трая дълго. На горната площадка на стълбата той
срещна Невил Лонгботъм, който като че не беше на себе си.
— Хари… не знам кой го е направил… аз така го намерих…
Като гледаше Хари със страх, той отвори вратата.
Целият куфар на Хари беше обърнат и разпилян из стаята. Мантията му се валяше
разкъсана на пода, завивките бяха дръпнати от кревата, чекмеджето беше извадено от
нощното шкафче и цялото му съдържание бе изсипано върху дюшека.
Хари отиде до кревата, зяпнал от недоумение, настъпвайки няколко скъсани
страници от „Блуждаене с бродници“. Докато заедно с Невил отново оправиха леглото, се
прибраха и Рон, Дийн и Шеймъс. Дийн пръв попита:
— Какво се е случило, Хари?
— Нямам и най-малка представа — каза Хари.
Рон оглеждаше дрехите му. Всички джобове бяха обърнати навън.
— Някой е претърсвал — предположи той. — Липсва ли ти нещо?
Хари се зае да събира вещите си и да ги хвърля в куфара. След като прати там и
последната от книгите на Локхарт, установи какво всъщност липсва.
— Няма го дневника на Риддъл — тихичко каза той на Рон.
— Какво?
Хари кимна с глава към вратата и Рон го последва навън. Те слязоха бързо в
общата стая на „Грифиндор“, която беше полупразна, и седнаха при Хърмаяни, потънала в
книгата „Колко са лесни древните руни“. Тя остана потресена от новината.

— Ама… само грифиндорец би могъл да го открадне… никой друг не знае
паролата…
— Точно така! — съгласи се Хари.
* * *
На следващия ден навън ги посрещнаха ярко слънце и лек освежителен бриз.
— Отлични условия за куидич! — възкликна Ууд на масата на грифиндорци, докато
пълнеше чиниите с бъркани яйца. — Хари, я се храни по-добре, имаш нужда от здрава
закуска.
Хари оглеждаше гъсто насядалите покрай масата грифиндорци и се чудеше дали
новият притежател на дневника на Риддъл е тук пред очите му. Хърмаяни настояваше да
съобщи за кражбата, но той отхвърли идеята, защото трябваше да разкаже на някой
учител всичко за дневника, пък и колко ли хора знаеха защо Хагрид е бил изгонен преди
петдесет години. Не искаше точно той да разравя отново цялата история.
Ала като излезе от Голямата зала заедно с Рон и Хърмаяни и тръгна да вземе
нещата си за куидич, към тревогите му се добави още една, и то много сериозна. Едва
стъпил на мраморното стълбище, той отново чу: „Да убия този път… да разкъсам… да
разпоря…“
Хари извика силно и Рон и Хърмаяни в уплахата си отскочиха встрани.
— Онзи глас! — каза той, оглеждайки се през рамо. — Току-що пак го чух… Вие не
го ли чухте?
Рон поклати глава, отворил широко очи. Хърмаяни обаче се плесна по челото.
— Хари, аз май… разбрах нещо! Трябва да ида до библиотеката!
Тя хукна нагоре по стълбите.
— Какво ли е разбрала? — разсеяно попита Хари, докато все още се оглеждаше,
мъчейки се да установи откъде идва гласът.
— Сигурно много повече от мен — отвърна му Рон, клатейки глава.
— Но защо й е да ходи до библиотеката?
— Че Хърмаяни винаги така прави! — вдигна рамене Рон. — Щом се сети нещо,
отива в библиотеката.
Хари стоеше и се колебаеше, като се мъчеше да долови отново гласа, но
останалите започнаха да излизат от Голямата зала и говорейки високо и възбудено, се
запътваха през предната врата към стадиона.
— Тръгвай и ти — подкани го Рон. — Наближава единайсет… Време е за мача!
Хари отиде на бегом до кулата на „Грифиндор“, грабна своята „Нимбус две хиляди
“ и настигна голямата тълпа, стичаща се към игрището, но мислите му бяха все още в
замъка при безплътния глас. Докато навличаше яркочервените си одежди в съблекалнята,
единственото му успокоение бе, че сега поне всички са навън да гледат играта.
Отборите излязоха на стадиона под бурни ръкопляскания. Оливър Ууд се издигна
за загряване около головите стълбове. Мадам Хууч пусна топките.
Хафълпафци, с жълти като канарчета екипи, се бяха скупчили да обсъдят тактиката
си в последната минута.
Хари тъкмо възсядаше метлата си, когато с бързи крачки, дори с подтичване, се
приближи професор Макгонъгол с огромен морав мегафон в ръце. Сърцето на Хари
потъна като камък във вода.
— Мачът се отменя — обърна се професор Макгонъгол през мегафона към
претъпкания стадион.
Последваха викове и освирквания. Съсипан, Оливър Ууд кацна на земята и се
затича към професор Макгонъгол, без дори да слиза от метлата си.
— Ама професоре — викна той, — ние трябва да се състезаваме… Ами купата… за
„Грифиндор“…
Професор Макгонъгол не му обърна внимание и продължи да говори през
мегафона:
— Всички ученици да се приберат в общите стаи на своите домове, където техните
отговорници ще им дадат необходимите указания. Побързайте, моля!
После свали мегафона и даде знак на Хари да се приближи.

— Потър, ти ела с мен…
Както се чудеше в какво ли може да го подозират този път, Хари видя как Рон
напуска протестиращата тълпа и хуква след тях да ги настигне по пътя към замъка. За
изненада на Хари професор Макгонъгол не възрази.
— Да, добре е и ти да дойдеш, Уизли.
Някои от учениците, струпали се около тях, негодуваха, че мачът е отменен, други
изглеждаха разтревожени. Хари и Рон последваха професор Макгонъгол обратно в
училището, където се изкачиха по мраморното стълбище. Този път обаче не ги заведоха в
ничий кабинет.
— Ще преживеете известен шок — предупреди ги професор Макгонъгол с
неочаквано мек тон, като наближиха болничното крило. — Пак е било извършено
нападение, двойно този път…
Червата на Хари сякаш се оплетоха на възел. Професор Макгонъгол отвори
вратата и двамата с Рон влязоха.
Мадам Помфри се беше навела над една петокурсничка с дълга къдрава коса.
Хари я позна — беше момичето от „Рейвънклоу“, което двамата с Рон случайно
бяха попитали за посоката към общата стая на „Слидерин“. А на леглото до нея беше…
— Хърмаяни! — простена Рон.
Хърмаяни лежеше абсолютно неподвижна с отворени очи, които приличаха на
стъклени.
— Намерили са я близо до библиотеката — каза професор Макгонъгол. — Едва ли
имате обяснение и за това. — Тя показа малко кръгло огледалце. — Било на пода до тях…
Хари и Рон поклатиха глави, вперили погледи в Хърмаяни.
— Ще ви придружа обратно до кулата на „Грифиндор“ — мрачно каза професор
Макгонъгол. — Трябва на всяка цена да говоря пред учениците.
* * *
— Всички ученици да са се прибрали в общите стаи до шест часа тази вечер и
никой да не напуска спалните помещения след този час. До всеки учебен кабинет ще ви
придружава учител. Никой ученик не бива да отива до тоалетната, непридружен от учител.
Всякакви куидични тренировки и мачове се отменят. Няма да има и вечерни занимания.
Грифиндорци, събрани в общата стая, мълчаливо слушаха професор Макгонъгол.
Тя нави пергамента, от който четеше, и каза с малко пресъхнало гърло:
— Не е необходимо да добавям, че рядко съм била така разстроена. Има
вероятност училището да бъде затворено, ако виновникът за тези нападения не бъде
заловен. Бих подканила всеки, който знае нещо за това, да се обади.
Тя се измъкна някак непохватно през отвора зад портрета и грифиндорци веднага
започнаха да коментират.
— Вече има две жертви от грифиндорци, без да се смята грифиндорският дух
бродник, една от „Рейвънклоу“ и една от „Хафълпаф“ — каза Лий Джордън, приятел на
близнаците Уизли, броейки на пръсти. — Никой от учителите ли не е забелязал, че
слидеринци са невредими? Не е ли очевидно, че цялата тая работа идва от „Слидерин“?
Наследника на Слидерин, чудовището на Слидерин… Защо не вземат просто да изхвърлят
всички слидеринци? — гневеше се той, подкрепян от кимащи глави и откъслечни
ръкопляскания.
Пърси Уизли седеше зад Лий, но за пръв път нямаше желание да изразява
становището си. Изглеждаше блед и недоумяващ.
— Пърси е в шок — прошепна Джордж на Хари. — Това момиче от „Рейвънклоу“,
Пенелопи Клиъруотър, също е префект. Той сигурно не е очаквал, че чудовището ще
дръзне да нападне префект.
Но Хари почти не го чуваше. Той още не можеше да преодолее стреса от вида на
Хърмаяни, изпъната върху болничното легло, сякаш издялана от камък. А ако виновникът
не бъде открит съвсем скоро, Хари можеше да се окаже за цял живот при семейство
Дърсли. Том Риддъл предал Хагрид, защото ако затворели училището, трябвало да
прекара живота си в мъгълско сиропиталище. Хари можеше точно да каже как се е
чувствал.

— Какво да правим? — пошепна Рон в ухото на Хари. — Мислиш ли, че подозират
Хагрид?
— Трябва да идем да разговаряме с него — каза Хари решително. — Не вярвам и
сега да е той, но ако предишния път е освободил чудовището, ще знае как се влиза в
Стаята на тайните, а това е добро начало.
— Ама нали Макгонъгол каза да си стоим в кулата, когато не сме на училище!
— Мисля си — каза Хари доста по-тихо, — че е време да извадя пак мантията.
* * *
Хари бе наследил от баща си едно-единствено нещо — дълга сребриста мантия
невидимка. Тя бе единственият им шанс да се измъкнат от училището и да посетят Хагрид,
без никой да разбере. Легнаха си в обичайното време, изчакаха, докато Невил, Дийн и
Шеймъс престанаха да говорят за Стаята на тайните и най-сетне заспаха, после станаха,
облякоха се отново и метнаха отгоре си мантията.
Движението по тъмните коридори не беше приятно.
Хари неведнъж беше обикалял замъка нощем, ала никога не бе заварвал такова
оживление из него след залез. Учители, префекти и призраци се движеха по коридорите по
двойки, оглеждайки се за някаква необичайна дейност. Мантията невидимка не скриваше
шумовете, които двамата издаваха, и в един момент много се изплашиха, когато Рон се
препъна само на няколко метра от мястото, където Снейп стоеше на своя пост. За щастие
Снейп кихна точно когато Рон изръмжа. Отдъхнаха си чак като стигнаха дъбовата входна
врата и я отвориха.
Беше ясна звездна нощ. Те забързаха към осветените прозорци на колибата на
Хагрид и отметнаха от себе си мантията едва пред вратата.
Секунди след като бяха почукали, Хагрид рязко я отвори и те се озоваха срещу
арбалета, който той държеше в ръцете си. Зад него хрътката Фанг яростно лаеше.
— Ооо! — каза той и ги погледна втрещено, сваляйки арбалета. — Що щете пък
вие тук?
— А това за какво е? — попита Хари, докато влизаха, като посочи арбалета.
— Нищо… нищо — измърмори Хагрид. — Аз такова… чаках… няма нищо, няма
нищо… Сядайте де… Ей сегичка ще туря чая.
Той като че ли не внимаваше какво прави. Едва не изгаси огъня, като изля върху
него водата от чайника, а после счупи порцелановата кана за чай с нервно трепване на
едрата си ръка.
— Да не ти е зле, Хагрид? — попита го Хари. — Разбра ли за Хърмаяни?
— Чух, чух… — отвърна той и гласът му леко се задави. Като поглеждаше
постоянно през прозореца, той наля по една голяма чаша гореща вода — бе забравил да
сложи пакетчетата чай — и тъкмо им отряза по едно голямо парче плодов кейк, когато на
вратата силно се почука.
Хагрид изпусна кейка, Хари и Рон се спогледаха в паника, заметнаха се бързо с
мантията невидимка и се стаиха в ъгъла. Хагрид се увери, че са невидими, грабна
арбалета и отново отвори рязко вратата.
— Добър вечер, Хагрид!
Беше Дъмбълдор. Той влезе с особено сериозно изражение, следван от доста
странен на вид мъж. Непознатият беше нисък и възпълен, с добре сресана сива коса и
боязливо изражение. Беше облечен в причудлива смесица от дрехи — тъмен костюм на
тънки райета, яркочервена връзка, дълга черна мантия и островърхи ботуши. Под
мишницата си носеше бледолимоново на цвят бомбе.
— Това е началникът на татко! — почти беззвучно каза Рон в ухото на Хари. —
Корнелиус Фъдж*, министърът на магията.
[* Фъдж — празни приказки, глупости (англ.) — Б.пр.]
Хари силно го ръгна с лакът в ребрата, за да млъкне. Хагрид бе пребледнял и по
челото му бе избила пот. Той се бе свлякъл в един от столовете си и гледаше ту
Дъмбълдор, ту Корнелиус Фъдж.
— Лоша работа, Хагрид! — заговори Фъдж някак отсечено. — Много лоша работа!
Но неизбежна… Четири нападения над мъгълокръвни. Нещата стигнаха много далеч.

Министерството трябва да вземе мерки.
— Аз никога… — започна Хагрид, гледайки умолително Дъмбълдор. — Вие
знаете… аз никога… професор Дъмбълдор, сър…
— Бих искал да е ясно, Корнелиус, че имам пълно доверие на Хагрид — каза
Дъмбълдор смръщено.
— Вижте какво, Албус — започна Фъдж явно против волята си, — миналото на
Хагрид е против него. Министерството трябва да направи нещо. Училищното
настоятелство поиска това от нас.
— И все пак, Корнелиус, твърдя, че отвеждането на Хагрид няма да помогне с
нищо — каза Дъмбълдор с пламък в сините очи, който Хари не бе виждал досега.
— Погледнете на нещата от моята позиция — каза Фъдж, като въртеше шапката си.
— Аз съм под много силен натиск. Трябва да покажа, че предприемам нещо. Окаже ли се,
че Хагрид е невинен — връща се и въпросът е уреден. Но аз трябва да го отведа на всяка
цена. Иначе няма да съм си изпълнил задълженията…
— Да ме отведете ли? — обади се Хагрид, вече съвсем разтреперан. — Къде да ме
отведете?
— За малко, Хагрид — отвърна Фъдж, избягвайки погледа на Хагрид. — Не за
наказание, а по-скоро като предпазна мярка. Щом бъде заловен друг, ти ще бъдеш
освободен с официално извинение…
— Не в Азкабан! — отчаяно извика Хагрид. Преди Фъдж да му отговори, на вратата
пак се почука силно. Отвори Дъмбълдор. Сега беше ред на Хари да получи лакът в
ребрата от Рон — беше ахнал шумно.
В колибата на Хагрид влезе господин Луциус Малфой, загърнат в дълга черна
пътническа наметка, със студена и доволна усмивка на лицето, Фанг започна да ръмжи.
— Вече сте тук, Фъдж! — одобрително установи той. — Браво, браво…
— К’во търсиш тука? — яростно се развика Хагрид. — Махай се от къщата ми!
— Повярвайте ми, драги, за мен не е никакво удоволствие да се намирам във
вашата… хм… къща ли го нарекохте? — каза Луциус Малфой, усмихвайки се
подигравателно, докато се оглеждаше. — Просто се отбих в училището и ми казаха, че
директорът бил тук.
— И за какво съм ви необходим, Луциус? — попита Дъмбълдор.
Говореше вежливо, но сините му очи още искряха.
— Колкото и да е ужасно, Дъмбълдор — лениво започна господин Малфой и
извади дълго руло пергамент, — училищното настоятелство смята, че е време да се
оттеглите. Ето заповедта за вашето отстраняване от директорската длъжност. Вижте
всичките дванайсет подписа под този документ. Опасяваме се, че сте изпуснали нещата от
контрол. Колко нападения има вече? И още две този следобед, нали? Ако продължава
така, няма да останат мъгълокръвни в училището, а всички знаем каква тежка загуба би
било това.
— О, не, вижте, Луциус — намеси се Фъдж, видимо притеснен, — как така ще
отстранявате Дъмбълдор?! Не, не може… само това ни липсва сега…
— Назначаването или освобождаването на директора е въпрос, който се решава от
настоятелството — спокойно обясни господин Малфой. — А тъй като Дъмбълдор не успя
да прекрати тези нападения…
— Вижте какво, Луциус, щом Дъмбълдор не е успял да ги спре… — каза Фъдж, над
чиято горна устна вече бе избила пот, — искам да кажа… кой би могъл да ги спре?
— Тепърва ще видим — отвърна Малфой с предизвикателна усмивка, — но след
като сме гласували и дванайсетимата…
Хагрид скочи на крака и рошавата му черна коса се опря в тавана.
— А колцина от тях сте заплашвали и изнудвали, преди да се съгласят, а, Малфой?
— ревна той.
— Драги мой, драги мой, знаете ли, че с този ваш нрав ще си навлечете
неприятности някой ден, а, Хагрид? — каза господин Малфой. — Бих ви посъветвал да не
крещите на пазачите в Азкабан, защото изобщо няма да им хареса.
— Не можете да отведете Дъмбълдор! — викаше Хагрид, от което хрътката Фанг се
сви и заскимтя в колибата си. — Ако го направите, с мъгълокръвните е свършено. Веднага
ще почнат и убийства.

— Успокой се, Хагрид — сгълча го Дъмбълдор и се обърна към Луциус Малфой. —
Щом настоятелството иска да ме отстрани, Луциус, аз, разбира се, ще се оттегля.
— Ама… — заекна Фъдж.
— Не! — изрева Хагрид.
Дъмбълдор не отместваше светлите си сини очи от студения сив поглед на Луциус
Малфой.
— Обаче — продължи Дъмбълдор, говорейки бавно и отчетливо, та никой да не
изпусне нито дума, — вие ще се убедите, че аз наистина ще си тръгна от това училище, но
само когато никой тук вече не ми е предан. И ще разберете, че в „Хогуортс“ винаги ще
бъде оказвана помощ на всеки, който я поиска.
За секунда Хари бе почти сигурен, че очите на Дъмбълдор се насочиха към ъгъла,
където се бяха стаили двамата с Рон.
— Достойни за възхищение чувства — каза Малфой с поклон. — На всички ни ще
липсва вашият… ъъъ… силно индивидуален начин, по който ръководите това училище,
Албус, и единствено се надяваме, че приемникът ви ще съумее да предотврати
убийствата.
Той отиде до вратата на колибата, отвори я и кимна на Дъмбълдор да излезе,
Фъдж въртеше шапката си и чакаше Хагрид да мине пред него, но той твърдо стоеше на
мястото си и като си пое дълбоко въздух, изрече отчетливо:
— А пък ако някой иска да намери нещо, достатъчно е да следва паяците. Те знаят
къде да го отведат. Т’ва е всичко, дето имам да кажа.
Фъдж го гледаше с недоумение.
— Добре де, идвам — каза Хагрид и се заметна с палтото от къртичи кожи. Но
преди да прекрачи прага след Фъдж, спря пак и рече на висок глас: — А някой ще трябва
да храни и Фанг, докато ме няма.
Вратата се затръшна и Рон отметна мантията невидимка.
— Сега загазихме! — дрезгаво проговори той. — Няма го Дъмбълдор. По-добре да
затворят училището още тази вечер. Без него ще има нападения всеки ден.
Фанг започна да вие и да драска по затворената врата.

» Хари Потър
» КрИвО оГлЕдАлО - ХАРИ ПОТЪР
» Хари Потър, Здрач или Нарния?