Хари Потър и стаята на тайните

светлина.
Върхът на дългия гърбав нос на Дъмбълдор беше само на два-три сантиметра от
козината на Госпожа Норис. Той я разглеждаше внимателно през очилата си с форма на
полумесец, а дългите му пръсти нежно я натискаха тук-там.
Професор Макгонъгол също се бе навела почти толкова ниско и наблюдаваше с
присвити очи. Зад тях наполовина в сянката стоеше изправен Снейп с особено изражение
на лицето, сякаш се мъчеше да потисне усмивката си. Локхарт кръжеше наоколо и не
спираше да говори:
— Определено е убита от проклятие, навярно трансмутационна магия. Виждал съм
резултати от използването й много пъти. Какъв лош късмет, че не съм бил там — знам
контрапроклятието, което би спасила котката!
Между бърборенето на Локхарт се чуваха сухите сърцераздирателни ридания на
Филч. Той се бе отпуснал в един стол до бюрото, захлупил лицето си с шепи, и не бе в
състояние да погледне Госпожа Норис. Колкото и да ненавиждаше Филч, Хари не можеше
да не му съчувства, макар и далеч по-малко, отколкото съчувстваше на самия себе си. Ако
Дъмбълдор повярваше на Филч, със сигурност щяха да го изключат.
Сега Дъмбълдор мълвеше някакви странни думи и потупваше Госпожа Норис с
магическата си пръчка, но нищо не ставаше — тя продължаваше да изглежда като току-що
препарирана.
— Спомням си, че нещо доста подобно стана веднъж в Уагадугу в Африка —
продължаваше да бърбори Локхарт. — Няколко нападения поред… Цялата история е
описана в автобиографията ми. Но аз дадох на населението различни амулети, които
веднага разрешиха проблема…
Всички снимки на Локхарт по стените кимаха одобрително, докато той говореше.
Само една от тях бе забравила да свали мрежичката от косата си. Най-сетне Дъмбълдор
се изправи.
— Тя не е мъртва, Аргус — спокойно каза той.
Локхарт рязко спря да брои убийствата, които бе предотвратил.
— К-как не е мъртва? — заекна Филч, като се опита да погледне между пръстите си
Госпожа Норис. — Тогава защо е цялата… скована и неподвижна?
— Вкаменила се е от ужас — обясни Дъмбълдор („О, така си и помислих!“ —
веднага заяви Локхарт). — Ала не мога да разбера точно как…
— Питайте него! — кресна Филч, като обърна обляното си в сълзи лице към Хари.
— Никой второкурсник не може да стори това — твърдо възрази Дъмбълдор. —
Необходима е Черна магия от най-усъвършенстван…
— Той е! Той е! — плюеше Филч и подпухналото му лице стана моравочервено. —
Нали видяхте какво е написал на стената? Той намери… в кабинета ми… той узна, че не
съм… че съм… — и лицето на Филч се изкриви ужасно. — Той знае, че съм безмощен! —
успя все пак да каже той.
— Изобщо не съм докосвал Госпожа Норис! — високо каза Хари, колкото и да му
беше неудобно, че всички го гледат, включително многото локхартовци по стените. — Дори
не знам какво е безмощен.
— Глупости! — озъби се Филч. — Той видя писмото ми от „Маг-експрес“!
— Ако ми позволите да кажа, господин директор — обади се Снейп от сянката и
опасенията на Хари се засилиха. Знаеше, че каквото и да каже Снейп, няма да е в негова
полза. — Потър и неговите приятели може този път просто да са се оказали на
неподходящо място в лош момент — започна професорът, а устните му се извиха в лека
иронична усмивка, сякаш сам се съмняваше в думите си. — Но тук има няколко
подозрителни обстоятелства. Защо изобщо са се намирали в горния коридор? Защо не са
били на празненството за Деня на Вси светии?
Хари, Рон и Хърмаяни се впуснаха да обясняват за честването на Деня на смъртта:
„…и там имаше стотици призраци — те ще потвърдят, че бяхме там…“
— А защо след това не се върнахте в залата? — попита Снейп, а в черните му очи
засвяткаха пламъчетата на свещите. — Защо сте се качили в този коридор?
Рон и Хърмаяни погледнаха към Хари.
— Защото… защото… — започна Хари и сърцето му биеше с всичка сила. Нещо му
подсказваше, че ще прозвучи твърде измислено, ако разкаже, че е преследвал някакъв

безплътен глас, чут при това само от него. — Защото бяхме уморени и искахме да си
лягаме — каза той.
— Без да сте вечеряли? — продължи Снейп и по изпитото му лице трептеше
победоносна усмивка. — Не знаех, че призраците поднасят на гостите си храна,
подходяща за живите.
— Ние не бяхме гладни — обяви Рон на висок глас, а стомахът му шумно
изкъркори.
Подлата усмивка на Снейп се разля по цялото му лице.
— Смятам, господин директор, че Потър не казва пълната истина — изсъска той. —
Предлагам да го лишим от някои привилегии, докато не е готов да ни разкаже всичко.
Моето лично мнение е, че трябва да го извадим от отбора по куидич на „Грифиндор“,
докато реши да бъде откровен.
— Честно казано, Сивиръс — остро се намеси професор Макгонъгол, — не виждам
причина да забраним на момчето да играе куидич. Тази котка не е ударена по главата с
дръжката на метла. Изобщо нямаме доказателства, че Потър е извършил нещо лошо.
Дъмбълдор гледаше Хари изпитателно. Трепкащият поглед на светлосините му очи
караше момчето да се чувства като че го преглеждат на рентген.
— Невинен е до доказване на противното, Сивиръс — твърдо рече той.
Снейп изглеждаше бесен. Също и Филч.
— Моята котка е вкаменена! — крещеше той и очите му щяха да изхвръкнат. —
Искам да разбера, че някой е наказан за това!
— Ще можем да й помогнем, Аргус — търпеливо обясни Дъмбълдор. — Мадам
Спраут успя да отгледа доста екземпляри мандрагора. Щом пораснат достатъчно, аз ще
поръчам отвара, която ще съживи Госпожа Норис.
— Лично аз ще я направя — намеси се Локхарт. — И насън мога да кажа как се
смесва лек от мандрагора за съживяване…
— Извинете — ледено каза Снейп, — но ми се струва, че аз съм преподавателят по
отвари в това училище.
Настана неловко мълчание.
— Вие можете да си отивате — обърна се Дъмбълдор към Хари, Рон и Хърмаяни.
Те си тръгнаха колкото може по-бързо, но без да тичат. Като се изкачиха един етаж
над кабинета на Локхарт, влязоха в първата празна класна стая и тихичко затвориха
вратата зад себе си. Хари се взря в помръкналите лица на своите приятели.
— Мислите ли, че трябваше да им кажа за гласа, който чух?
— Не — каза Рон без колебание. — Да чуваш гласове, които никой друг не чува, не
е добър знак дори и в магьосническия свят.
Нещо в тона на Рон накара Хари да го попита:
— Но ти ми вярваш, нали?
— Разбира се! — веднага отвърна Рон. — Ама… не можеш да отречеш, че е малко
странно…
— Знам, че е странно — съгласи се Хари. — Цялата история е странна. Ами за
какво е тоя надпис на стената? „Стаята е отворена“… Това пък какво ли трябва да значи?
— Чакай, нещо се сещам — бавно рече Рон. — Мисля, че някой ми беше разказал
историята за някаква тайна стая в „Хогуортс“… Май беше Бил…
— А какво ли е безмощен? — попита Хари.
За негова изненада Рон се изсмя подигравателно, но веднага се овладя.
— Всъщност не е смешно… ама понеже се отнася до Филч… — започна той. —
Безмощен е такъв, който е роден в магьосническо семейство, но няма никакви магически
сили. Тоест обратното на вълшебник, роден в семейство на мъгъли, само че безмощните
са рядкост. Щом Филч се опитва да се учи на магии от кореспондентски курс, сигурно е
безмощен. Това обяснява много неща. Например защо толкова много мрази учениците. —
Рон се усмихна доволно. — Той просто е озлобен.
Някъде удари часовник.
— Полунощ е — каза Хари. — По-добре да си лягаме, докато не е дошъл Снейп да
ни изкара виновни за нещо друго.
* * *

През следващите няколко дена се говореше само за покушението срещу Госпожа
Норис. Филч поддържаше жив спомена в съзнанието на всички, като обикаляше мястото,
където е била нападната котката му, сякаш очакваше злосторникът да се върне. Хари го
видя да трие надписа на стената с вълшебния универсален разтворител на петна на
госпожа Скауърс, но нямаше никаква полза — думите светеха още по-ярко върху
каменната стена. Когато не дежуреше при мястото на престъплението, Филч бродеше със
зачервени очи из коридорите и се нахвърляше върху нищо неподозиращи ученици, като се
опитваше да им наложи наказание за провинения от рода на „диша шумно“ или „изглежда
щастлив“.
Джини Уизли беше силно разстроена от участта на Госпожа Норис и Рон обясни, че
сестра му много обичала котки.
— Ама ти всъщност никога не си се сближавала с Госпожа Норис — успокояваше я
Рон. — Честна дума, без нея ни е по-добре. — Устните на Джини затрепериха. — Такива
неща не стават често в „Хогуортс“ — увери я Рон. — Ще хванат негодника, дето го е
извършил, и ще го изхвърлят оттук за нула време. Дано само да успее да вкамени и Филч,
преди да напусне училището. Е, шегувам се — побърза да добави Рон, като видя как
Джини пребледня.
Случката се отрази и на Хърмаяни. Тя и без това прекарваше много време в
четене, но сега вече не правеше нищо друго. Хари и Рон я попитаха какво е намислила, но
не можаха да разберат нищо от отговора й и трябваше да чакат чак до следващата сряда,
когато нещата се изясниха.
Хари беше задържан след часа по отвари, защото Снейп го беше накарал да
стърже кръглите червеи, полепнали по чиновете. След като обядва набързо, той се качи в
библиотеката да се срещне с Рон и видя, че насреща му идва Джъстин Финч-Флечли,
момчето от „Хафълпаф“, с което си говориха в часа по билкология. Хари тъкмо отвори уста
да го поздрави, когато Джъстин го видя, рязко се обърна и забързано се отдалечи в
обратната посока.
Хари откри Рон в задната част на библиотеката да мери дължината на домашното
си по история на магията. Професор Бинс искаше деветдесетсантиметрово съчинение на
тема Средновековната асамблея на европейските магьосници.
— Не мога да повярвам, че не ми достигат някакви си двайсет сантиметра! — каза
Рон и в яда си хвърли пергамента, който веднага се нави на руло. — А Хърмаяни е
написала сто трийсет и пет сантиметра и смята, че това не е достатъчно.
— Къде е тя? — попита Хари, като грабна рулетката да премери своето домашно.
— Някъде тук — каза Рон и посочи към полиците, — търси си друга книга. Май се
опитва да прочете цялата библиотека преди Коледа.
Хари разказа на Рон как Джъстин Финч-Флечли е избягал от него.
— Много важно! Според мен той е малко откачен — отсече Рон, като продължи да
пише с колкото може по-едри букви. — Тия, дето ги приказваше, колко велик бил Локхарт…
Хърмаяни се появи измежду рафтовете с книги. Изглеждаше ядосана и най-сетне
като че ли имаше желание да разговаря с тях.
— Всички екземпляри от "История на „Хогуортс“ са взети — каза тя и седна до Хари
и Рон. — Списъкът на чакащите е за две седмици напред. Съжалявам, че оставих своята
книга вкъщи, но не се събираше в куфара заедно с всичките томове на Локхарт.
— Защо ти е? — попита Хари.
— По същата причина, заради която я търсят всички — каза Хърмаяни, — да
прочета легендата за Стаята на тайните.
— Каква е тя? — веднага попита Хари.
— Там е работата, че не мога точно да си спомня — отговори Хърмаяни, като
хапеше устните си. — А и не мога да я намеря никъде другаде…
— Хърмаяни, дай да прочета съчинението ти — отчаяно я помоли Рон, като
погледна часовника си.
— Няма — отвърна Хърмаяни и изведнъж стана строга. — Имаше десет дена да го
напишеш.
— Трябват ми още само пет сантиметра, хайде, моля те…
Звънецът удари. Рон и Хърмаяни тръгнаха към кабинета по история на магията,

като продължаваха да се препират.
История на магията беше най-скучният предмет в програмата им. Професор Бинс,
който я преподаваше, беше единственият дух бродник сред учителите и най-интересното в
часовете му беше, че влизаше в стаята през черната дъска. Древен и съсухрен, според
много хора той изобщо не бе забелязал, че е умрял. Просто една сутрин станал да влезе в
час и забравил тялото си в едно кресло пред камината в учителската стая. Оттогава
навиците му не се бяха променили ни най-малко.
Този час беше по-досаден от всички други досега. Професор Бинс отвори
записките си и започна да чете монотонно и неразбираемо като стара прахосмукачка,
докато почти всички в класа изпаднаха в дълбок унес и само от време на време се сепваха
колкото да запишат някое име или дата, и пак се одрямваха. Той беше говорил около
половин час, когато се случи нещо небивало дотогава. Хърмаяни вдигна ръка.
Изненадан, професор Бинс вдигна очи от листовете с убийствено скучната си
лекция за Международния конгрес на магьосниците през 1289 година.
— Госпожица… ъъъ…
— Грейнджър, професоре. А бихте ли ни казали нещо за Стаята на тайните? —
попита Хърмаяни с ясен глас.
Дийн Томас, който зяпаше през прозореца, изведнъж се стресна от унеса си.
Лавендър Браун, която бе захлупила лице върху ръцете си, вдигна глава, а лакътят на
Невил се изхлузи от чина.
Професор Бинс запримигва.
— Моят предмет е история на магията — каза той със сухия си хрипкав глас. — Аз
боравя с факти, госпожице Грейнджър, а не с митове и легенди. — И професорът се
покашля леко, сякаш бе изтървал тебешир, след което продължи: — През септември
същата година една подкомисия от магьосници от Сардиния…
Той заекна и спря. Ръката на Хърмаяни пак разсече рязко въздуха.
— Какво има, госпожице Грант?
— Но, сър, нали легендите винаги се основават на факти?
Професор Бинс я гледаше изумен и Хари бе сигурен, че никой ученик, наяве или
насън, не го бе прекъсвал никога.
— Амиии… — бавно каза професор Бинс, — да, може и така да се каже…
предполагам. — Той се взря в Хърмаяни, сякаш за пръв път вижда ученик на живо. —
Обаче легендата, за която говорите, е твърде сензационна, дори абсурдна история…
Вече целият клас следеше всяка дума на професор Бинс. Той се вгледа в лицата,
обърнати до едно към него. Тази необичайна проява на интерес напълно го стъписа, реши
Хари.
— Е, добре тогава — бавно каза професорът. — Чакайте да си спомня… Стаята на
тайните… Както всички знаете, „Хогуортс“ е основано преди повече от хиляда години —
точната дата не е известна — от четиримата най-велики магьосници на онова време.
Четирите дома на училището носят техните имена — Годрик Грифиндор, Хелга Хафълпаф,
Роуина Рейвънклоу и Салазар Слидерин. Те заедно построили този замък далеч от
любопитните очи на мъгълите, защото в онази епоха обикновените хора се страхували от
магиите и магьосниците били подложени на гонения. — Той помълча малко, зареял поглед
из стаята, и продължи: — Първите няколко години основателите работели заедно в пълно
разбирателство, издирвали младежи, които имали дарба за магии, и ги взимали в замъка
да ги образоват. После обаче между тях възникнали разногласия. Разривът между
Слидерин и останалите се задълбочил. Слидерин държал на по-строг подбор на
приеманите в „Хогуортс“ ученици. Той смятал, че магическото изкуство трябва да бъде
запазено само за потомствени магьоснически родове. Не бил склонен да приема ученици
от мъгълски произход, защото не ги намирал за благонадеждни. Не след дълго между
Слидерин и Грифиндор възникнал сериозен спор по този въпрос и Слидерин напуснал
училището. — Професор Бинс отново направи пауза, сви устни и заприлича на сбръчкана
стара костенурка. — Достоверните исторически източници спират дотук — каза той, — но
тези правдиви факти са замъглени от фантастичната легенда за Стаята на тайните.
Според нея Слидерин е построил скрита стая в замъка, за която останалите основатели
дори не подозирали. Слидерин е запечатал Стаята на тайните така, че никой да не може
да я отвори, преди неговият истински наследник да постъпи в училището.

Наследника ще успее да отвори Стаята на тайните и да пусне ужаса отвътре, та да го
използва за прочистване на училището от всички онези, които са недостойни да учат за
магьосници.
Когато разказът свърши, настана тишина, но това не бе обичайната сънлива
тишина, изпълваща часовете на професор Бинс. Във въздуха витаеше тревога и всички го
наблюдаваха напрегнато, надявайки се, че ще продължи. Професор Бинс обаче
изглеждаше леко отегчен.
— Всичко това са пълни глупости, разбира се — каза той. — Училището
многократно е било претърсвано от най-посветените магьосници за следи от такава стая.
Тя не съществува. С тази история просто плашат наивниците.
Ръката на Хърмаяни отново беше във въздуха.
— Сър… Какво точно имате предвид с думите „ужаса отвътре“?
— Предполага се, че е някакво чудовище, което само Наследника на Слидерин
може да контролира — отвърна професор Бинс със сухия си дрезгав глас.
Учениците се спогледаха тревожно.
— Уверявам ви, такова нещо не съществува — каза пак професор Бинс, като
ровеше из записките си. — Няма никаква стая и никакво чудовище.
— Но, сър… — обади се Шеймъс Финигън, — щом Стаята можела да бъде
отворена единствено от истинския наследник на Слидерин, никой друг не би могъл да я
намери, нали?
— Глупости, О’Флеърти! — каза професор Бинс с вече доста по-строг тон. — Щом
няколко директори и директорки на „Хогуортс“ не са открили нищо…
— Но, професоре — чу се тънкото гласче на Парвати Патил, — вероятно трябва да
се използва Черна магия за отварянето й…
— Ако един магьосник не използва Черна магия, това не значи, че няма да го
направи, ако се налага, госпожице Пенифедър — троснато отвърна професор Бинс. —
Повтарям, щом магьосници като Дъмбълдор…
— Може би трябва да си от рода Слидерин, затова Дъмбълдор не е могъл — обади
се Дийн Томас, но професор Бинс вече бе загубил търпение.
— Стига толкова! — прекъсна ги той остро. — Това е мит! Стаята не съществува!
Няма и следа от доказателство Слидерин да е направил дори и таен шкаф за метли!
Съжалявам, че ви разказах тази глупава легенда! А сега, ако нямате нищо против, да се
върнем към историята, към солидните достоверни доказуеми факти.
И само след минути класът отново бе потънал в обичайния си унес.
* * *
— Винаги съм знаел, че Салазар Слидерин е бил смахнат налудничав старец —
каза Рон на Хари и Хърмаяни, докато си пробиваха път с лакти през претъпканите
коридори в края на часовете, за да оставят чантите си преди вечеря. — Но не бях чувал,
че от него идва цялата тая работа за чистокръвните. Не бих живял в дома с неговото име
дори и да ми плащат. Честна дума, ако Разпределителната шапка се беше опитала да ме
прати в „Слидерин“, щях да се върна с влака обратно вкъщи.
Хърмаяни кимна енергично в знак на съгласие, но Хари не каза нищо. Стомахът му
мигновено се беше свил. Той никога не бе казвал на Рон и Хърмаяни, че
Разпределителната шапка сериозно обмисляше да го прати в „Слидерин“.
Спомняше си, сякаш беше вчера, онзи тъничък гласец, който говореше в ухото му,
когато бе нахлупил шапката на главата си предишната година: „Знаеш ли, може да станеш
велик, всичко ти е в главата, а «Слидерин» може да те изпроводи по пътя към величието, в
това няма съмнение…“
Но Хари, който вече бе чул за лошата слава на дома „Слидерин“ — че от него
излизат черни магьосници, — отчаяно си мислеше: „Не в «Слидерин»!“ И шапката каза: "Е,
щом си сигурен… най-добре в „Грифиндор“…
Докато ги носеше тълпата, Колин Крийви мина покрай тях.
— Здравей, Хари!
— Здрасти, Колин! — отвърна Хари машинално.
— Хари… Хари… Едно момче от моя клас разправя, че ти си…

Но Колин беше толкова дребен, че не можеше да устои на напора на множеството,
което го отнасяше към Голямата зала. Чуха го само как извика „До скоро, Хари!“ и после се
изгуби от погледите им.
— Какво ли разправя за теб момчето в класа си? — зачуди се Хърмаяни.
— Че съм Наследника на Слидерин, предполагам — отвърна Хари, а стомахът му
съвсем се сви, като си спомни изведнъж как Джъстин Финч-Флечли бе избягал от него по
обяд.
— Работата е там, че тук вярват на всичко — каза Рон с възмущение.
Тълпата се разреди и те успяха да се качат по следващото стълбище без
проблеми.
— Ти наистина ли вярваш, че Стаята на тайните съществува? — обърна се Рон
към Хърмаяни.
— Не знам — отвърна тя и се понамръщи. — Дъмбълдор не успя да съживи
Госпожа Норис, което ме кара да мисля, че тя е била нападната от нещо, не съвсем…
човешко.
Докато говореха, бяха завили зад един ъгъл и се озоваха в края на същия коридор,
където бе станало произшествието. Те спряха да погледнат. Всичко си беше както през
онази нощ, само че нямаше вкочанена висяща котка. А срещу стената с надписа
„СТАЯТА… Е ОТВОРЕНА“ имаше празен стол.
— Там сяда на пост Филч — промърмори Рон.
Те се спогледаха. Коридорът беше безлюден.
— Няма да е лошо да поогледаме наоколо — каза Хари, като пусна чантата си и се
смъкна на колене, за да може да пълзи на четири крака и да търси някакви знаци.
— Белези от изгорено — каза той, — има ги на няколко места…
— Ела, погледни тук — каза Хърмаяни. — Това е странно.
Хари стана и отиде отсреща до прозореца, който бе най-близо до надписа на
стената.
Хърмаяни му посочи най-горното стъкло, където двайсетина паяка се бяха
скупчили и очевидно се бореха да преминат през малка пукнатина в стъклото. Един дълъг
сребрист конец висеше като въже, сякаш всички те се бяха покатерили по него в
желанието си да излязат навън.
— Виждали ли сте някога паяци да се държат така? — учуди се Хърмаяни.
— Аз не — отвърна Хари. — А ти, Рон?
И той погледна през рамо. Рон беше изостанал много назад и сякаш се бореше с
желанието си да избяга.
— Какво има? — попита Хари.
— Ами аз… не мога… да понасям… паяци — напрегнато отвърна Рон.
— Не знаех това — каза Хърмаяни, гледайки Рон с изненада. — Толкова пъти сме
използвали паяци за отварите…
— Не ми действат, когато са мъртви — каза Рон, който внимателно оглеждаше
навсякъде, но не и към прозореца. — Просто не понасям начина, по който се движат…
Хърмаяни се разсмя.
— Няма нищо смешно — каза Рон яростно. — Ако искаш да знаеш, като бях на три
години, Фред превърна моето… моето мече в голям гаден паяк, защото бях счупил
неговата метла за игра. И на теб не би ти харесало, както си държиш мечето, изведнъж то
да се сдобие с твърде много крака и…
Той млъкна и видимо потрепери. Хърмаяни все още се мъчеше да сдържа смеха
си. Хари усети, че е по-добре да сменят темата, и попита:
— Спомняте ли си онази вода на пода? Откъде ли се беше появила? Някой я е
избърсал.
— Тук някъде беше — каза Рон, дошъл на себе си дотолкова, че направи няколко
крачки покрай стола на Филч и посочи: — Ето пред тази врата.
Той посегна към пиринчената топка, но бързо дръпна ръката си, сякаш бе изгорена.
— Какво има? — попита Хари.
— Не мога да вляза вътре — намуси се Рон, — това е момичешка тоалетна.
— О, Рон, тук няма никой! — каза Хърмаяни, като се приближи до него. — Това е
тоалетната, която обитава Стенещата Миртъл. Елате да погледнем.

И без да обръща внимание на големия надпис „Не работи“, тя отвори вратата. Това
бе най-отблъскващата и най-потискащата тоалетна, в която Хари бе стъпвал досега. Под
голямо огледало с пукнатини и петна имаше един ред нащърбени каменни мивки. Подът
беше влажен и отразяваше мъждивата светлина от няколко свещи, догарящи в своите
гнезда. Дървените врати на кабинките бяха олющени и издраскани, а първата от тях
висеше на една от пантите си.
Хърмаяни сложи пръст пред устните си и се запъти към последната кабинка. Като
стигна пред нея, извика:
— Здравей, Миртъл, как си?
Хари и Рон надникнаха вътре. Стенещата Миртъл се носеше над казанчето и
чоплеше една пъпка на брадичката си.
— Тази тоалетна е за момичета — каза тя, като погледна подозрително Рон и Хари.
— Тия двамата не са момичета.
— Не са — съгласи се Хърмаяни. — Просто исках да им покажа колко… ъъъ… е
приятно при теб.
И тя махна неопределено към мръсното старо огледало и влажния под.
— Питай я дали е видяла нещо — опита се да каже Хари само с мърдане на
устните.
— Какво й шепнеш? — попита Миртъл, вперила поглед в него.
— Нищо — бързо отвърна Хари. — Искахме да попитаме…
— Ще ми се хората да престанат да говорят зад гърба ми — изхленчи Миртъл с
глас, задавен от сълзи. — Аз все пак имам чувства, разберете, макар да съм мъртва…
— Миртъл, никой не иска да те обижда — каза Хърмаяни. — Хари просто…
— Никой не искал да ме обижда! Я виж ти! — застена Миртъл. — Моят живот тук
винаги е бил толкова жалък, а сега се опитват да съсипят и смъртта ми!
— Искахме да те попитаме дали си виждала нещо странно напоследък — бързо
изрече Хърмаяни, — защото една котка е била нападната точно пред входната ти врата в
Деня на Вси светии.
— Видя ли някого наблизо през оная нощ? — попита Хари.
— Не съм обърнала внимание — драматично отвърна Миртъл. — Пийвс ме
разстрои толкова, че се върнах тук и се опитах да се самоубия. Тогава, разбира се, се
сетих, че съм… че съм…
— Вече мъртва — услужливо й подсказа Рон.
Миртъл изхлипа трагично и се вдигна във въздуха. После се завъртя, гмурна се с
главата надолу в тоалетната, като ги изпръска целите с вода, и изчезна от погледите им.
Ако се съдеше по долитащите хлипания, тя се беше настанила някъде в чупката на
тръбите.
Хари и Рон зяпнаха от изненада, но Хърмаяни отегчено вдигна рамене и каза:
— Право да ви кажа, за Миртъл това е вид веселба… Хайде да си вървим.
Хари едва бе успял да затвори вратата след гърлените ридания на Миртъл, когато
един силен глас накара и тримата да подскочат.
— РОН!
Пърси Уизли стоеше като закован на последното стъпало, с бляскаща значка на
префект и с изражение, което показваше пълен шок.
— Това е момичешка тоалетна! — почти изкрещя той. — Какво търсите…
— Просто оглеждахме — вдигна рамене Рон. — За знаци… нали разбираш.
Пърси се наду и така досущ заприлича на госпожа Уизли, помисли си неволно
Хари.
— Веднага… да се махате… оттам… — започна да ги пъди Пърси, приближавайки
се към тях и размахвайки ръце. — Не ви ли е грижа какво ще си помислят другите?
Промъквате се на това място, докато всички са на вечеря…
— Защо да не може да идваме тук? — запъна се Рон, като спря и впери поглед в
Пърси. — Виж какво, ние дори с пръст не сме докосвали тая котка.
— Това казах и аз на Джини — тросна му се Пърси, — но тя се бои, че ще ви
изключат. Никога не съм я виждал толкова разстроена, плаче непрекъснато. Защо не
помислихте за нея, като виждате, че всички първокурсници са толкова впечатлени от
цялата история?

— Теб изобщо не те е грижа за Джини — каза Рон и ушите му пламнаха. — Ти
просто се боиш, че заради мен може да не станеш Отличник на „Хогуортс“.
— Отнемам пет точки от „Грифиндор“! — отсече Пърси, като въртеше значката си
на префект. — И се надявам да сте си взели поука! Никакви детективски опити, иначе ще
пиша на мама!
След това се обърна и се отдалечи, а вратът му бе почервенял като ушите на Рон.
* * *
Хари, Рон и Хърмаяни нарочно седнаха колкото може по-далеч от Пърси в общата
стая тази вечер. Рон още беше в много лошо настроение и все правеше петна върху
домашното си по вълшебство. Като посегна разсеяно към пръчката си да изтрие петната,
тя запали пергамента му. Като се напуши почти колкото домашното си, Рон захвърли
учебника с класически заклинания за втори курс. За голяма изненада на Хари същото
направи и Хърмаяни.
— Кой ли може да бъде? — попита тя спокойно, сякаш продължаваше вече
започнат разговор. — Кой ли би искал да изгони всички безмощни и потомците на мъгъли
от „Хогуортс“?
— Я да видим — каза Рон, престорено озадачен. — Кой от нашите познати мисли,
че потомците на мъгъли са отрепки?
Той погледна към Хърмаяни. Тя отвърна на погледа му и не съвсем убедено каза:
— Ако говориш за Малфой…
— Разбира се, че за него! — каза Рон. — Нали го чу: „Мътнороди, вие сте
следващите!“ Хайде де, стига ти само да погледнеш лицето на този гнусен плъх, за да
разбереш, че е точно той…
— Малфой да е Наследника на Слидерин? — скептично попита Хърмаяни.
— Виж семейството му — намеси се Хари, като също затвори учебниците си. —
Всички от рода му са учили в „Слидерин“, нали все се фука с това. Нищо чудно да са
потомци на самия Салазар Слидерин. Само колко е злобен баща му!
— Може от векове да имат ключ от Стаята на тайните! — каза Рон. — И да са го
предавали от баща на син.
— Ами… — предпазливо каза Хърмаяни. — Не е изключено…
— Само че как да го докажем? — мрачно попита Хари.
— Сигурно има начин — бавно и с тих глас каза Хърмаяни, хвърляйки бърз поглед
към Пърси в другия край на стаята. — Ще бъде, разбира се, много трудно… И опасно,
много опасно. Вероятно ще нарушим поне около петдесет училищни правила.
— Е, ако до месец, месец и нещо решиш да ни изясниш, ще се обадиш, нали? —
заядливо каза Рон.
— Добре — отвърна Хърмаяни студено. — Трябва да направим следното — да се
вмъкнем в общата стая на „Слидерин“ и да зададем на Малфой няколко въпроса, без той
да разбере, че сме ние.
— Но това е невъзможно! — възкликна Хари, а Рон се изсмя.
— Не, не е — каза Хърмаяни. — Ще ни трябва само малко Многоликова отвара.
— Каква отвара? — попитаха Рон и Хари в един глас.
— Снейп я спомена в час преди няколко седмици.
— Да не мислиш, че няма какво друго да правим в час по отвари, освен да слушаме
Снейп! — измърмори Рон.
— Но тази отвара променя външния вид! Само си помислете — можем да се
преобразим в трима от слидеринци. Никой няма да знае, че сме ние. Малфой сигурно ще
ни каже всичко. Той навярно и сега се фука в общата стая на „Слидерин“. Ех, да можехме
да го чуем!
— Тая Многоликова отвара ми се струва малко съмнителна — каза Рон и се
намръщи. — Ами ако си останем завинаги като трима от „Слидерин“?
— Действието й отслабва след определено време — обясни Хърмаяни и махна с
ръка нетърпеливо, — но трудното ще е да се доберем до рецептата. Снейп каза, че я има в
книгата, наречена „Свръхсилни отвари“, която сигурно е в Недостъпния отдел на
библиотеката.

Имаше само един начин да се вземе книга от Недостъпния отдел — необходимо бе
писмено разрешение от учител.
— Трудно ще обясним защо искаме тази книга — каза Рон — и да отречем, че ще
се опитваме да правим някоя от отварите.
— Предполагам — каза Хърмаяни, — че ако се престорим на много
заинтересовани от теорията, може да имаме късмет…
— О, забрави! Никой учител няма да се хване на това — каза Рон. — Трябва да е
голям глупак…

> ГЛАВА ДЕСЕТА
> ЛУДИЯТ БЛЪДЖЪР
След злополучната история с феите професор Локхарт вече не водеше живи
примери в клас. Вместо това им четеше откъси от книгите си и понякога изиграваше лично
по-драматичните моменти. Обикновено избираше Хари да му помага в тези нагледни
уроци, така че досега на Хари му се бе налагало да бъде веднъж обикновен селянин от
Трансилвания, когото Локхарт бе изцерил от дърдорковщина, друг път един йети с хрема и
трети път — вампир, когото Локхарт бил подредил така, че оттогава се хранел само с
маруля.
Още в следващия час по защита срещу Черните изкуства Хари пак беше изкаран
пред класа, този път в ролята на върколак. Ако не трябваше на всяка цена да
предразположат Локхарт този ден, Хари би отказал.
— На това място надаваш силен вой, Хари… точно така… и тогава, ако щете
вярвайте, аз се хвърлих — ето така… съборих го на пода… така… успях да го задържа с
едната си ръка, а с другата допрях магическата пръчка до гърлото му… После събрах
колкото сила ми беше останала и извърших сложната хомоморфна магия… той нададе
жален стон… хайде, Хари… още по-високо… добре… Космите му изчезнаха, зъбите се
смалиха и той се превърна отново в човек. Просто, но имаше ефект и… още едно село ще
ме помни като героя освободител от непрекъснатия ужас на върколашките набези.
Звънецът удари и Локхарт се изправи.
— За домашно съчинете стихотворение за моята победа над върколака от Уага-
Уага! Авторът на най-доброто ще получи екземпляр от „Аз, магьосникът“ с автограф.
Учениците започнаха да излизат от стаята, а Хари, Рон и Хърмаяни се събраха в
единия ъгъл.
— Готови ли сте? — шепнешком ги попита Хари.
— Чакай да си тръгнат всички — каза нервно Хърмаяни. — Сега…
Тя се приближи до катедрата на Локхарт, като стискаше в ръка лист хартия, а Хари
и Рон я следваха плътно.
— Ъъъ… професор Локхарт? — заекна Хърмаяни. — Исках да… да взема тази
книга от библиотеката. Просто като допълнително четиво… — И тя протегна листа с леко
трепереща ръка. — Само че тя е в Недостъпния отдел, затова ми трябва подписа на
преподавател… Сигурна съм, че ще ми помогне да разбера какво точно имате предвид под
бавнодействащи отрови във „Ваканция с вещици“…
— А, „Ваканция с вещици“! — каза Локхарт, като взе листа от ръката й и се усмихна
широко. — Може би най-любимата ми книга. Хареса ли ти?
— О, да! — каза Хърмаяни много почтително. — Толкова умно… например как
залавяте онзи с цедката за чай…
— Ето, едва ли някой ще има нещо против, че съм оказал на най-добрата ученичка
от випуска допълнително съдействие — отзивчиво каза Локхарт и измъкна огромно
пауново перо. — Да, много е красиво, нали? — каза той, като не изтълкува правилно
отвращението по лицето на Рон. — Обикновено го пазя за автографи върху книгите си.
Той надраска върху листа огромен подпис със завъртулки и го върна на Хърмаяни.
— Е, Хари — поде Локхарт, докато Хърмаяни сгъна листа с треперещи пръсти и го
пъхна в чантата си. — Утре е първият мач по куидич за сезона, нали? „Грифиндор“ срещу
„Слидерин“, така ли беше? Чувам, че си бил полезен играч. И аз бях търсач навремето.

Викаха ме да играя за националния отбор, ала аз предпочетох да посветя живота си на
унищожаването на Тъмните сили. Но ако някога ти потрябва малко индивидуална
тренировка, веднага ми се обади. Винаги бих се радвал да предам своя опит на по-
младите играчи…
Хари издаде някакъв неопределен гърлен звук и хукна след Рон и Хърмаяни.
— Не мога да повярвам! — каза той, когато тримата разглеждаха подписа на
бележката. — Той дори не погледна коя книга искаме!
— Защото е празноглавец — каза Рон. — Но какво значение има — нали
получихме каквото ни трябваше.
— Той не е празноглавец! — направо изкрещя Хърмаяни, докато почти тичаха към
библиотеката.
— Защото ти каза, че си най-добрата ученичка от випуска…
Тримата снишиха гласове, като пристъпиха в приглушената тишина на
библиотеката.
Мадам Пинс, библиотекарката, беше кльощава раздразнителна жена, която
приличаше на недохранен хищник.
— „Свръхсилни отвари“ ли? — повтори тя с недоверие, докато се опитваше да
вземе листа от Хърмаяни, но момичето не го пускаше.
— Дали не бих могла да го задържа? — попита то плахо.
— О, не се занасяй! — каза Рон, дръпна бележката от ръцете й и я даде на мадам
Пинс. — Ще ти вземем друг автограф. Локхарт ще си сложи подписа върху всяко нещо,
което се застои на едно място достатъчно дълго.
Мадам Пинс вдигна листа към светлината, сякаш решена да открие някаква
фалшификация, но той издържа проверката. Тя се запъти нанякъде между високите
рафтове и след няколко минути се върна, като носеше голяма, почти плесенясала книга.
Хърмаяни почтително я пъхна в чантата си и тримата напуснаха библиотеката, мъчейки се
да не вървят твърде бързо, нито да изглеждат твърде виновни.
* * *
Пет минути по-късно те вече се бяха затворили в повредената тоалетна на
Стенещата Миртъл. Хърмаяни бе надделяла над възраженията на Рон, изтъквайки, че
това е последното място, където би отишъл някой здравомислещ, така че спокойствието
им беше гарантирано. Стенещата Миртъл плачеше шумно в своята кабинка, но нито те й
обръщаха внимание, нито тя на тях.
Хърмаяни разгърна внимателно книгата и тримата се скупчиха над страниците с
петна от влага. От пръв поглед ставаше ясно защо е била поставена в Недостъпния отдел.
За ефекта на някои от отварите бе твърде страшно дори само да се помисли, а имаше и
няколко доста неприятни илюстрации, между които една на мъж, обърнат като че ли с
вътрешностите навън, и друга — на вещица, от чиято глава бяха поникнали няколко
допълнителни чифта ръце.
— Ето тук! — развълнува се Хърмаяни, като намери страницата с Многоликова
отвара.
Тя бе илюстрирана с рисунки на хора в процеса на преобразяването им в други
хора. Хари искрено се надяваше, че силната болка, изписана по лицата им, е плод на
въображението на художника.
— Това е най-сложната отвара, за която съм чувала — каза Хърмаяни, като
прегледа рецептата. — Крилца от златоочица, пиявици, речни водорасли и пача трева —
мърмореше тя, прокарвайки пръсти надолу по списъка на съставките. — Е, тези са лесни,
има ги в ученическия шкаф, можем да си вземем. Ооох, вижте това — стрит рог от
двурог… Откъде ли ще го намерим?… Ситно нарязана кожа от дървесна змия… друга
сложна задача… и, разбира се, частица от онзи, в когото искаме да се преобразим.
— Какво каза? — рязко попита Рон. — Какво значи това — в когото искаме да се
преобразим? Няма да вкуся нищо, което съдържа нокти от краката на Краб…
Хърмаяни продължи, сякаш не го бе чула.
— Засега няма нужда да се тревожиш, тъй като тази съставка се добавя последна.
Рон се обърна мълчаливо към Хари, който имаше друга грижа.

— Имаш ли представа колко много неща ще трябва да откраднем, Хърмаяни?
Нарязана кожа от дървесна змия… Със сигурност я няма в ученическия шкаф. Какво ще
правим? Личните запаси на Снейп ли ще нападаме? Не съм сигурен, че ще успеем…
Хърмаяни затръшна книгата.
— Е, щом вие двамата искате да се измъкнете, чудесно — каза тя, а по страните й
се появиха яркорозови петна и очите й грееха по-силно от друг път. — Аз съм тази, която
не обича да нарушава правила. Пак аз съм тази, която мисли, че да се заплашват ученици
с мъгълско потекло е много по-лошо от сваряването на една трудна отвара. Но щом не
искате да разберем дали е Малфой, отивам веднага при Мадам Пинс и й връщам книгата.
— И през ум не ми е минавало, че ти ще ни увещаваш да нарушаваме правила —
каза Рон. — Добре, ще го направим. Но без ноктите, ясно?
— Ама колко време ще ни е нужно все пак? — попита Хари, докато Хърмаяни, вече
по-спокойна, отново разгърна книгата.
— Тъй като речните водорасли се събират по пълнолуние, а крилцата от
златоочица трябва да се варят двайсет и един дни… мисля, че… отварата ще е готова до
един месец, ако успеем да намерим съставките.
— Цял месец? — викна Рон. — Дотогава Малфой може да нападне половината от
родените в мъгълски семейства! — Ала щом очите на Хърмаяни отново се присвиха
застрашително, той побърза да добави: — По-добър план обаче нямаме, така че — пълен
напред, казвам аз!
Но докато Хърмаяни проверяваше дали пътят за изтеглянето им от тоалетната е
чист, Рон прошепна на Хари:
— Много по-лесно би било утре да събориш Малфой от метлата му.
* * *
В събота сутринта Хари се събуди рано, но остана да лежи и да си мисли за
предстоящия мач по куидич. Беше неспокоен, особено като си представеше какво би казал
Ууд, ако „Грифиндор“ загуби, и как ще играят срещу отбор, яхнал най-бързите метли, които
можеха да се купят със злато. Никога не бе имал толкова силно желание да победи
„Слидерин“. След като лежа около половин час със свит от притеснение стомах, Хари
стана, облече се и отиде рано в Голямата зала да закуси. Там завари съотборниците си,
скупчени край дългата празна маса, с напрегнати лица и почти без да разговарят.
Като наближи единайсет часа, цялото училище се отправи към куидичното игрище.
Беше мъглив и дъждовен ден с буря, стаена във въздуха. Когато Рон и Хърмаяни
пристигнаха забързани да пожелаят на Хари успех, той тъкмо влизаше в съблекалнята.
Всички от отбора облякоха яркочервените грифиндорски екипи и седнаха да слушат
обичайното напътствено слово на Ууд преди мача.
— „Слидерин“ имат по-добри метли от нас — започна той — и никой не го отрича.
Но ние имаме по-добри играчи върху метлите. Ние тренирахме по-усилено от тях, летяхме
при всякакво време… („Съвсем вярно — измърмори Джордж Уизли, — не ми е изсъхвал
гърбът на фланелката от август“) Ще ги накараме да проклинат деня, в който са допуснали
това малко нищожество Малфой да си купи място в техния отбор.
И като дишаше тежко от вълнение, Ууд се обърна към Хари:
— На теб се пада, Хари, да им докажеш, че за един търсач не е достатъчно само
да има богат баща. Грабни снича преди Малфой или умри, защото днес трябва да
спечелим!
— И не се притеснявай — добави Фред, като му намигна.
Като излязоха на игрището, ги посрещна силна врява, но насърчителните възгласи
надделяваха, защото „Рейвънклоу“ и „Хафълпаф“ също искаха да видят „Слидерин“
победени. Слидеринците в тълпата не останаха по-назад със своите дюдюкания и
съскания. Мадам Хууч, учителката по куидич, накара Флинт и Ууд да си стиснат ръцете,
което те направиха малко по-силно, отколкото бе необходимо, разменяйки си
заплашителни погледи.
— Започвате при сигнала на свирката — каза мадам Хууч. — Три… две… едно…
Подтиквани от рева на тълпата, четиринайсет играчи се вдигнаха към оловното
небе. Хари летеше най-високо от всички и се взираше за снича.

— Как е там, белязания? — извика Малфой, набирайки рязко височина, за да се
изфука със скоростта на метлата си.
Хари нямаше време да отговори. В същия момент към него се бе засилил тежък
черен блъджър, който мина на милиметър покрай главата му и даже му разроши косата.
— На косъм беше, Хари! — каза Джордж, прелитайки покрай него с бухалка, готов
да върне блъджъра на слидеринци.
Хари видя как Джордж силно удари блъджъра към Ейдриън Пюси. Ала блъджърът
сам смени посоката си по средата на пътя и отново се насочи към Хари. Той бързо се
сниши, за да го избегне, а Джордж успя да го запрати силно към Малфой. Но блъджърът
отново зави като бумеранг и пак се устреми към главата на Хари.
Рязко увеличавайки скоростта си, Хари полетя към другия край на игрището.
Чуваше как блъджърът свисти зад него. Какво ли ставаше? Блъджърите нямаха навик да
се занимават само с един играч — тяхната задача беше да се опитват да свалят колкото
може повече хора…
Фред Уизли чакаше блъджъра в другия край. Хари се наведе, Фред замахна към
блъджъра с всички сила и той бе запратен встрани.
— Успяхме! — израдва се Фред, но грешеше.
Привлечен сякаш от магнит, блъджърът отново се насочи към Хари и той бе
принуден да се понесе с пълна скорост.
Започна да вали. Хари усети по лицето си тежки капки, които замъглиха стъклата
на очилата му. Нямаше представа какъв е резултатът от мача, докато не чу коментатора
Лий Джордън да казва: „Води «Слидерин» с шейсет точки на нула.“
По-добрите метли на слидеринци явно даваха преимущество, а лудият блъджър от
своя страна правеше каквото може, за да свали Хари от въздуха. Фред и Джордж сега
летяха толкова плътно от двете му страни, че Хари не можеше да види нищо, освен
размаханите им ръце, и нямаше никакъв шанс дори да забележи снича, камо ли да го
улови.
— Някой… сигурно е… правил нещо… на този блъджър — изръмжа Фред и
замахна с всички сили с бухалката си, щом топката отново се засили да удари Хари.
— Имаме нужда от почивка — отвърна Джордж.
Той се опита да даде сигнал на Ууд и в същото време попречи на блъджъра да
счупи носа на Хари. Очевидно Ууд го разбра, защото се разнесе свирката на мадам Хууч и
Хари, Фред и Джордж се насочиха към земята, опитвайки се все още да избегнат
побеснелия блъджър.
— Какво става? — попита ги Ууд, когато всички от отбора на „Грифиндор“ се
скупчиха заедно, докато слидеринците в тълпата им се подиграваха. — Ще ни смажат!
Фред, Джордж, къде бяхте, докато тоя блъджър пречеше на Анджелина да уцели?
— Бяхме десетина метра над нея, за да попречим на другия блъджър да убие
Хари, Оливър — отвърна Джордж ядовито. — Някой го е омагьосал, не оставя Хари на
мира и през цялата игра не се е насочил към никого другиго. Сигурно слидеринци са му
направили нещо.
— Но блъджърите бяха заключени в кабинета на мадам Хууч от последната ни
тренировка насам, а тогава им нямаше нищо… — разтревожено обясни Ууд.
Към тях вече крачеше мадам Хууч. Зад гърба й Хари видя как слидеринци
злорадстваха и сочеха към него.
— Слушайте — каза Хари, докато тя се приближаваше, — ако продължавате и
двамата да хвърчите около мен, ще мога да уловя снича само ако той случайно се пъхне в
ръкава ми. Затова се върнете при другите в отбора и ме оставете да се оправям с това
чудо, както мога.
— Не се инати — възрази му Фред. — Топката може да ти счупи главата.
Ууд местеше поглед от Хари към братята Уизли.
— Това е лудост, Оливър! — намеси се гневно Алиша Спинет. — Как ще оставите
Хари да се бори сам с такова нещо! Нека да поискаме разследване…
— Спрем ли играта сега, ще загубим мача! — каза Хари. — Няма да се дадем на
слидеринци само заради някакъв си полудял блъджър, я!
— Ти си виновен за всичко — сърдито се обърна Джордж към Оливър Ууд. —
„Грабни снича или умри“ — що за глупост беше да му казваш това!

Мадам Хууч вече беше при тях.
— Готови ли сте да започваме играта? — обърна се тя към Ууд.
Ууд погледна към Хари и усети неговата решимост.
— Добре — каза той. — Фред, Джордж, нали чухте какво ви каза Хари? Той ще се
заеме сам с блъджъра.
Дъждът се бе усилил. Щом мадам Хууч даде сигнал със свирката си, Хари се
отблъсна силно нагоре и веднага чу зловещото свистене на блъджъра зад себе си. Все по-
високо и по-високо се издигаше Хари, правеше лупинги и завои, извиваше спирали,
летеше на зигзаг и в кръг. Леко зашеметен, той все пак си отваряше широко очите. Капките
дъжд се разливаха по очилата и влизаха в ноздрите му, когато увисваше с главата надолу,
за да избегне поредното шеметно засилване на блъджъра. Чуваше как учениците долу се
смеят и знаеше, че сигурно изглежда много глупаво, но полуделият блъджър бе тежък и не
можеше да променя посоката си бързо като него.
Постепенно Хари започна да обикаля като въртележка покрай целия стадион,
взирайки се през сребристата завеса от дъжд към головите стълбове на грифиндорци,
където Ейдриън Пюси се опитваше да се промъкне покрай Ууд…
По новото изсвистяване край ухото си Хари разбра, че блъджърът пак го е отминал
на косъм, извъртя се и полетя в обратната посока.
— За балета ли тренираш, а, Потър? — изкрещя му Малфой, когато Хари бе
принуден много смешно да се завърти, за да избегне блъджъра.
После се опита да се отдалечи от него, ала той го догони на метър и нещо и когато
се обърна да хвърли пълен с омраза поглед към Малфой, Хари видя златния снич. Той се
рееше на десетина сантиметра над лявото ухо на Малфой, който не го забелязваше,
защото в този миг се подиграваше на Хари.
Един мъчително дълъг момент Хари остана да виси неподвижно, като не смееше
да се засили към Малфой, за да не погледне и той нагоре и да забележи снича.
БАМММ!
Беше стоял една секунда повече. Блъджърът най-сетне го уцели — удари го право
в лакътя и Хари усети как ръката му се счупи. Полузаслепен, замаян от пронизващата
болка, той се хлъзна по мократа от дъжда метла, като все още я стискаше с единия си
сгънат крак, ала дясната му ръка висеше безпомощно покрай тялото. Блъджърът се
носеше отново към него, този път явно за да го атакува в лицето. Хари успя да се извърти
и да му се изплъзне, а във вцепененото му съзнание имаше само една мисъл: да стигне до
Малфой!
През мъглата от дъжд и болка той се устреми към трепкащото ухилено лице под
себе си и видя как очите на Малфой се разшириха от ужас — той бе помислил, че Хари го
напада.
— Какво искаш да… — опита се да каже той и се накани да бяга.
Хари пусна и другата си ръка от дръжката и замахна рязко. Усети как пръстите му
се свиват върху студения снич и вече се крепеше на метлата само с крака, а тълпата
крещеше, докато той се носеше право надолу, напрягайки всички сили да не припадне.
Разплиска калта, когато се строполи с тъп удар и се изтърколи от метлата. Ръката
му висеше под много странен ъгъл. През стрелите на болката до него стигаха сякаш от
много далеч викове и свирене с уста. Цялото му внимание в момента бе насочено към
снича в здравата му ръка.
— Аха — каза си тихо, — победихме… — И загуби съзнание.
* * *
Когато дойде на себе си, все още лежеше на игрището и дъждовните капки
продължаваха да падат по лицето му, а някой се бе навел над него.
— О, не, точно вие не! — простена Хари.
— Не знае какво говори — обяви Локхарт на висок глас пред тревожната тълпа
грифиндорци, напираща около двамата. — Не се тревожи, Хари, ей сега ще ти оправя
ръката.
— Не! — възропта Хари. — Искам си я такава, благодаря…
Опита се да седне, но болката беше страхотна. Наблизо чу твърде познато

щракване.
— Не искам да ме снимаш така, Колин — високо каза той.
— Лежи си, Хари — успокояващо му говореше Локхарт. — Това е съвсем проста
магия, която съм правил безброй пъти.
— Нека да отида направо в болничното крило — протестираше Хари през стиснати
зъби.
— По-добре да отиде, професоре — намеси се омацаният с кал Ууд, който не
можеше да сдържи доволната си усмивка, независимо че търсачът на отбора му бе ранен.
— Забележително го улови, Хари, направо драматично, бих казал! Това беше най-добрата
ти игра досега!
През гората от крака около себе си Хари забеляза как Фред и Джордж Уизли се
мъчеха да натикат полуделия блъджър в една кутия. Той все още яростно се
съпротивяваше.
— Отдръпнете се — нареди Локхарт, докато навиваше ръкавите на одеждата си с
цвят на нефрит.
— Не… недейте… — немощно се молеше Хари, но Локхарт вече размахваше
пръчката си и миг по-късно я насочи към ръката му.
Особено и неприятно усещане започна да пълзи от рамото надолу към върховете
на пръстите му. Струваше му се, че изпомпват въздух от ръката му. Той дори и не смееше
да погледне какво става. Беше затворил очи и извърнал глава, ала най-лошите му
страхове се отприщиха, когато хората над него ахнаха, а Колин Крийви започна да щрака
като луд. Ръката вече не го болеше, но изобщо не я чувстваше…
— Тюх… — каза Локхарт. — Е, да, случва се понякога. Важното е обаче, че костите
вече не са счупени. Това трябва да се има предвид. Така че, Хари, добери се някак до
болничното крило… Господин Уизли, госпожица Грейнджър, бихте ли го придружили?…
Там Мадам Помфри ще те… ъъъ… пооправи малко.
Като се изправи на крака, Хари усети, че се накланя на една страна. Пое си
дълбоко въздух и погледна надолу. От онова, което видя, едва не загуби отново съзнание.
Изпод одеждите му стърчеше нещо като дебела гумена ръкавица с цвета на
собствената му кожа. Опита се да си размърда пръстите, но нищо не стана.
Локхарт не беше оправил счупените кости на Хари. Просто бе направил така, че да
изчезнат.
Мадам Помфри изобщо не остана във възторг от това.
— Трябваше да дойдеш направо при мен! — възмущаваше се тя, вдигайки жалкия
безжизнен остатък от онова, което само допреди половин час беше действаща ръка. —
Мога да заздравя кости за секунда, но да ги накарам да пораснат отново…
— Ще успеете, нали? — попита Хари с отчаяние в гласа.
— Разбира се, че ще успея, но ще бъде болезнено — мрачно каза Мадам Помфри
и хвърли на Хари една пижама. — Трябва да останеш и през нощта…
Хърмаяни чакаше пред завесата, опъната около леглото на Хари, докато Рон му
помагаше да облече пижамата. Доста време им отне да напъхат обезкостената ръка в
ръкава.
— Как можеш още да държиш на Локхарт, Хърмаяни? — подвикна й Рон през
завесата, докато измъкваше меките пръсти на Хари през маншета на пижамата. — Ако
Хари искаше обезкостяване, щеше да си каже.
— Всеки може да направи грешка — упорстваше Хърмаяни. — Пък и не боли вече,
нали, Хари?
— Не — отвърна Хари, — но просто я няма.
Той се хвърли на леглото и остатъкът от ръката му се залюля безцелно. Хърмаяни
и Мадам Помфри се появиха иззад завесата. Старшата сестра носеше голяма, пълна с
нещо бутилка с етикет „КОСТРАСТ“.
— Чака те тежка нощ — каза тя и наля от течността в голяма чаша. — Неприятна
работа е да ти растат кости повторно.
Неприятно беше и изпиването на „КОСТРАСТ“. Течността изгори устата и гърлото
на Хари, докато я поглъщаше, и предизвика кашляне и давене. Като не спираше да
мърмори срещу опасните спортове и несръчните учители, Мадам Помфри се оттегли,
оставяйки Рон и Хърмаяни да помогнат на Хари.

— Ама все пак победихме, а! — каза Рон и на лицето му цъфна широка усмивка. —
Само как го сграбчи! А лицето на Малфой изглеждаше… като че ли е готов да убива!
— Искам да знам какво е направил с оня блъджър — мрачно каза Хърмаяни.
— Ще добавим и това към списъка от въпроси, които ще му зададем, като изпием
Многоликовата отвара — каза Хари и се отпусна назад върху възглавниците. — Надявам
се тя да има по-добър вкус от това тук…
— Дори с частиците от слидеринци вътре? Ти майтапиш ли се? — каза Рон.
В този момент вратата на болничното отделение се отвори с трясък. Кални и
подгизнали, останалите играчи от грифиндорския отбор пристигаха на посещение при
Хари.
— Невероятно летене, Хари! — каза му Джордж. — Токущо чух как Маркъс Флинт
крещи на Малфой, че сничът бил над главата му, а той не го бил забелязал. Драко не
изглеждаше особено доволен.
Бяха донесли кексчета, бонбони и бутилки сок от тиква, наобиколиха леглото на
Хари и тъкмо се приготвиха да си устроят хубавичка веселба, когато Мадам Помфри
връхлетя и се разкрещя:
— Това момче има нужда от почивка, трябва да му пораснат отново трийсет и три
кости! Вън! ВЪН!
И Хари остана сам, без нищо, което да отвлича вниманието му от пронизващите
болки в безжизнената ръка.
* * *
Няколко часа по-късно той се събуди внезапно в непрогледния мрак и тихо изстена
от болка — усещаше ръката си като напълнена с големи трески. За миг си помисли, че от
това се е събудил. Но после с ужас установи, че в тъмното някой попива челото му с
кърпа.
— Махни се! — провикна се той, ала веднага смени тона: — Доби!
Домашното духче бе вперило в Хари изпъкналите си като топки за тенис очи. По
дългия му остър нос се спускаше една-единствена сълза.
— Хари Потър се върнал на училище — тъжно шепнеше той. — Доби разправяше
ли, разправяше на Хари Потър… Ах, господарю, защо не послушахте Доби? Защо Хари
Потър не се върна у дома, след като изпусна влака?
Устните на Доби затрепераха и Хари бе обзет от внезапно съмнение.
— Ти ли… го направи? — бавно попита той. — Ти ли направи така, че бариерата да
ни спре?
— Точно така, сър — отвърна Доби, кимайки енергично с глава, а ушите му
клепаха. — Доби се скрил, очаквал Хари Потър и запечатал входа и после Доби гладил
ръцете си с ютията… — И той показа на Хари десетте си дълги бинтовани пръста. — Но
Доби не го било грижа за това, сър, защото той мислел, че Хари Потър е на сигурно място,
и дори не подозирал, че Хари Потър ще стигне до училището по друг начин.
През цялото време той се люлееше напред-назад, клатейки грозната си глава.
— Доби останал толкова смаян, като чул как Хари Потър се върнал в училище, че
дори изгорил вечерята на господаря си! Такъв бой Доби не бил ял дотогава, сър…
Хари се отпусна върху възглавниците си.
— Заради теб едва не ни изгониха с Рон — разгневи се той. — По-добре изчезвай,
преди да ми пораснат костите, че да не те цапардосам.
Доби вяло се усмихна.
— Доби е свикнал със заплахи, сър. Доби ги получава по пет пъти на ден вкъщи.
Той изсекна носа си в ъгълчето на мърлявата калъфка за възглавница, с която
беше облечен. Видът му бе толкова трогателен, че Хари усети как гневът му се изпарява
дори против волята му.
— Защо носиш това нещо, Доби? — полюбопитства той.
— Това ли, сър? — запита Доби, подръпвайки калъфката. — Това е знак за
робското положение на домашния дух, сър. Доби може да бъде освободен само ако
господарите му подарят дрехи. Но семейството много внимава да не даде на Доби дори и
един чорап, сър, защото тогава той би бил свободен да напусне къщата им завинаги.

Доби изтри плувналите в очите му сълзи и каза внезапно:
— Хари Потър трябва да си върви у дома! Доби мислеше, че неговият блъджър ще
е достатъчен да…
— Твоят блъджър ли? — попита Хари и почувства как гневът отново го обзема. —
Какво значи твоят блъджър? Ти ли накара тоя блъджър да се опитва да ме убие?
— Не да ви убие, сър, никога! — каза Доби шокиран. — Доби искал да спаси живота
на Хари Потър. По-добре да го изпратят у дома тежко ранен, отколкото да остане тук, сър.
Доби само искал Хари Потър да бъде ранен, за да го изпратят в къщи.
— Ооо, това ли било? — разгневи се Хари. — И предполагам, няма да ми кажеш
защо всъщност искаше да ме изпратят у дома на парчета.
— Ах, само да знаеше Хари Потър! — простена Доби и нови сълзи покапаха по
парцаливата му калъфка. — Да знаеше само какво означава той за нас — низшите,
поробените, незабележимите в магьосническия свят! Доби си спомня как беше, когато
Онзи-който-не-бива-да-се-назовава бе на върха на мощта си, сър. Ние, домашните
духчета, бяхме третирани като паразити. Към Доби все още се отнасят така, сър — призна
той, избърсвайки лице във възглавницата. — Но общо взето, сър, животът на другите като
мен се подобри, откакто вие, сър, надвихте Онзи-който-не-бива… Хари Потър оживя и
силата на Черния лорд бе прекършена. И отново настъпи утро, сър, а Хари Потър грееше
като лъч на надеждата за онези от нас, които мислеха, че Черния лорд няма никога да се
махне, сър… А ето че сега в „Хогуортс“ ще се случват ужасни неща и дори може би вече се
случват. Доби не може да остави Хари Потър тук, щом историята ще се повтаря, след като
Стаята на тайните отново е отворена…
Доби замръзна от ужас, грабна каната за вода от шкафчето до леглото и се прасна
с нея по главата, след което изчезна. Но само след секунда се покатери отново на леглото,
а очите му гледаха кръстосано и той си мърмореше: „Лош Доби, много лош Доби!“
— Значи наистина има Стая на тайните — прошепна Хари. — И… как каза ти…
била отваряна и преди ли? Разкажи ми, Доби! — Той хвана ръката на духчето, когато то
отново посегна към каната за вода. — Та аз не съм роден от мъгъли, защо да е опасна
Стаята за мен?
— А, сър, не питайте повече, не питайте повече бедния Доби! — заекна духчето с
оцъклени в мрака очи. — Тъмни дела се готвят наоколо, но Хари Потър не бива да е тук,
когато се случат. Вървете си у дома, Хари Потър! Вървете си. Хари Потър не бива да се
намесва в това, сър, много е опасно…
— Но кой е той, Доби? — попита Хари, като държеше здраво китката на Доби, за да
не се удря с каната. — Кой я е отворил сега? А кой я е отворил предишния път?
— Доби не може, сър. Доби не може, Доби не бива да казва! — пискаше духчето. —
Вървете си вкъщи, Хари Потър, вървете си вкъщи!
— Никъде няма да ходя! — ядовито каза Хари. — Моя много добра приятелка е
родена от мъгъли. Тя първа ще пострада, ако Стаята наистина е отворена…
— Хари Потър рискува живота си за приятелите си! — простена Доби в жалостив
екстаз. — Какво благородство! Каква доблест! Но той трябва да се спаси, трябва… Хари
Потър не бива да…
Внезапно Доби замръзна, а ушите му като на прилеп потрепераха. И Хари долови
нещо. По коридора вън се чуваха стъпки.
— Доби трябва да изчезва! — едва чуто каза духчето в ужас. После се разнесе
силен пукот и юмрукът на Хари, който се сви, остана празен. Той се облегна назад и впери
очи в тъмната врата на болничното отделение, към която се приближаваха стъпките.
В следващия момент Дъмбълдор влезе заднишком в спалнята по дълъг вълнен
халат и с шапчица. Държеше от единия край нещо като статуя. Секунда по-късно се появи
и професор Макгонъгол с краката на статуята. Двамата заедно качиха товара си на едно
легло.
— Доведете Мадам Помфри — прошепна Дъмбълдор на професор Макгонъгол,
бързо мина покрай долния край на леглото на Хари и излезе.
Хари лежеше неподвижно и се преструваше, че спи. Чу тревожни гласове и после
професор Макгонъгол пак се появи, следвана непосредствено от Мадам Помфри, която
навличаше жилетка върху нощницата си. Хари чу как някой рязко и дълбоко ахна.
— Какво е станало? — шепнеше Мадам Помфри на Дъмбълдор, като се

навеждаше към статуята на леглото.
— Ново нападение — отвърна Дъмбълдор. — Минерва го намерила на стълбите.
— До него имаше чепка грозде — каза професор Макгонъгол. — Предполагаме, че
се е опитвал да се промъкне на посещение при Потър.
Стомахът на Хари сякаш потъна. Бавно и предпазливо той се понадигна няколко
сантиметра, за да види статуята на леглото. Лъч лунна светлина бе спрял върху ужасеното
й лице.
Беше Колин Крийви — с широко отворени очи и с ръце, сгънати пред гърдите,
хванали фотоапарата.
— Вкаменен ли е? — попита шепнешком Мадам Помфри.
— Да — отвърна професор Макгонъгол. — Ала изтръпвам, като си помисля… Ако
Албус не е слизал точно в този момент по стълбите, за да си вземе горещо какао, кой знае
какво е можело да…
Тримата впериха погледи в Колин. Дъмбълдор се наведе и изтръгна фотоапарата
от скованите пръсти на момчето.
— Предполагаш, че е успял да направи снимка на нападателя си? — нетърпеливо
попита професор Макгонъгол.
Дъмбълдор не отговори. Той опита да отвори задния капак на фотоапарата.
— Ама че работа! — възкликна Мадам Помфри.
От апарата изсвистя струйка дим. През три легла Хари усети острата миризма на
изгорял целулоид.
— Разтопено — установи Мадам Помфри в почуда, — всичко е разтопено!
— Какво може да значи това, Албус? — попита професор Макгонъгол с тревога.
— Значи, че Стаята на тайните наистина е отворена пак.
Мадам Помфри захлупи уста с длан, а професор Макгонъгол впери очи в
Дъмбълдор.
— Но Албус… наистина… кой…
— Не е въпросът кой — прекъсна я Дъмбълдор, гледайки Колин. — Въпросът е
как…
Доколкото Хари можеше да съди по лицето на професор Макгонъгол, което бе в
сянка, тя разбираше за какво става дума не повече от самия него.

> ГЛАВА ЕДИНАЙСЕТА
> КЛУБЪТ ПО ДУЕЛИРАНЕ
Хари се събуди в неделя сутринта в обляната от ярко слънце болнична стая с нови
кости в ръката, която обаче бе все още много скована. Той веднага седна в постелята си и
погледна към леглото на Колин, но около него бяха опънати завесите, зад които Хари се бе
преоблякъл предишния ден.
Като разбра, че е буден, Мадам Помфри пристигна с табла със закуска и започна
да сгъва и да изпъва ръката и пръстите му.
— Всичко е наред — каза тя, докато той несръчно загребваше кашата с лявата си
ръка. — Като се нахраниш, можеш да си отиваш.
Хари се облече възможно най-бързо и хукна към кулата на „Грифиндор“,
нетърпелив да разкаже на Рон и Хърмаяни за Колин и Доби, но не ги намери. Тръгна да ги
търси, чудейки се къде ли може да са отишли, и малко се обиди, че хич не ги беше грижа
дали са му пораснали костите.
Като минаваше покрай библиотеката, от нея тъкмо излизаше Пърси Уизли, явно в
много по-добро настроение, отколкото при последната им среща.
— О, здрасти, Хари! — поздрави го той. — Чудесно летене направи вчера,
превъзходно! „Грифиндор“ вече има преднина, а ти спечели петдесет точки!
— Да си виждал Рон или Хърмаяни? — попита Хари.
— Не, не съм — отвърна Пърси и усмивката му веднага помръкна. — Надявам се,
че Рон не се е напъхал отново в някоя момичешка тоалетна…

Хари се усмихна насила, изчака Пърси да се изгуби от погледа му и се запъти
направо към тоалетната на Стенещата Миртъл. Не знаеше защо Рон и Хърмаяни може пак
да са там, но след като се увери, че наблизо не обикаля нито Филч, нито някой префект,
той отвори вратата и чу гласовете им от заключената кабинка.
— Аз съм — предупреди ги, затваряйки зад гърба си.
Отвътре се чуха изтрополяване, плисък и ахване и Хърмаяни погледна през
ключалката.
— Хари! — възкликна тя. — Изплаши ни! Влизай. Как е ръката ти?
— Добре — отвърна Хари и се вмъкна в кабинката.
Върху тоалетната чиния бе закрепен стар котел и по изпукването той се сети, че
под котела гори огън. Преносимите водоустойчиви огньове бяха специалитет на Хърмаяни.
— Щяхме да дойдем да те посрещнем, но предпочетохме да започваме с
Многоликовата отвара — обясни Рон, докато Хари успя с мъка да заключи кабинката
отново. — Решихме, че това е най-сигурното място да я скрием.
Хари започна да им разказва за Колин, но Хърмаяни го прекъсна.
— Вече знаем. Чухме професор Макгонъгол да съобщава на професор Флитуик
тази сутрин. Затова сметнахме, че е време да се захващаме с подготовката…
— Колкото по-скоро изтръгнем признания от Малфой толкова по-добре — гневеше
се Рон. — Знаете ли какво си мисля? Той беше в толкова лошо настроение след куидичния
мач, че си го е изкарал на Колин.
— Има и още нещо — каза Хари, гледайки как Хърмаяни къса снопчета пача трева
и я хвърля в отварата. — Нощес ме навести Доби.
Рон и Хърмаяни вдигнаха очи с изненада. Хари повтори всичко, което Доби му
беше казал, и онова, за което не бе поискал да му разкаже. Двамата го слушаха, зяпнали
от почуда.
— Стаята на тайните е била отваряна и преди, така ли? — попита Хърмаяни.
— Това обяснява всичко — каза Рон победоносно. — Луциус Малфой сигурно е
отворил Стаята, когато е учил тук, и сега е казал на милото си синче Драко как да го
направи. Това е очевидно. Жалко че Доби не е споменал точно какво чудовище има вътре.
Интересно как никой не го е забелязал да броди из училището.
— Навярно може да става невидимо — каза Хърмаяни, избутвайки пиявиците към
дъното на казана. — Или може би се прикрива под друга външност, например да се прави
на броня или нещо друго. Чела съм, че има върколаци хамелеони…
— Прекалено много си чела, Хърмаяни — каза Рон, изсипа пликче изсушени
крилца от златоочици върху пиявиците и се обърна към Хари: — Значи Доби ни е попречил
да се качим на влака и е счупил ръката ти… — И той поклати глава. — Знаеш ли какво,
Хари, ако не прекрати опитите да ти спасява живота, може и да те убие.
До понеделник сутрин вестта, че Колин Крийви е бил нападнат и лежи като мъртъв
в болничното крило, бе плъзнала из цялото училище. Сякаш въздухът се изпълни със
слухове и подозрения. Първокурсниците вече се движеха из замъка само в групички, сякаш
се бояха да не ги нападне някой, ако дръзнат да отидат където и да е било сами.
Джини Уизли, която седеше до Колин Крийви в часовете по магия, беше съвсем
разстроена, но Хари смяташе, че близнаците не се опитват да я разведрят по най-добрия
начин. Те се редуваха да се покриват с козина или с циреи и после да изскачат пред нея
иззад статуите. Престанаха с тези номера едва след като Пърси, обезумял от ярост, ги
заплаши, че ще пише на госпожа Уизли за кошмарите на Джини.
Междувременно тайно от преподавателите в училището процъфтяваше
неудържима търговия с талисмани, амулети и други защитни средства. Невил Лонгботъм
вече беше купил голям смърдящ зелен чесън, островърх виолетов кристал и загнила
опашка на воден тритон, когато другите момчета му обясниха, че не го грози опасност,
защото е чистокръвен.

Хари, Рон и Хърмаяни се записаха, защото бяха чули, че Малфой също щял да
остане, което им се видя много подозрително. Ваканцията щеше да бъде идеалното време
да изпробват Многоликовата отвара и да измъкнат информация от него.
За съжаление обаче отварата беше едва наполовина готова. Още не бяха
набавили рог от двурог и кожа от дървесна змия, а единственото място, откъдето можеха
да се сдобият с тях, бяха личните запаси на Снейп. Хари тайничко си мислеше, че
предпочита да се изправи срещу легендарното чудовище на Слидерин, вместо да бъде
заловен от Снейп докато обира кабинета му.
— Нужна ни е някаква суматоха — бодро каза Хърмаяни преди двойния час по
отвари в четвъртък следобед, — която да отвлече вниманието. Тогава един от нас влиза в
кабинета на Снейп и взима каквото ни трябва.
Хари и Рон я погледнаха нервно.
— Мисля, че е по-добре аз да извърша самата кражба — продължи Хърмаяни с
делови тон. — Вас двамата този път ще ви изгонят, ако си навлечете още някоя
неприятност, а аз досега нямам провинения. Така че от вас се иска само да вдигнете
достатъчно врява, за да отклоните вниманието на Снейп за няколко минути.
Хари се усмихна горчиво. Да предизвикаш суматоха в часа на Снейп бе почти
толкова безопасно, колкото да бъркаш в окото на задрямал змей.
Часовете по отвари се провеждаха в едно от по-големите подземия. Занятията
този четвъртък следобед протичаха по обичайния начин. Двайсет котли димяха между
дървените чинове, върху които имаше месингови везни и стъкленици с различни съставки.
Снейп пъплеше между изпаренията и правеше хапливи забележки за работата на
грифиндорци, докато слидеринци се хилеха доволни. Драко Малфой, който беше
любимият ученик на Снейп, замеряше Рон и Хари с очи от риба балон и Хари знаеше, че
ако му отвърне, ще получи наказание още преди да успее да изрече „не е честно“.

отвърне, ще получи наказание още преди да успее да изрече „не е честно“.
Издувателната отвара, направена от Хари, беше твърде течна, но той си мислеше
за по-важни неща. Чакаше сигнал от Хърмаяни и беше почти глух за подигравките на
Снейп, спрял пред неговия воднист разтвор. Когато Снейп се отдалечи и започна да се
кара на Невил, Хърмаяни улови погледа на Хари и му кимна.
Хари бързо се скри зад котела си, извади от джоба си един от фойерверките на
Фред и леко го докосна с пръчката си. Фойерверкът започна да свисти и да пръска искри.
Знаейки, че има само няколко секунди, Хари се изправи, прицели се и го метна
право в казана на Гойл.

* * *
Седмица по-късно, докато прекосяваха входната зала, Хари, Рон и Хърмаяни
забелязаха малка групичка ученици, скупчени пред таблото за съобщения, да четат току-
що забоден с карфици пергамент. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които изглеждаха много
заинтригувани, им дадоха знак да се приближат.
— Основава се клуб по дуелиране — обясни Шеймъс. — Първата сбирка е тази
вечер! Не бих се отказал от няколко урока по дуелиране, може да ми потрябват в скоро
време…
— Какво, да не мислиш, че чудовището на Слидерин може да се дуелира? — каза
Рон, но и той прочете съобщението с интерес.
— Може да се окаже полезно — каза той на Хари и Хърмаяни на път за вечеря. —
Какво ще кажете да отидем?
Хари и Хърмаяни бяха единодушно „за“, така че в осем часа същата вечер тримата
отново бързаха към Голямата зала. Дългите маси за хранене ги нямаше, а покрай едната
стена се бе появил златен подиум, осветен от хиляди свещи, носещи се във въздуха над
него. Таванът пак беше в черно кадифе, а под него се бе струпало като че ли цялото
училище, всички с пръчките си и с възбудени лица.
— Чудя се кой ли ще ни преподава? — каза Хърмаяни, докато се промъкваха през
дърдорещата тълпа. — Някой ми каза, че Флитуик бил шампион на младини, та може би
ще е той.
— Стига да не е… — започна Хари, но веднага простена и млъкна.
На подиума се качваше Гилдрой Локхарт, облечен в тъмнолилаво и придружен не
от друг, а от Снейп в черно, както винаги.
Локхарт махна с пръчката си за тишина и извика:
— Елате насам, елате насам! Всички ли ме виждат? Всички ли ме чуват? Отлично!
И така, професор Дъмбълдор ми даде разрешение да открия този малък клуб по
дуелиране и да ви подготвя, ако ви се наложи да се защитавате, както се е случвало с мен
безброй пъти. Повече подробности ще намерите в публикуваните ми творби.
— Нека да ви представя своя асистент професор Снейп — продължи Локхарт, като
грейна в широка усмивка. — Каза ми, че разбирал малко от дуели, и спортсменски се
съгласи да ми помогне с една кратка демонстрация като начало. Е, нека никой от вас,
младежи, да не се безпокои — пак ще си имате учител по отвари, като приключа с него, не
се бойте.
— Колко хубаво би било да приключат един с друг завинаги — прошепна Рон в
ухото на Хари.
Горната устна на Снейп се сви. Хари се чудеше защо ли още се усмихва Локхарт?
Ако Снейп погледнеше него така, той щеше да побегне с всичка сила в обратната посока.
Двамата професори се обърнаха един срещу друг и се поклониха. По-скоро
Локхарт се поклони, и то с много въртене и размахване на ръце, а Снейп само
нетърпеливо тръсна глава. После и двамата вдигнаха вълшебните си пръчки като мечове
пред себе си.
— Както виждате, държим пръчките си в началната бойна позиция — обясни
Локхарт на смълчаното множество. — Като преброим до три, изричаме първите си
заклинания. Никой от нас няма за цел да убива, разбира се.
— Не съм сигурен — процеди Хари, като гледаше как Снейп оголи зъби.
— Едно, две, три…
И двамата метнаха пръчките си през рамо. Снейп извика: „Експелиармус!“ Блесна
ослепителна яркочервена светлина и Локхарт бе изхвърлен от мястото си. Той полетя
назад над подиума, блъсна се в стената, свлече се по нея и се просна на пода.
Малфой и неколцина други слидеринци ликуваха. Хърмаяни се бе изправила почти
на палци.
— Дали той е добре, как мислите? — изписка Хърмаяни, затулила уста с пръсти.
— Не ме интересува! — отвърнаха Хари и Рон едновременно.
Локхарт се изправи на омекналите си крака.

— Ето, видяхте ли? — каза той, след като се качи с олюляване на подиума. — Това
беше обезоръжаваща магия и както виждате, аз съм си изгубил пръчката… О, благодаря
ви, госпожице Браун! Чудесна идея беше, че им показахме това, професор Снейп, но ако
нямате нищо против, че го казвам, беше съвсем очевидно какво се канехте да сторите. Ако
бях поискал да ви спра, нямаше да ми е никак трудно. Но реших, че ще е поучително за тях
да видят…
Снейп гледаше убийствено. Вероятно Локхарт бе забелязал това, защото каза:
— Достатъчно с демонстрациите! Сега ще дойда при вас и ще ви разделя по
двойки. Професор Снейп, ще ми помогнете ли?
Те тръгнаха между учениците да определят двойките партньори. Локхарт посочи
Невил и Джъстин Финч-Флечли, докато Снейп се захвана първо с Хари и Рон.
— Мисля, че е време да разделим отбора мечта — изхили се той. — Уизли, ти ще
бъдеш партньор на Финигън. А Потър…
Хари несъзнателно се обърна към Хърмаяни.
— Не, не мисля, че ще стане така — каза Снейп с хладна усмивка. — Господин
Малфой, елате насам. Да видим как ще се справите с прочутия Потър. А вие, госпожице
Грейнджър, можете да партнирате на госпожица Булстроуд.
Малфой наперено пристъпи напред, хилейки се ехидно. Подир него излезе и едно
момиче от Слидерин, което напомняше на Хари една картина от „Ваканция с вещици“.
Милисънт беше едра и грубовата и широката й челюст бе дръзко издадена. Хърмаяни леко
й се усмихна, но тя не й отвърна.
— Застанете с лице срещу партньорите си — провикна се Локхарт от подиума — и
се поклонете!
Хари и Малфой едва кимнаха с глави, без да отместват поглед един от друг.
— Пръчки в готовност! — викна пак Локхарт. — Като преброя до три, правите
заклинания за обезоръжаване на противника. Но само за обезоръжаване — не искаме
никакви злополуки. Едно… две… три…
Хари преметна пръчката си през рамо, но Малфой бе започнал още на „две“ —
неговото заклинание порази Хари толкова силно, сякаш го бяха ударили по главата с
тиган. За щастие той само залитна и без да губи повече време, насочи пръчката си към
Малфой и извика: „Риктусемпра!“
Сноп сребриста светлина удари Малфой в стомаха и той се преви на две с
хрипове.
— Казах само да обезоръжавате! — изкрещя Локхарт в паника над воюващата
тълпа, като видя как Малфой се свлече на колене. Хари го бе поразил с гъделичкаща
магия и той не можеше да си поеме дъх от смях. Хари се отдръпна, осъзнавайки, че не е
спортсменска проява да омагьосва Малфой, докато той е на пода, но това бе просто
грешка. Преди още да може да си поеме въздух, Малфой насочи пръчката си към коленете
на Хари, изрече задавено „Таранталегра!“ и в следващата секунда краката на Хари вече се
гърчеха в ритъма на нещо като фокстрот, без той да може да ги овладее.
— Спрете! Веднага спрете! — развика се Локхарт, но Снейп пое нещата в свои
ръце.
— Фините инкантатем! — изкрещя той и краката на Хари престанаха да танцуват, а
Малфой спря да се смее, та можаха да се погледнат.
Над подиума се носеше облак зеленикав дим. Невил и Джъстин лежаха на пода и
дишаха тежко. Рон придържаше Шеймъс, чието лице бе посивяло като пепел, и му се
извиняваше за стореното от неговата счупена пръчка. Само Хърмаяни и Милисънт
Булстроуд все още се бореха. Слидеринката бе стегнала главата на хлипащата от болка
Хърмаяни в „ключ“. Пръчките и на двете бяха паднали и забравени на пода. Хари се
втурна и откопчи Милисънт, което се оказа трудно, защото тя беше доста по-едра от него.
— Ама че работа! — повтаряше Локхарт, докато сновеше през множеството и
оглеждаше последиците от дуелите. — Изправи се, Макмилън!… Внимавайте там,
госпожице Фосет… Притисни го силно и ще спре да кърви след секунда, Буут…
— Май е по-добре да ви науча как да блокирате неприятелски заклинания — каза
Локхарт съвсем объркан, застанал в средата на залата. Той погледна към Снейп, чиито
черни очи святкаха страшно, и веднага отклони погледа си. — Да изберем двама

доброволци… Лонгботъм и Финч-Флечли, какво ще кажете?
— Лош избор, професор Локхарт — намеси се Снейп, промъкнал се като голям и
зловещ прилеп. — Лонгботъм докарва бедствие и с най-простите магии. Ще се наложи да
изпращаме в болничното крило остатъците от Финч-Флечли в кибритена кутийка. —
Кръглото зачервено лице на Невил почервеня още повече. — Какво ще кажете за Малфой
и Потър? — предложи Снейп с лукава усмивка.
— Отлична идея! — възкликна Локхарт и даде знак на Хари и Малфой да дойдат в
центъра на залата, докато множеството отстъпи назад, за да им направи място.
— Ето, Хари — каза Локхарт, — щом Драко насочи пръчката си към теб, ти правиш
това.
Той вдигна своята пръчка, опита се да покаже сложно завъртане и я изпусна. Снейп
се изсмя подигравателно, а Локхарт бързо вдигна пръчката и каза:
— Охааа! Пръчката ми нещо е много развълнувана.
Снейп се приближи до Малфой, наведе се и прошепна нещо в ухото му. Драко
също се изсмя подигравателно. Хари тревожно погледна Локхарт и каза:
— Професоре, бихте ли ми показали отново това блокиращо движение?
— Да не те е страх? — изсъска Малфой, така че Локхарт да не го чуе.
— Ще ти се! — процеди Хари с полуотворена уста.
Локхарт бодро потупа Хари по рамото:
— Просто направи като мен, Хари!
— Какво, да изпусна пръчката си ли?
Но Локхарт не го слушаше.
— Три, две, едно — старт! — извика той.
Малфой рязко вдигна пръчката си и изрева: „Серпенсортия!“
Крайчето на пръчката му избухна. Онемял, Хари гледаше как оттам се стрелна
дълга черна змия, падна тежко на пода между двамата и изправи глава, готова за
нападение. Чуха се писъци и всички бързо се отдръпнаха, освобождавайки още място на
пода.
— Не мърдай, Потър — лениво каза Снейп, явно доволен да гледа как Хари стои
неподвижен, кръстосал поглед с разгневената змия. — Аз ще я премахна…
— Оставете на мен! — провикна се Локхарт.
Той размаха пръчката си срещу змията и нещо се стовари тежко на пода — вместо
да изчезне, змията бе прелетяла три-четири метра във въздуха. Вбесена, съскаща
яростно, тя се плъзна право към Джъстин Финч-Флечли и се изправи отново, оголила
отровни зъби и явно готова да ги забие.
Хари не разбра какво го тласна. Той дори не осъзна как се реши. Знаеше само, че
краката му го носят напред сякаш на колелца и че някак много глупаво кресна на змията:
„Остави го!“ И като по чудо — съвсем необяснимо — змията легна на пода, безобидна като
дебел черен градински маркуч, вперила сега очи в Хари. Той усети как страхът го напуска.
Знаеше, че змията вече няма да нападне никого, макар че не би могъл да обясни
защо всъщност бе толкова сигурен.
Той вдигна очи към Джъстин и се ухили, очаквайки да го види облекчен или
озадачен, дори благодарен, но не и разгневен и изплашен.
— Ти на какво си въобразяваш, че играеш? — викна Джъстин и преди Хари да
успее да му отговори, се обърна и напусна залата.
Снейп пристъпи напред, размаха пръчката си и змията изчезна, оставяйки малко
облаче черен дим. Професорът също погледна Хари по особен начин — това бе
проницателен и премерващ поглед, който не се хареса на момчето. То долавяше още и
някакво зловещо мърморене покрай всички стени. В този момент усети, че някой го дърпа
отзад за наметалото.
— Хайде — каза гласът на Рон в ухото му, — давай да се махаме…
Рон го поведе навън от залата, а Хърмаяни подтичваше след тях. Когато излизаха
през вратата, насъбралите се там се отдръпнаха, сякаш се страхуваха да не се заразят.
Хари нямаше представа какво става, а Рон и Хърмаяни не бързаха да му обяснят, докато
не го завлякоха до празната обща стая на „Грифиндор“. Тогава Рон бутна Хари в едно
кресло и каза:
— Та ти говориш змийски. Защо не си ни казал?

» Хари Потър
» КрИвО оГлЕдАлО - ХАРИ ПОТЪР
» Хари Потър, Здрач или Нарния?