Хари Потър и стаята на тайните

И той пак им смигна палаво и дръзко. Рон гледаше Локхарт така, сякаш не вярваше
на очите си. Шеймъс Финигън и Дийн Томас, които седяха отпред, едва сдържаха смеха си.
Хърмаяни обаче така се бе захласнала да слуша Локхарт, че се сепна, когато той спомена
името й.
— …Ала госпожица Хърмаяни Грейнджър знае, че тайната ми амбиция е да
освободя света от злото, както и да пласирам собствената си марка отвари за поддържане
на косата. Браво на момичето! Наистина… — и той прегледа целия й тест — …тя получава
отличен! Къде е госпожица Хърмаяни Грейнджър?
Хърмаяни вдигна трепереща ръка.
— Отлично! — сияеше Локхарт, — Пълен отличен! Ето десет точки за „Грифиндор“!
А сега, да се заемаме с работа…
Той се наведе зад бюрото си и извади оттам голяма покрита клетка.
— Внимавайте! Моята работа е да ви въоръжа срещу най-противните създания в
магьосническия свят. В тази стая можете да изпитате някои от най-големите си страхове.
Трябва обаче да знаете, че нищо лошо не може да ви се случи, докато съм тук. От вас
искам само да запазите спокойствие.
Хари надникна против волята си иззад купчината книги, за да види клетката.
Локхарт постави ръка на покривалото й. Дийн и Шеймъс вече бяха престанали да се смеят,
а Невил се беше свил на първия чин.
— Трябва да ви предупредя да не издавате писъци — сниши глас Локхарт, —
защото може да ги предизвикате.
Когато целият клас бе притаил дъх, Локхарт рязко отметна покривалото.
— Ето — обяви той драматично, — току-що уловени феи от Корнуол.
Шеймъс Финигън не бе в състояние повече да се владее. Той се изсмя с такова
пръхтене, което дори и Локхарт не можеше да вземе за писък от ужас.
— Моля? — усмихна се той на Шеймъс.
— Ами те не са… те не са много… опасни, нали? — давеше се вече от смях
Шеймъс.
— Не бъди толкова сигурен — каза Локхарт и назидателно завъртя пръст пред
Шеймъс. — Дяволски хитри пакостници могат да се окажат понякога.
Феите бяха яркосини на цвят и високи около двайсет сантиметра, с остри лица и с
такива пронизителни гласове, сякаш спореха поне няколко от най-устатите австралийски
папагали. Щом бе отместено покривалото, те започнаха да се мятат и да подскачат, да
разтърсват решетките и да правят гримаси на онези, които бяха най-близо до тях.
— Хайде сега — каза на висок глас Локхарт, — да видим как ще се справите с тях.
— И отвори клетката.
Настана истинска суматоха. Феите се пръснаха във всички посоки като ракети. Две
от тях веднага грабнаха Невил за ушите и го вдигнаха във въздуха. Няколко се стрелнаха
право през прозореца и обсипаха задната редица със счупени стъкла. Останалите
продължиха да опустошават класната стая по-успешно от вилнеещ носорог. Те грабваха
мастилници и пръскаха класа с мастило, късаха книги и листа, дърпаха картините от
стените, обръщаха кошчетата за боклук, взимаха чанти и книги и ги мятаха през счупените
прозорци.
Само след няколко минути половината клас бе намерил убежище под чиновете, а
Невил висеше на полилея, спускащ се от тавана.
— Хайде, давайте! Обградете ги, съберете ги, не се бойте от някакви си феи… —
викаше Локхарт.
Той нави ръкави, размахваше пръчката си и от време на време повтаряше:
„Пескипикси! Пестерноми!“ Нямаше абсолютно никакъв ефект. Една от феите успя да
измъкне магическата пръчка на Локхарт и я запрати през прозореца.
Локхарт се задави и сам се мушна под бюрото си, като се размина на косъм да не
го смачка полилеят с Невил, стоварил се на земята секунда по-късно.
Щом удари звънецът, всички се втурнаха като луди към изхода. В настъпилото
затишие Локхарт се изправи, видя Хари, Рон и Хърмаяни, които бяха почти на вратата, и
им рече:
— Върнете се! От вас тримата искам просто да напъхате останалите феи обратно в
клетката им. — След това той се изниза покрай тях и бързо затвори вратата на стаята зад

гърба си.
— Това не е възможно! — изрева Рон, когато една от останалите на свобода феи
го ухапа по ухото.
— Той просто искаше да ни даде практически урок — каза Хърмаяни, като
обезвреди две феи едновременно с добре изпълнена смразяваща магия и ги напъха в
клетката.
— Практически урок ли? — повтори Рон, докато се мъчеше да докопа една
танцуваща фея, която все му се изплъзваше и му се плезеше. — Хърмаяни, та той нямаше
и най-малка представа как да постъпи!
— Глупости! — отвърна момичето. — Нали си чел книгите му. Там пише какви
изумителни неща е правил…
— Или твърди, че е правил… — измърмори Рон.

> ГЛАВА СЕДМА
> СМУТ И МЪТНОРОДИ
През следващите няколко дни Хари упорито се стараеше да изчезва от
полезрението на Гилдрой Локхарт веднага щом го видеше да се приближава по някой
коридор. По-трудно му беше да отбягва Колин Крийви, който изглежда знаеше наизуст
програмата на Хари. За Колин явно нямаше по-голямо удоволствие от това да казва по
шест-седем пъти на ден „Всичко е наред, нали, Хари?“ и да чуе в отговор „Здрасти, Колин!
“, макар Хари да не прикриваше раздразнението си.
Хедуиг все още беше сърдита на Хари за онова катастрофално пътуване с колата,
а пръчката на Рон продължаваше да своеволничи, дори в петък сутринта надмина себе си,
като излетя от ръката му в час по вълшебство и уцели дребничкия стар професор Флитуик
точно между очите, оставяйки му голям туптящ зелен цирей на мястото. Така се натрупаха
доста неща, заради които Хари с нетърпение очакваше края на седмицата.
Тримата с Рон и Хърмаяни смятаха да гостуват на Хагрид в събота сутринта. Хари
обаче бе събуден няколко часа по-рано, отколкото му се искаше — Оливър Ууд, капитан на
отбора по куидич в „Грифиндор“, го разтърсваше в леглото.
— Какво има? — попита Хари сънливо.
— Тренировка по куидич! — каза Ууд. — Хайде ставай!
Хари примигна към прозореца. Тънка мъглица висеше от златисторозовото небе.
Вече разсънен, той се чудеше как изобщо е спал при оглушителната врява на птиците вън.
— Оливър — каза Хари с дрезгав глас, — ама то още не е съмнало!
— Именно! — отвърна Ууд, висок и як шестокурсник. — Така предвижда новата ни
тренировъчна програма. Хайде, хващай метлата и да тръгваме — разпалено говореше той
и очите му святкаха от въодушевление. — Никой от другите отбори не е започнал
тренировки все още и тази година ще бъдем първи на старта…
Като се прозяваше и потръпваше леко, Хари слезе от леглото и се зае да търси
екипа си за куидич.
— Добро момче! — каза накрая Ууд. — Ще се видим на игрището след петнайсет
минути.
Като си намери яркочервения екип и сложи отгоре наметало да му държи топло,
Хари надраска набързо една бележка на Рон къде отива и слезе по витата стълба до
общата стая със своята „Нимбус две хиляди“ на рамо. Тъкмо бе стигнал до отвора зад
портрета и нещо изтрополи зад него, след което Колин Крийви се изтърколи презглава по
стълбата, фотоапаратът се мяташе на шията му, а в ръката си момчето държеше нещо.
— Чух някой да споменава името ти на стълбището, Хари! Виж какво нося! Дадох
да ги проявят и исках да ти покажа…
Хари се вгледа с любопитство в снимката, която Колин тикаше под носа му.
Един черно-бял движещ се Локхарт дърпаше силно ръка, в която Хари позна
своята собствена. Той установи със задоволство, че фотографският му образ се
съпротивява упорито и отказва да бъде вкаран в кадъра. Хари гледаше как Локхарт се
умори и се облегна, леко задъхан, на белия кант на снимката.

— Ще ми я надпишеш ли? — настойчиво попита Колин.
— Не — направо му отказа Хари и се огледа да види дали в стаята няма никой
друг, — Съжалявам, Колин, бързам за тренировка по куидич.
И се прехвърли през отвора в стената.
— О! Чакай ме! Никога не съм гледал как играете куидич.
Колин се покатери след него.
— Ще се отегчиш — побърза да го разубеди Хари, но Колин дори не го чу, грейнал
от радост.
— Ти беше най-младият играч от този дом за последните сто години, нали така,
Хари? Нали? — говореше Колин, пристъпвайки до него. — Сигурно си великолепен. Аз
никога не съм летял. Лесно ли е? Твоя ли си е метлата? Това ли е най-добрият модел?
Хари не знаеше как да се отърве от него. Все едно че имаше страшно бъбрива
сянка.
— Аз всъщност изобщо не разбирам от състезания по куидич — говореше Колин
задъхано. — Вярно ли е, че има четири топки? И че двете летят между играчите, мъчейки
се да ги съборят от метлите им?
— Да — отвърна Хари неохотно, примирен, че все пак трябва да обясни сложните
правила на куидича. — Тези топки се наричат блъджъри. От всеки отбор има по двама
биячи с бухалки, които отбиват блъджърите от своите съотборници. В отбора на
„Грифиндор“ това са Фред и Джордж Уизли.
— А за какво са тогава другите топки? — попита Колин и в същото време се спъна
и полетя няколко стъпала надолу, тъй като беше зяпнал Хари с отворена уста.
— Ами с куофъла, голямата червена топка, се вкарват голове. По трима гончии от
всеки отбор хвърлят куофъла едни срещу други и се опитват да го прекарат през головите
стълбове в края на игрището — три високи стълба с обръчи на върха.
— Ами четвъртата топка?
— Нарича се златен снич — продължи Хари — и е много малка, много бърза и
страшно трудна за улавяне. Но това е работа на търсачите, защото играта на куидич
свършва едва когато бъде намерен сничът. И когато търсач хване снича, печели за отбора
си сто и петдесет точки допълнително.
— И ти си търсач на „Грифиндор“, нали? — попита Колин с благоговение.
— Да — каза Хари, като напуснаха замъка и поеха по наквасената от росата трева.
— Има и пазач. Той пази при головите стълбове. Това е всичко.
Но Колин не престана да разпитва Хари по целия път надолу по поляните до
игрището за куидич. Едва като стигнаха до съблекалните, Хари успя да се отърве от него.
Колин се провикна пискливо:
— Отивам да си намеря добро място! — и хукна към трибуните.

* * *
Останалите от отбора на „Грифиндор“ бяха вече в съблекалнята. Единствен Ууд
изглеждаше бодър. Фред и Джордж Уизли с подпухнали очи и рошави коси седяха до
четвъртокурсничката Алиша Спинет, която задрямваше, облегната на стената. Другите
гончии — Кейти Бел и Анджелина Джонсън — се прозяваха, седнали една до друга.
— Ето те и теб, Хари. Защо се забави? — попита Ууд, без да чака отговор. — А
сега искам малко да си поговорим, преди да отидем на игрището, защото цяло лято съм
съставял абсолютно нова програма за тренировки, която решително ще промени нещата в
наша полза…
Ууд окачи на таблото голяма схема на игрище за куидич, върху която старателно
бяха начертани много линии, стрелки и кръстчета с разноцветни мастила. Той извади
магическата си пръчка, почука с нея таблото и стрелките започнаха да пълзят по схемата
като гъсеници. Щом Ууд подхвана словото си за новите тактики, главата на Фред Уизли се
отпусна на рамото на Алиша Спинет и той тутакси задряма.
Обяснението на първия чертеж отне двайсет минути. Но след него имаше втори, а
после — трети. Хари изпадна в унес, докато Ууд бърбореше.
— И така — рече високо Ууд и Хари, който си мечтаеше в полудрямка какво ли би
закусвал точно в този момент, ако бе останал в замъка, се сепна, — ясно ли е?

— Аз имам въпрос, Оливър — каза Джордж който се бе стреснал. — Не можа ли да
ни кажеш всичко това вчера, докато бяхме будни?
Ууд не остана доволен.
— Слушайте всички какво ще ви кажа — започна той, като ги гледаше яростно. —
Трябваше още миналата година да спечелим купата по куидич. Ние просто сме най-
добрият отбор! Но за жалост поради непредвидени обстоятелства…
Хари се размърда на мястото си от чувство за вина.
Предишната година той лежеше в безсъзнание в болничното крило точно когато се
играеше решаващият мач, поради което „Грифиндор“ имаше един играч по-малко и понесе
най-тежката си загуба за последните триста години.
Ууд замълча. Поражението на отбора явно още го измъчваше.
— Затова тази година ще тренираме по-усилено от когато и да било… Хайде да
вървим да приложим новите теории на практика! — викна той, грабна метлата си и се
запъти към изхода на съблекалнята.
Отборът го последва с все още сковани крака и с прозявки. Бяха прекарали толкова
дълго време в съблекалнята, че слънцето вече бе доста високо в небето, макар че по
тревата на стадиона имаше още капчици роса. Като влезе на игрището, Хари видя Рон и
Хърмаяни, седнали на трибуните.
— Още ли не сте свършили? — попита Рон в недоумение.
— Още не сме почнали — отвърна Хари, гледайки със завист препечените филийки
със сладко, които Рон и Хърмаяни си бяха взели от Голямата зала. — Ууд ни учеше на
нови трикове.
Той яхна метлата си, отблъсна се от земята и се издигна във въздуха. Утринният
хлад щипеше лицето му и го разсъни много по-успешно от дългите приказки на Ууд. Беше
му много приятно да е пак на игрището за куидич. И той се понесе над стадиона с
максимална скорост, гонейки Фред и Джордж.
— Какъв е този странен звук от… щракане? — попита Фред, като префучаха
наблизо.
Хари погледна към трибуните. Колин седеше на едно от най-високите места. Беше
насочил към тях фотоапарата си и правеше снимка след снимка, което се чуваше особено
силно на празния стадион.
— Погледни насам, Хари! Насам! — пронизително викаше той.
— Кой е този? — попита Фред.
— Нямам представа — излъга Хари и литна със скорост, която да го отдалечи
колкото се може повече от Колин.
— Какво става там? — каза Ууд и се намръщи, стрелвайки се бързо към тях. —
Защо снима тоя дребосък? Това не ми харесва. Ами ако е шпионин на „Слидерин“, който
събира сведения за новата ни тренировъчна програма?
— Той е от „Грифиндор“ — побърза да каже Хари.
— А и слиндеринци нямат нужда от шпионин, Оливър — каза Джордж.
— Защо мислиш така? — полюбопитства Ууд.
— Защото самите те са тук — каза Джордж и посочи надолу.
Няколко души в зелени одежди и с метли в ръце навлизаха в игрището.
— Не е възможно! — яростно просъска Ууд. — Аз бях запазил игрището за днес!
Сега ще я видим тая работа!
Той се устреми надолу и в гнева си се приземи доста по-твърдо, отколкото
очакваше, дори залитна, като слизаше от метлата. Хари, Фред и Джордж го последваха.
— Флинт! — ревна Ууд срещу капитана на „Слидерин“. — Това е нашето време за
тренировки! Затова сме станали толкова рано. Изчезвайте оттук!
Маркъс Флинт беше още по-едър от Ууд. В изражението му имаше тролско
лукавство, когато отвърна:
— Ще се намери място за всички ни, Ууд.
Дойдоха и Анджелина, Алиша и Кейти. Състезателите от отбора на „Слидерин“, в
който нямаше момичета, застанаха плътно един до друг срещу грифиндорци и им се
хилеха.

— О, аз пък имам специално подписана бележка от професор Снейп — каза Флинт
и зачете важно: — _„Аз, професор С. Снейп, разрешавам на отбора на «Слидерин» да
тренира днес на игрището за куидич с оглед на необходимостта да бъде обучен новият им
търсач.“_
— Нима имате нов търсач? — попита Ууд, явно изненадан. — Къде е?
Иззад шестимата широкоплсщести играчи се появи и застана най-отпред по-дребно
момче със самодоволна усмивка върху бледото лице с остри черти. Беше Драко Малфой.
— Ти не си ли синът на Луциус Малфой? — попита Фред, гледайки Драко с
неприязън.
— Добре че спомена за бащата на Драко — каза Флинт, а всички от отбора на
„Слидерин“ се ухилиха още по-широко. — Нека да ти покажа какъв щедър подарък направи
той на отбора.
И седмината вдигнаха високо метлите си. Седем лъскави чисто нови дръжки и
седем златни красиво изписани емблеми с думите „Нимбус две хиляди и едно“ блеснаха
на ранното утринно слънце пред погледите на смаяните грифиндорци.
— Последен модел. Излезе едва миналия месец — небрежно обясни Флинт, като
избърса някаква прашинка от кранчето на дръжката на своята метла. — Предполагам, че
далеч надминава старата „Две хиляди“, А с тия чистометки — заядливо се ухили той на
Фред и Джордж, които стискаха по една „Чистометка пет“, — можете най-много да
почистите пода.
Никой от отбора на „Грифиндор“ не се сещаше какво да отговори в момента. По
лицето на Малфой се бе разляла такава самодоволна усмивка, че от очите му бяха
останали само резки.
— Я, виж — обади се Флинт, — нашественици на игрището!
Рон и Хърмаяни идваха през тревата да видят какво става.
— Какво има? — обърна се Рон към Хари. — Защо не играете? И какво прави тук
този?
Рон гледаше към Малфой, озадачен от екипа му на играч от отбора на „Слидерин“.
— Аз съм новият търсач, Уизли — каза Малфой самодоволно. — Точно се
възхищавахме на новите метли, които баща ми купи за отбора.
Рон направо ахна при вида на седемте великолепни метли.
— Добри са, нали? — каза Малфой съвсем делово. — Е, може и отборът на
„Грифиндор“ да посъбере малко злато за нов модел метли. Например ако продаде на търг
ония двете „Чистометка пет“ — някой музей може и да прояви интерес към тях.
Отборът на „Слидерин“ се запревива от смях.
— Да, но в отбора на „Грифиндор“ поне никой не си е купил мястото — отряза ги
изведнъж гласът на Хърмаяни. — Всички са приети заради таланта си.
Самодоволната физиономия на Малфой се промени.
— Никой не ти е искал мнението, гадно дребно мътнородче! — изтърси той.
Хари веднага разбра, че Малфой е казал нещо наистина лошо, защото думите му
бяха посрещнати много бурно, Флинт скочи пред Малфой, за да спре Фред и Джордж,
които се нахвърлиха отгоре му. Алиша крещеше „Как смееш!“, а Рон измъкна изпод
одеждите си магическата пръчка и като викаше с всички сили „Ще си платиш за това,
Малфой!“, яростно я пъхна под ръцете на Флинт и я насочи към лицето на Малфой.
Силен трясък се разнесе над стадиона и лъч зелена светлина изскочи от пръчката
— за нещастие откъм Рон, прониза го в стомаха и го запрати по гръб в тревата.
— Рон! Рон! Какво ти е? — писна Хърмаяни.
Той отвори уста да отговори, но не можа да изрече нищо. Вместо думи, от устата
му блъвнаха няколко плужека.
Слидеринци направо не можеха да си поемат въздух от смях. Флинт се бе превил
на две, подпрян на новата си метла. Малфой лазеше на четири крака и удряше по земята с
юмрук. Грифиндорци се бяха скупчили около Рон, който продължаваше да бълва едри и
лъскави плужеци. Никой не смееше да го докосне.
— По-добре да го заведем у Хагрид, най-близо е — каза Хари на Хърмаяни, която
храбро кимна и двамата подхванаха Рон под мишниците.
— Какво стана, Хари? Какво се е случило? Болен ли е? Ама ти нали можеш да го излекуваш?
Колин беше дотичал от мястото си и сега подскачаше около тях, докато напускаха
игрището. Рон получи нов пристъп и от устата му потекоха още плужеци.
— Ооо! — впечатли се Колин и вдигна апарата. — Подръж така, Хари.
— Махни се от пътя ни, Колин! — разгневи се Хари.

* * *
Двамата с Хърмаяни крепиха Рон и през поляните до края на гората.
— Почти стигнахме — каза момичето, щом видяха колибата на пазача на дивеча.
— Ей сега ще се оправиш.
Бяха вече на няколко метра от целта си, когато вратата се отвори, но не се появи
Хагрид. Отвътре излезе Гилдрой Локхарт, облечен този път в бледолилаво.
— Бързо, ей тук отзад — процеди Хари, дърпайки след себе си Рон към близкия
храсталак. Хърмаяни ги последва малко неохотно.
— Много е просто, стига да знаеш какво правиш — говореше Локхарт на Хагрид на
висок глас. — А трябва ли ти помощ, знаеш къде съм. Ще ти дам и един екземпляр от
моята книга, изненадан съм, че я нямаш. Още тази вечер ще ти я надпиша и ще я изпратя
по някого. Хайде, довиждане!
Хари изчака Локхарт да се изгуби от поглед, изведе Рон от храсталака и му помогна
да стигне до вратата на колибата. Почукаха силно.
Хагрид отвори веднага, много намусен, но грейна, като видя кой е.
— Чудех се кога ли ще дойдете… Влизайте, влизайте! Аз пък помислих, че се
връща професор Локхарт.
Хари и Хърмаяни помогнаха на Рон да влезе в единствената стая, където имаше
огромен креват в единия край и огнище с весело припламващ огън в другия. Хагрид не се
разтревожи от проблема на Рон с плужеците, за който Хари набързо разказа, докато
внимателно настаняваше приятеля си на един стол.
— По-добре навън, отколкото навътре — пошегува се Хагрид и тръсна голям меден
котел пред Рон. — Изкарай ги всичките, момчето ми.
— Май нищо друго не може да се направи, освен да се чака да спре, нали? —
попита боязливо Хърмаяни. — Тази магия се прави трудно дори когато човек е в добра
форма, а със счупена пръчка съвсем…
Хагрид се суетеше наоколо да им направи чай. Хрътката му Фанг се умилкваше
около Хари.
— Какво търсеше при теб Локхарт, Хагрид? — попита Хари, чешейки Фанг между
ушите.
— Даваше ми акъл как да вадя водни духове от кладенеца — смотолеви Хагрид,
като отмести един полуоскубан петел от дървената си маса и сложи чайника. — Аз да не
би да не знам?! И се фукаше с някакъв призрак, дето го бил прогонил. Ако имаше една-
единствена вярна дума от туй, дето го рече, ще изям ей този котел тук.
Хари погледна с изненада Хагрид, който никога не би критикувал учител от
„Хогуортс“, а Хърмаяни отбеляза с по-висок от обикновения си глас:
— Мисля, че си малко несправедлив. Професор Дъмбълдор явно беше убеден, че
това е най-подходящият кандидат за преподавател по защита срещу Черните изкуства.
— Той беше единственият кандидат — каза Хагрид и им предложи чиния
карамелен петмез, докато Рон кашляше и плюеше в котела. — Слушайте к’во ви казвам —
единственият беше. Става трудно да се намерят хора за борба с Черните изкуства. Никой
вече не ще да се занимава с това. Смятат го за кутсузлийска работа. От доста време
учителите не се задържат. Кажете сега — Хагрид кимна с глава към Рон — той на кого
искаше да направи Черна магия?
— Малфой нарече Хърмаяни с някаква дума. Трябва да е било много лоша, защото
всички побесняха — зае се да обяснява Хари.
— Лоша беше — съгласи се Рон дрезгаво, като вдигна глава, блед и изпотен. —
Малфой я нарече „мътнород“, Хагрид… — И веднага пак се наведе над котела си, защото
избълва нова струя плужеци.
Хагрид много се ядоса:

— Не думайте! — погледна той към Хърмаяни.
— Вярно е — каза тя, — само че не знам какво значи. Явно е много обидно,
защото…
— Не можеше да измисли нещо по-обидно от това! — гневеше се Рон, като се
присъедини към другите. — Мътнород е върховна грубост за дете на мъгъли,
немагьосници де. Такива като Малфой и неговото семейство смятат, че са по-добри от
другите, защото са потомствени магьосници. — Той пак повърна, но този път само един
плужек. — Всички останали знаем, че това няма никакво значение. Ами вижте например
Невил Лонгботъм — уж е чистокръвен, а не знае на коя страна да постави котела си.

— Нито пък са измислили магия, която наш’та Хърмаяни да не може да направи —
гордо отбеляза Хагрид, от което Хърмаяни се изчерви като домат.
— Отвратително е да наречеш някого така! — каза Рон, изтривайки потното си чело
с трепереща ръка. — Чистокръвни, я виж ти! И мъгълокръвни… Щуротии! Повечето
магьосници напоследък са от смесени бракове. Та ако не създавахме семейства с мъгъли,
досега отдавна да сме изчезнали!
Пак му се повдигаше и той се наведе над котела.
— Аз не те осъждам, дето си се опитал да го прокълнеш, Рон — говореше Хагрид
високо, за да се чува над тъпите удари на падащите в металния съд плужеци, — ама май е
станало по-добре, че пръчката ти се е обърнала към теб. Няма начин Луциус Малфой да
не дотича в училището, ако беше направил такава магия на сина му. Та поне не си си
навлякъл тая беля.
На Хари му се щеше да каже, че едва ли има нещо по-лошо от това да бълваш
плужеци, но не можа — от петмеза на Хагрид устните му лепнеха.

— А, Хари — обърна се към него Хагрид, сякаш изведнъж го беше осенила някаква
мисъл, — знаеш ли, че съм ти сърдит? Чувам, че си раздавал автографи. А за мен ще има
ли?
От ярост Хари успя да разлепи устните си.
— Изобщо не съм раздавал автографи! — разгорещено възрази той. — Ако
Локхарт все още разпространява такива слухове…

Но в този момент видя, че Хагрид се смее.
— Шегувам се — каза великанът и приятелски тупна Хари по гърба, от което той
полетя към масата. — Знам, че не си. Рекох му на Локхарт, че нямаш нужда да раздаваш
снимки с автограф, ’щото и без това си по-прочут от него.
— Ама това не му се хареса, нали? — каза Хари, докато се изправяше и търкаше
брадичката си.
— Ни най-малко — отвърна Хагрид и му смигна. — После взех та му казах, че не
съм чел ни една от книгите му, и той реши да си ходи. Малко петмезче, Рон? — добави той,
когато Рон отново дойде при тях.
— Не, благодаря — немощно отвърна Рон. — По-добре да не рискувам.
— Елате сега да видите к’во си отглеждам тук — каза Хагрид, когато Хари и
Хърмаяни си изпиха чая.
В малката зеленчукова градина зад къщата на Хагрид имаше дузина тикви — най-
големите, които Хари някога бе виждал. Всяка от тях беше с размерите на воденичен
камък.
— Добре вървят, нали? — каза Хагрид доволен. — За Деня на Вси светии тъкмо ще
са наедрели.
— С какво ги подхранваш? — попита Хари.
Хагрид се огледа, за да се увери, че наоколо няма никой друг.
— Амиии… давам им малко… нали знаеш… малко помощ.
Тогава Хари забеляза розовия чадър на Хагрид, подпрян до стената на къщата.
Хари и преди имаше основания да смята, че това не е просто чадър — беше почти
сигурен, че в него е скрита старата училищна пръчка на Хагрид. На пазача не му бе
позволено да използва магия. Бяха го изключили от „Хогуортс“ още на третата година, но
Хари така и не бе разбрал защо — при всяко повдигане на въпроса Хагрид шумно се
покашляше и загадъчно оглушаваше, докато не се смени темата.
— Магия за наедряване предполагам? — каза Хърмаяни, едновременно възмутена
и развеселена. — Е, добре си се справил!

— Така казва и малката ти сестричка — обърна се Хагрид към Рон. — Тъкмо вчера
я срещнах. — Хагрид погледна Хари изкосо и брадичката му затрепери. — Вика, че дошла
да поогледа наоколо, ама мен ако питаш, се е надявала на нещо друго. — И смигна на
Хари. — Тя май не би отказала една снимка с…
— Ооо, млъкни! — каза Хари.
Рон избухна в смях и земята се осея с плужеци.
— Внимавай! — избоботи Хагрид и го дръпна от скъпоценните си тикви.
Наближаваше пладне, а Хари бе хапнал само мъничко петмез от сутринта и
нямаше търпение да се върне в училище да обядва. Сбогуваха се с Хагрид и тръгнаха към
замъка. Рон продължаваше да хълца, но от устата му вече излизаха най-много по две
съвсем дребни плужечета.
Тъкмо бяха пристъпили в студената входна зала, когато над главите им отекна
глас.
— А, ето ви, Потър и Уизли! — Професор Макгонъгол крачеше към тях със строго
изражение на лицето. — Вие двамата ще си понесете наказанието тази вечер.
— Какво ще правим, професоре? — попита Рон и притеснено потисна едно
оригване.
— Ти ще полираш среброто в Трофейната зала с господин Филч — каза професор
Макгонъгол. — И никакви магии, Уизли! Само с търкане.
Рон преглътна с мъка. Всички ученици в училището ненавиждаха пазача Аргус
Филч.
— А ти, Потър, ще помагаш на професор Локхарт да отговаря на писмата на своите
почитателки — каза професор Макгонъгол.
— О, не… не може ли и аз да бъда в Трофейната зала? — отчаяно попита Хари.
— Разбира се, че не — вдигна вежди професор Макгонъгол. — Професор Локхарт
изрично настоя за теб. Бъдете и двамата точни — в осем часа.
Хари и Рон се дотътриха до Голямата зала в дълбоко униние, а Хърмаяни вървеше
по петите им с изражение, което сякаш казваше: „Ами като сте нарушили училищните
правила…“ Овчарският гювеч за обяд изобщо не се услади на Хари. И двамата с Рон
имаха тягостни предчувствия.
— Филч ще ме държи цяла нощ — мрачно каза Рон. — И без никакви магии! Та в
тая зала има поне сто трофея! Изобщо не ме бива да чистя по мъгълски.
— Готов съм да те сменя — глухо предложи Хари. — Имам толкова опит от живота
си в семейство Дърсли. Ами да отговаряш на писмата от почитателките на Локхарт?… Той
направо ще ме побърка!

* * *
Съботният следобед се стопи много бързо и до осем часа оставаха пет минути,
когато Хари затътри крака по коридора към кабинета на Локхарт. Стисна зъби и почука.
Вратата веднага се отвори и Локхарт го посрещна с широка усмивка.
— А, ето го и немирника! Влизай, Хари, влизай!
Множество фотографии на Локхарт в рамки грееха по стените, осветявани от
безброй свещи. На няколко от тях се виждаха дори автографи. Върху бюрото му имаше
още един голям куп.
— Ти можеш да пишеш адресите на пликовете — каза Локхарт на Хари, сякаш му
оказваше голяма чест. — Ето тук първият е за Гладис Гъджън — да е жива и здрава! Тя е
моя голяма почитателка.
Минутите се заточиха бавно. Хари скоро престана да обръща внимание на
потоците от думи, с които го обливаше Локхарт, и само от време на време отвръщаше с
„Ммм…“ „Добре“ и „Дааа“. На моменти улавяше някоя фраза, като „Славата е изменчива,
Хари“ или „Знаменитият се познава по делата му, помни това“.
Свещите постепенно догаряха и светлината им танцуваше върху многото движещи
се лица от снимките на Локхарт, които го гледаха. Китката на Хари вече го болеше, когато я
премести върху хилядния според него плик, за да напише адреса на Вероника Сметли.
Дали вече не наближаваше време да си тръгва, помисли си тъжно. О, дано да е вече
време за…

Точно тогава той чу нещо… Нещо съвсем различно от припукването на догарящите
свещи и бъбренето на Локхарт за почитателките му.
Беше глас — вледеняващ до мозъка на костите, глас на смразяваща, спираща
дъха омраза.
— Ела… ела при мен… дай да те разкъсам… дай да те изкормя… дай да те убия…
Хари подскочи и голямо мастилено петно заличи адреса на Вероника Сметли.
— Какво? — попита той на глас.
— Да, наистина! — отвърна му Локхарт. — Цели шест месеца на върха на
класацията за най-продавани книги! Счупих всички рекорди!
— Не! — трескаво му отвърна Хари. — Онзи глас!
— Моля? — озадачи се Локхарт. — Какъв глас?
— Онзи… онзи глас, дето каза… Не го ли чухте?
Локхарт гледаше Хари, силно изненадан.
— За какво говориш, Хари? Може би вече си се одрямал? Я виж кое време стана.
Та ние сме прекарали тук цели четири часа! Просто да не повярваш, нали?
Хари не отговори. Той напрягаше слуха си да чуе отново онзи глас, но от него
нямаше и следа. Чуваше само Локхарт, който го предупреждаваше да не очаква такива
приятни наказания всеки път, когато извърши нарушение. Леко зашеметен, Хари си тръгна.
* * *
Беше толкова късно, че общата стая на „Грифиндор“ бе почти празна. Хари се качи
направо в спалнята. Рон още не се беше върнал. Хари навлече пижамата си, пъхна се в
леглото и зачака.
Половин час по-късно се прибра и Рон, който крепеше отпред сгъната дясната си
ръка и разнасяше остра миризма на препарати в тъмната стая.
— Мускулите ми се схванаха! — простена той, като се строполи в леглото си. —
Накара ме да лъскам четиринайсет пъти оная купа от куидичен шампионат, докато я
одобри. А после взех че изповръщах плужеци върху една Награда за особени заслуги към
„Хогуортс“. Отне ми доста време да обера слузта… Как беше с Локхарт?
Шепнейки, за да не събуди Невил, Дийн и Шеймъс, Хари разказа на Рон какво
точно беше чул.
— И Локхарт каза, че не го е чул? — попита Рон.
На лунната светлина Хари забеляза, че той се мръщи.
— Мислиш, че е излъгал? Все пак не разбирам — който и да е бил, дори да е
невидим, поне щеше да отвори вратата.
— Така е — каза Хари, който лежеше на кревата си и гледаше нагоре в балдахина
между четирите колони. — И аз не разбирам.

> ГЛАВА ОСМА
> „ТЪРЖЕСТВО ЗА ДЕНЯ НА СМЪРТТА“
Дойде октомври и разстла влажен студ над земята и в замъка. На Мадам Помфри,
старшата сестра, й се отвори много работа с внезапната вълна от настинки сред
персонала и учениците. Нейната пиперлива отвара изправяше веднага на крака, макар че
часове наред след това от ушите на болния излизаше дим. Пърси накара сестра си Джини,
която изглеждаше доста болнава, също да пие от отварата. Парата, която излизаше изпод
нейната огненочервена коса, създаваше впечатление, че главата й е обхваната от
пламъци.
Дъждовни капки като куршуми барабаняха по прозорците на замъка дни наред,
езерото се разбуни, цветните лехи се превърнаха в кални потоци, а тиквите на Хагрид
пораснаха колкото плевници. Обаче ентусиазмът на Оливър Ууд за редовни тренировки
никак не спадна. По тази причина в един буреносен съботен следобед, няколко дни преди
Деня на Всй светии, Хари се връщаше към кулата на „Грифиндор“, мокър до кости и
оплескан с кал.

Дори да не бяха дъждът и вятърът, тренировката пак нямаше да е приятна. Фред и
Джордж, които бяха изпратени да шпионират отбора на „Слидерин“, се увериха със
собствените си очи в скоростта на новите им метли „Нимбус две хиляди и едно“. Те
докладваха, че от отбора на „Слидерин“ се виждали само седем зеленикави петънца,
носещи се по небето като изтребители.
Докато шляпаше по празния коридор, Хари се натъкна на някого, който изглеждаше
не по-малко унил от самия него. Почтибезглавия Ник, духът бродник от кулата на
„Грифиндор“, гледаше умислен през прозореца, мърморейки си под носа: „…не съм
отговарял на техните изисквания… за някакъв си сантиметър и четвърт, ако става
въпрос…“
— Здрасти, Ник! — каза Хари.
— Здрасти, здрасти! — отвърна Почтибезглавия Ник, като се сепна и огледа
наоколо.
Той носеше елегантна ярка шапка с перо върху дългата си къдрава коса и жакет с
яка на къдрички, което прикриваше факта, че шията му бе почти прерязана. Беше
прозрачен като дим и Хари можеше да вижда през него тъмното небе и поройния дъжд
навън.
— Изглеждаш загрижен, млади Потър — каза Ник, докато сгъваше едно прозрачно
писмо, което после пусна във вътрешния джоб на жакета си.
— Ти също — отвърна Хари.
— О, това е без значение! — махна с изящните си пръсти Почтибезглавия Ник. —
Не че държах да ме приемат… рекох само да кандидатствам, но… очевидно не отговарям
на изискванията им.
Въпреки ефирния глас лицето му изразяваше голямо огорчение.
— Но кой би допуснал — избухна той изведнъж, измъквайки отново писмото от
джоба си, — че да те удрят четирсет и пет пъти с тъпа секира по шията не е достатъчно
условие да бъдеш приет в Бандата на отрязаните глави!
— Ами… да — каза Хари, който явно трябваше да се съгласи.
— И аз самият бих искал повече от всеки друг да беше станало бързо и чисто и
главата ми да се бе търкулнала от първия път, дето се казва, защото това би ми спестило
много болка и подигравки. Само че…
Почтибезглавия Ник тръсна ръка да отвори писмото и зачете гневно:
— _„Приемаме за членове единствено онези, чиито глави са напълно отделени от
тялото. Надяваме се да проявите разбиране, че в противен случай членовете на бандата
не биха могли да участват в нашите организирани занимания, като жонглиране с глави по
време на езда и хокей с глави. Ето защо за най-голямо мое съжаление трябва да Ви
уведомя, че Вие не отговаряте на нашите изисквания. С най-добри пожелания, сър Патрик
Дилейни-Подмор.“_
Вбесен, Почтибезглавия Ник захвърли писмото.
— Заради сантиметър и нещо кожа и сухожилие, на които се държи главата ми,
Хари! Според повечето хора това си е все едно обезглавен, но не… не и според сър
Абсолютнообезглавения Подмор. — Почтибезглавия Ник въздъхна дълбоко няколко пъти,
а после заговори с много по-спокоен тон: — И така, кажи какво те тревожи. Мога ли с нещо
да помогна?
— Не — отвърна Хари. — Освен ако не знаеш откъде да вземем седем метли
„Нимбус две хиляди и едно“ за мача срещу „Слидерин“…
Остатъкът от изречението бе заглушен от силно мяучене някъде откъм глезените
му. Той погледна надолу и видя две светещи като лампи жълти очи. Беше Госпожа Норис,
скелетоподобната котка със сива козина, която пазачът Аргус Филч използваше като свой
заместник във вечната си война срещу учениците.
— По-добре се махай оттук, Хари! — бързо каза Ник. — Филч не е в настроение.
Хванал е настинка, а и някакви третокурсници случайно изплескали тавана на пето
подземие с жабешки мозък, та той трябваше да го чисти цяла сутрин. И ако те види с тия
кални обувки насам…
— Вярно — каза Хари и заотстъпва пред укорителния поглед на Госпожа Норис, но
явно не достатъчно бързо.

Главата си беше
увил с дебел кариран шал, а носът му беше необичайно морав.
— Мръсотия! — кресна той и челюстта му затрепера, а очите му изпъкнаха
застрашително, като посочи калната локвичка, образувала се от мокрите дрехи на Хари. —
Навсякъде безпорядък и гадост! До гуша ми дойде, да знаеш! Последвай ме, Потър!
Хари махна тъжно за довиждане на Почтибезглавия Ник и последва Филч обратно
надолу, удвоявайки броя на калните стъпки по пода.
Хари никога не бе влизал в кабинета на Филч, а и повечето ученици избягваха това
място. Стаята беше неуютна и без прозорци, осветявана само от една-единствена лампа,
която се полюшваше от ниския таван. Лека миризма на пържена риба бе застояла във
въздуха. Покрай стените бяха наредени дървени шкафове с папки, а от етикетите им Хари
разбра, че съдържат информация за всеки ученик, който Филч бе наказал досега. За Фред
и Джордж Уизли имаше цял рафт. На стената зад бюрото висеше колекция от добре
излъскани вериги и окови. Общоизвестно бе, че Филч постоянно искаше от Дъмбълдор да
му разреши да окачва учениците да висят на тавана, вързани за глезена.
Филч грабна едно перо от мастилницата върху бюрото си и затътри крака наоколо
да търси пергамент.
— Змейски фъшкии — яростно мърмореше той, — едри, горещи… жабешки
мозък… вътрешности на плъх… До гуша ми дойде… За назидание… Къде са
формулярите? А, ето ги…
Той измъкна от чекмеджето на бюрото си голямо руло пергамент, разстла го пред
себе си и потопи дългото черно перо в мастилницата.
— Име… Хари Потър. Провинение…
— Ама то беше само малко кал! — каза Хари.
— За теб, момче, може и да е само малко кал, ама за мен е още един час бърсане!
— кресна Филч, а от върха на месестия му нос се проточи и неприятно се люшна един
сопол. — Провинение: замърсяване на замъка… Наложено наказание…
Като обърса с пръст течащия си нос, Филч враждебно погледна изпод вежди Хари,
който чакаше със затаен дъх да произнесе присъдата му. Но тъкмо когато перото доближи
хартията, чу се силно ТРЯС! върху тавана на стаята, от което газената лампа се люшна и
затрака.
— ПИЙВС! — ревна Филч и хвърли перото си в пристъп на ярост. — Този път ще те
пипна, ах, как ще те пипна аз!
И без дори да хвърли поглед към Хари, той се затича тромаво навън с Госпожа
Норис по петите му.
Пийвс беше училищният полтъргайст — ухилена летяща напаст, чиято единствена
цел бе да прави суматохи и бели. Хари не си падаше много по Пийвс, но сега не можеше
да не изпита благодарност към него за навременната намеса. Надяваше се, че каквото и
да е извършил Пийвс — а ако се съдеше по шума, този път той беше разрушил нещо много
голямо, — то щеше да отвлече вниманието на Филч.
Мислейки, че сигурно трябва да чака Филч да се върне, Хари потъна в едно от
проядените от молците кресла до бюрото. Освен непопълнения формуляр, върху него
имаше само едно нещо — голям гланциран морав плик със сребърен надпис. Като хвърли
бърз поглед към вратата да се увери, че Филч не се връща, Хари грабна плика и зачете:

МАГ-ЕКСПРЕС
Кореспондентски курс
по магии за начинаещи
Обзет от любопитство, Хари веднага отвори плика и измъкна няколко пергаментови
листа отвътре. На първата страница със сребърни букви с много завъртулки пишеше:
Ако се чувствате изостанали от света на модерната магия… Ако все по-често
си търсите оправдание да не правите и най-простите магии… Ако сте като с вързани
ръце с магическата пръчка…
Ние предлагаме изход от това!
„Маг-експрес“ е новоразработен, напълно гарантиран, лесен за усвояване курс
със светкавичен ефект. Стотици магьосници са се усъвършенствали с метода „Маг-
експрес“.
Мадам З. Нетълс от Топшъм ни пише: „Не можех да запомням заклинания, а с
отварите си ставах за смях на цялото семейство. Но щом изкарах курса «Маг-
експрес», станах център на вниманието при всякакви събирания, а приятели
непрестанно ме молят за рецептата на моята отвара за сияние!“
Магьосникът Ди Джей Прод от Дидсбъри твърди: „Жена ми все се подиграваше
на безобидните ми магии, но след като изкарах едномесечен курс във вашия
фантастичен «Маг-експрес», успях да я превърна в як! Благодаря ви!“

Смаян, Хари запрелиства останалата част от съдържанието на плика. Защо ли му
трябва на Филч курсът „Маг-експрес“? Значи ли това, че не е истински магьосник? Хари
тъкмо се зачете в „Първи урок: Как да държа пръчката (Някои полезни съвети)“, когато чу
тътрене на крака — явно Филч се връщаше. Като натъпка бързо пергамента в плика, Хари
го метна на бюрото точно когато вратата се отвори.
Филч влезе с вид на победител.
— Този вълшебен сандък беше толкова ценен! — говореше той злорадо на
Госпожа Норис. — Най-сетне ще се отървем от Пийвс, миличка.
Погледът му падна върху Хари и тутакси се стрелна към плика, който — както
установи Хари твърде късно — лежеше сега на поне половин метър от мястото, където бе
оставен преди това.
Подпухналото лице на Филч стана тъмночервено. Хари се приготви да понесе
изблик на ярост, Филч закуцука до бюрото си, грабна плика и го пъхна в едно чекмедже.
— Ти… успя ли… да го прочетеш? — запелтечи той, пръскайки слюнки.
— Не — моментално излъга Хари.
Филч чупеше кокалести пръсти.
— Ако допусках, че ти ще прочетеш моята частна… не че е за мен… за един
приятел… Все едно за кого е… Ако обаче…
Хари го гледаше втрещен — Филч никога не бе изглеждал така обезумял. Очите му
щяха да изхвръкнат от орбитите, на една от подпухналите му бузи се появи тик, който и
карираният шал не можеше да скрие.
— Хайде, от мен да мине… върви си… и никому ни дума… Не че… Ако обаче не си
го прочел… Отивай си, че трябва да пиша донос за Пийвс…
Удивен от късмета си, Хари бързо напусна кабинета и с бързи крачки се отправи по
коридора към стълбището нагоре. Да си тръгнеш от Филч без наказание сигурно беше
рекорд за училището.
— Хари! Хари! Свършихме ли добра работа?
Почтибезглавия Ник излезе от една класна стая, носейки се във въздуха. Зад него
Хари забеляза парчета от голям магьоснически сандък, боядисан в черно и златно, който
сигурно беше пуснат от голяма височина.
— Склоних Пийвс да го разбие точно над кабинета на Филч — обясни Ник
разпалено. — Мислех, че това ще му отвлече вниманието…
— Ти ли го направи? — попита Хари с благодарност. — Аха, подейства, дори не ми
определи наказание. Благодаря ти, Ник!
Тръгнаха заедно по коридора. Хари забеляза, че Почтибезглавия Ник още
държеше писмото с отказа на сър Патрик.
— Иска ми се да направя нещо за теб и Бандата на отрязаните глави — каза Хари.
Почтибезглавия Ник спря изведнъж и Хари премина направо през него. Но веднага
съжали — все едно че бе минал под леденостуден душ.
— Да, можеш да направиш нещо за мен — развълнувано рече Ник. — Хари… Ако
не е твърде нахално от моя страна… Ама не, ти няма да искаш…
— Какво е то? — настоя Хари.
— Амиии… в Деня на Вси светии се навършват петстотин години от смъртта ми —
започна Почтибезглавия Ник, като се изправи и доби достолепен вид.

— Организирам тържество в едно от по-просторните подземия. Ще дойдат
приятели от цялата страна. Ще бъде огромна чест за мен, ако присъстваш. Господин Уизли
и госпожица Грейнджър са също добре дошли, разбира се… Но предполагам, че ти ще
предпочетеш да идеш на училищния празник. — Той наблюдаваше Хари с напрегнато
очакване.
— Няма — веднага отвърна Хари. — Ще дойда…
— Добро момче! Хари Потър на годишнината от смъртта ми! Ами… — поколеба се
той, вече силно развълнуван, — дали би споменал пред сър Патрик колко страшен и
внушителен ме намираш?
— Да… Да, разбира се! — каза Хари.
Почтибезглавия Ник сияеше.
* * *
— Тържество по случай ден на смъртта? — едновременно любопитно и жалостиво
попита Хърмаяни, когато Хари най-сетне се преоблече и отиде при нея и Рон в общата
стая. — Обзалагам се, че не са много живите, които могат да се похвалят, че са били на
такова нещо… Сигурно ще е страхотно!
— Кому е нужно да чества деня, в който е умрял? — каза Рон, който бе направил
едва до половината домашното си по отвари и беше в лошо настроение. — Звучи доста
потискащо.
Дъждът още почукваше по прозорците, които бяха станали мастиленочерни, а
вътре всичко изглеждаше светло и весело. Огънят хвърляше отблясъци върху многото
меки кресла, в които учениците седяха и разговаряха, четяха, подготвяха домашни, или —
като например Фред и Джордж Уизли — се опитваха да разберат какво ще се случи, ако се
пъхне един от фойерверките на доктор Филибъстър в гърлото на саламандър. Фред бе
„спасил“ яркооранжевия огнелюбив гущер от часа по грижа за магически създания и сега
влечугото тлееше бавно на масата, заобиколено от цял грозд любопитни глави.
Хари тъкмо се канеше да разкаже на Рон и Хърмаяни за Филч и курса „Маг-експрес
“, когато саламандърът внезапно изсвистя във въздуха, като хвърляше пращящи искри и се
блъскаше насам-натам, въртейки се шеметно из стаята. При вида на Пърси, прегракнал от
крещене по Фред и Джордж, и на фантастичния оранжев звездопад от устата на гущера,
който потъна в огъня и експлодира, Хари напълно забрави и за Филч, и за „Маг-експрес“.
* * *
Когато дойде Денят на Вси светии, Хари вече съжаляваше за прибързаното си
решение да отиде на честването на Почтибезглавия Ник. Цялото училище очакваше с
нетърпение празненството. Голямата зала бе украсена както винаги с живи прилепи, от
гигантските тикви на Хагрид бяха издълбани фенери, в които можеха да седнат трима
души, а и се говореше, че Дъмбълдор е ангажирал трупа танцуващи скелети за
тържеството.
— Обещанията трябва да се изпълняват — наставнически напомни Хърмаяни на
Хари. — Ти вече каза, че ще ходиш на Деня на смъртта.
И така, в седем часа Хари, Рон и Хърмаяни преминаха покрай вратата на Голямата
зала, която гостоприемно блестеше със златни чинии и свещи, и се запътиха право към
подземията.
Коридорът, по който трябваше да вървят към тържеството на Почтибезглавия Ник,
също беше осветен със свещи, но те съвсем не повдигаха настроението — бяха дълги,
тънки, катраненочерни свещици, които горяха с яркожълт пламък и хвърляха мъжделива
призрачна светлина дори върху лицата на тримата живи. Температурата спадаше с всяка
крачка. Докато трепереше и се загръщаше по-плътно в дрехите си, Хари чу нещо подобно
на драскане на хиляди нокти по огромна черна дъска.
— Това музика ли трябва да е? — прошепна Рон.
Като завиха покрай един ъгъл, видяха Почтибезглавия Ник да стои пред някакъв
вход, пред който бяха спуснати черни кадифени завеси.

— Мои скъпи приятели — заяви той тържествено, — заповядайте, заповядайте…
Толкова се радвам, че дойдохте!
Ник свали шапката си с перо и с поклон ги покани да влязат.
Гледката беше невероятна. Подземието бе изпълнено със стотици перленобели
полупрозрачни хора, повечето от които се въртяха по пренаселения дансинг, танцувайки
на страховития режещ звук от трийсет музикални триона в ръцете на оркестранти в черно-
бели униформи, разположени на подиум с черна драперия. Над главите им голям полилей
с още хиляда черни свещи разпръскваше среднощносиня светлина. Дъхът на тримата
приятели се превръщаше в бяла мъгла пред очите им — все едно че бяха влезли във
фризер.
— Да пообиколим малко, а? — предложи Хари с надежда да си постопли краката.
— Внимавайте да не минете през някого от тия — нервно каза Рон, когато тръгнаха
покрай дансинга от външната му страна.
Минаха покрай група умислени монахини, после край един дрипльо с окови и
заобиколиха Тлъстия монах, духа веселяк, който обитаваше „Хафълпаф“, а сега
разговаряше с някакъв рицар, от чието чело стърчеше стрела. Хари не беше изненадан, че
другите призраци гледаха да не се доближават много-много до Кървавия барон —
мършавия облещен дух на „Слидерин“, целият в сребристи петна от кръв.
— О, не! — каза Хърмаяни, като спря рязко. — Връщайте се, връщайте се! Не
желая да разговарям със Стенещата Миртъл…
— С кой? — попита Хари, докато бързо отстъпваха назад.
— Тя обитава момичешката тоалетна на първия етаж — обясни Хърмаяни.
— Обитава тоалетна ли?
— Да. И цялата година тя е неизползваема, защото Стенещата Миртъл я
наводнява, като изпадне в ярост. Гледам никога да не ходя там, защото е ужасно да си в
тоалетната и някой да ти вие непрекъснато…
— Я вижте, храна! — възкликна Рон.
В другия край на подземието имаше дълга маса, покрита също с черно кадифе. Те
бързо се запътиха към нея, но скоро спряха ужасени. От масата се носеше отвратителна
миризма. Големи развалени риби бяха сервирани на красиви сребърни блюда, имаше
табли, пълни с изгорени до въглен сладкиши, червив хагис*, цяла буца сирене, покрита с
мъха на зелена плесен и като венец на кулинарното майсторство — огромна сива торта
във формата на надгробен камък и с катраненочерна глазура с думите:
[* Традиционно шотландско ястие, подобно на дроб-сарма. — Б.пр.]
Сър Николас де Мимси-Порпингтън
(починал на 31 октомври 1492 година)
Хари гледаше изумен как един величествен призрак се доближи до масата, клекна
ниско и премина през нея, а устата му бе отворена така широко, че прекоси една от
вонящите сьомги.
— Можете ли да усетите вкуса й, като само минавате през нея? — попита го Хари.
— Горе-долу… — тъжно каза призракът и се отдалечи.
— Предполагам, че са го оставили да се вкисне, за да стане по-пикантно — каза
Хърмаяни авторитетно и като стисна нос, се наведе да огледа отблизо хагиса.
— Хайде да се махаме, че ми става лошо — каза Рон.
Едва се бяха обърнали, когато изпод една маса изфуча дребно същество и спря
във въздуха пред тях.
— Здрасти, Пийвс! — сдържано поздрави Хари.
Полтъргайстът Пийвс беше пълна противоположност на бледите и прозрачни
призраци наоколо. Носеше яркооранжева карнавална шапка и папийонка на ластик и се
усмихваше лукаво.
— Почерпете се! — щедро им предложи той купичка мухлясали фъстъци.
— Не, благодаря! — каза Хърмаяни.
— Чух ви да разговаряте за клетата Миртъл — каза Пийвс, а очите му танцуваха на
всички страни. — Много сте груби към нея. — Той си пое дълбоко въздух и викна: — ОЙ!
МИРТЪЛ!

— Не, недей, Пийвс! Не й казвай какво съм говорила, защото ще се разстрои —
трескаво зашепна Хърмаяни. — Аз… не го мислех… нямам нищо против нея… А, здравей,
Миртъл!
Духът на едно тантуресто момиче се бе приближил до тях. Хари не бе виждал по-
тъжно лице от нейното, макар да бе полуприкрито от дълга права коса и седефени очила.
— Какво има? — каза тя намусено.
— Как си, Миртъл? — попита Хърмаяни с престорено весел глас. — Радвам се да
те видя извън тоалетната.
Миртъл изсумтя.
— Госпожица Грейнджър тъкмо говореше за теб — лукаво прошепна Пийвс в ухото
на Миртъл.
— Просто казах… казах… колко добре изглеждаш тази вечер — измънка
Хърмаяни, вперила свиреп поглед в Пийвс.
Миртъл я погледна с подозрение.
— Знам, че ми се подигравате — каза тя и малките й прозрачни очи се наляха със
сълзи.
— Не… честно… Нали точно сега казах колко добре изглежда Миртъл? — настоя
Хърмаяни и ръгна силно Хари и Рон в ребрата.
— Ами да…
— Разбира се…
— Я не ме лъжете! — простена Миртъл и сълзите рукнаха по лицето й, а Пийвс се
тресеше от смях зад гърба й. — Да не мислите, че не знам как ме наричат? Дебелата
Миртъл! Грозната Миртъл! Стенещата, нещастната, тъжната Миртъл…
— Пропусна „пъпчивата“ — просъска Пийвс в ухото й.
Стенещата Миртъл избухна в сърцераздирателни ридания и избяга от подземието.
Пийвс се втурна след нея, като я замеряше с мухлясали фъстъци и крещеше „Пъпчива!
Пъпчива?“.
— Олелеее! — пожали я Хърмаяни.
През тълпата към тях се приближи Почтибезглавия Ник.
— Забавлявате ли се?
— О, да — излъгаха те.
— Доста хора, а? — гордо отбеляза той. — Ридаещата вдовица например е
пристигнала чак от Кент… Май дойде време за моята реч. Я да ида да предупредя
оркестъра…
Но точно в този момент оркестърът престана да свири. Заедно с него млъкнаха
всички в подземието и се огледаха изненадано, чувайки звук от ловджийски рог.
— О, ето ги! — горчиво отбеляза Почтибезглавия Ник.
През каменните стени се втурнаха дузина призрачни коне с по един ездач без
глава. Множеството заръкопляска неистово. Хари също изръкопляска, но спря веднага
щом видя изражението на Ник.
Конете стигнаха в галоп до средата на дансинга и спряха, като се вдигаха на задни
крака или се кланяха напред. Водачът, едър призрак, чиято брадясала глава беше под
мишницата му и надуваше рог, скочи от седлото, вдигна своята глава високо във въздуха,
та да вижда над тълпата, и се запъти към Почтибезглавия Ник, като постави главата си на
мястото й върху шията.
— Ник! — прогърмя гласът му. — Как си? Още ли виси главата ти?
И като забоботи от смях, потупа силно Почтибезглавия Ник по гърба.
— Добре дошъл, Патрик! — сковано го поздрави Ник.
— Я, живи! — възкликна сър Патрик, когато забеляза Хари, Рон и Хърмаяни, и
подскочи от изненада, високо и престорено, та главата му пак падна от раменете и тълпата
вече се заливаше от кикот.
— Много забавно! — мрачно рече Почтибезглавия Ник.
— Не се сърдете на Ник! — провикна се главата на сър Патрик вече от пода. —
Още е сърдит, че не го пускаме да стане член на бандата. Но все пак… вижте сами за
какво става дума…
— Според мен — бързо се намеси Хари, след като Ник му хвърли многозначителен
поглед, — Ник е много… страшен и… ъъъ…

— Ха — пак извика главата на сър Патрик, — обзалагам се, че той те е подучил да
кажеш това!
— Моля всички за малко внимание, защото дойде време да произнеса реч! — каза
на висок глас Почтибезглавия Ник, като се изкачи на подиума и застана в леденосинята
светлина на един прожектор.
— Покойни мои лордове, дами и господа, за голяма моя скръб…
Ала никой не успя да чуе нещо повече. Сър Патрик и другите от бандата започнаха
да играят на хокей с главите си и присъстващите се обърнаха да ги наблюдават.
Почтибезглавия Ник напразно се опитваше да привлече отново вниманието на гостите, но
се отказа, когато главата на сър Патрик прелетя покрай него на фона на бурни
аплодисменти.
Хари не можеше вече да понася студа, какво оставаше за глада.
— Стига ми толкова! — промълви Рон през тракащи зъби, когато оркестърът се зае
отново да стърже и гостите се върнаха на дансинга.
— Хайде да си тръгваме — съгласи се Хари.
Те се изтеглиха заднишком към вратата, като кимаха и се усмихваха любезно на
всеки, който ги погледнеше, и след минута вече тичаха обратно по коридора, осветен с
черни свещи.
— Пудингът може и да не е свършил още — каза Рон с надежда и ги поведе към
стълбите.
Точно тогава Хари пак го чу.
— …да разкъсам… да разпоря… да убия…
Беше същият глас, същият студен, убийствен глас, който бе чул в кабинета на
Локхарт.
Той се спъна, спря, вкопчи се в каменната стена и се заслуша напрегнато,
оглеждаше се наоколо и се взираше наляво и надясно в сумрачния коридор.
— Хари, ти какво…
— Това е пак оня глас… Млъкни за малко…
— …тоооолкова гладен… от много отдавна…
— Слушайте! — трескаво каза Хари, а Рон и Хърмаяни се заковаха на местата си,
вперили очи в него.
— …да убия… време е да убия…
Гласът ставаше все по-слаб. Хари беше сигурен, че той се отдалечава —
изкачваше се нанякъде. Обзе го смесица от страх и любопитство, като гледаше към черния
таван. Как ли се движеше нагоре? Призрак ли беше, та можеше да минава през каменния
свод?
— Насам! — викна Хари и хукна нагоре по стълбите към входната зала.
Нямаше смисъл да очаква да чуе нещо тук, защото от Голямата зала отекваше
шумът от празненството за Деня на Всй светии. Хари изкачи на бегом мраморното
стълбище до първия етаж, докато Рон и Хърмаяни трополяха нагоре след него.
— Хари, какво правим…
— ШШШШТ!
Хари бе целият в слух. Далеч някъде от горния етаж все по-слабо и по-слабо той
чуваше гласа: „…надушвам кръв… НАДУШВАМ КРЪВ!…“
Стомахът му се сви.
— Ще убие някого! — викна Хари и като подмина изумените Рон и Хърмаяни, хукна
и по следващото стълбище, като взимаше по три стъпала наведнъж и се мъчеше да чуе
нещо друго, освен собствените си стъпки.
Обиколи тичешком целия втори етаж, а Рон и Хърмаяни го следваха задъхани,
докато не спряха веднага щом завиха по последния необитаем коридор.
— Хари, защо е всичко това? — каза Рон, бършейки потта от челото си. — Не
можах да чуя нищо.
Но Хърмаяни ахна и посочи нататък по коридора.
— Вижте!
На отсрещната стена в дъното нещо светеше. Те се приближиха бавно, взирайки
се в полумрака. На зида между два прозореца бяха изписани букви, високи трийсетина
сантиметра, които блестяха на светлината от запалените факли.

СТАЯТА НА ТАЙНИТЕ Е ОТВОРЕНА.
ПАЗЕТЕ СЕ, ВРАГОВЕ НА НАСЛЕДНИКА!
— Какво е това… дето виси отдолу? — попита Рон с леко разтреперан глас.
Докато пристъпваха предпазливо напред, Хари се подхлъзна и едва не падна — на
пода имаше голяма локва вода. Рон и Хърмаяни го вдигнаха и продължиха да напредват
към надписа, сантиметър по сантиметър, с очи, вперени в тъмната сянка под него. И
тримата веднага разбраха от какво е тя и отскочиха, разплисквайки водата.
Госпожа Норис, котката на пазача, висеше на опашката си на скобата на една
факла. Беше се вкочанила като камък, с облещени очи.
Тримата не можаха да помръднат няколко секунди. После Рон каза:
— Да се махаме оттук!
— Не трябва ли да се опитаме да направим нещо…
— Слушай какво ти казвам — настоя Рон, — не бива да ни открият тук.
Но беше вече твърде късно. Тътен като от далечна буря им подсказа, че
празненството току-що е свършило. От двата края на коридора, в който стояха, проникна
тропотът на стотици крака, които изкачваха стълбите, и се разнесе шумната веселба на
добре нахранени весели хора. След миг-два учениците нахлуха в коридора.
Приказките, блъсканицата и шумът стихнаха изведнъж, щом първите забелязаха
висящата котка. Хари, Рон и Хърмаяни стояха сами в средата на коридора, докато всички
наоколо мълчаливо напираха да видят зловещата гледка.
Тогава някой изкрещя в тишината.
— Пазете се, врагове на Наследника! Мътнороди, вие сте следващите!
Беше Драко Малфой. Промъкнал се беше най-отпред на тълпата, студените му очи
бяха необичайно оживени, обикновено безкръвното му лице бе пламнало и той се смееше,
гледайки увисналата неподвижна котка.

> ГЛАВА ДЕВЕТА
> НАДПИСЪТ НА СТЕНАТА
Привлечен от виковете на Малфой, Аргус Филч пристигна, пробивайки си път през
тълпата с лакти, като викаше:
— Какво става тук? Какво става?
Филч видя Госпожа Норис, закри лицето си в ужас и политна назад.
— Котката ми! Моята котка! Какво се е случило с Госпожа Норис? — крещеше.
А изпъкналите му очи бяха вперени в Хари.
— Ти! — хриптеше той. — Ти! Ти си убил моята котка! Ти си я убил! Аз ще те убия!
Ще те…
— Аргус!
Дъмбълдор бе пристигнал заедно с още няколко учители. В следващите секунди
той мина бързо покрай Хари, Рон и Хърмаяни и откачи Госпожа Норис от скобата.
— Елате с мен, Аргус — каза той на Филч. — И вие също, Хари Потър, Рон Уизли и
Хърмаяни Грейнджър.
Локхарт енергично пристъпи напред.
— Моят кабинет е най-близо, господин директоре, само един етаж по-горе, моля,
чувствайте се добре дошли…
— Благодаря ти, Гилдрой! — каза Дъмбълдор.
Смълчаното множество се отдръпна да им стори път. Локхарт, развълнуван и със
сериозно изражение, забърза след Дъмбълдор, следван от професор Макгонъгол и Снейп.
Като влязоха в сумрачния кабинет на Локхарт, нещо прошумоля и пробяга по стените.
Хари видя как няколко от лицата на Локхарт по снимките се скриха, както си бяха с ролки в
косите. Истинският Локхарт запали свещите на бюрото си и се отдръпна. Дъмбълдор
положи Госпожа Норис на полираната повърхност и започна да я оглежда. Хари, Рон и
Хърмаяни си размениха тревожни погледи и се настаниха на столове около кръга

» Хари Потър
» КрИвО оГлЕдАлО - ХАРИ ПОТЪР
» Хари Потър, Здрач или Нарния?