Хари Потър и стаята на тайните

* * *
Усети, че го засмуква нещо като гигантски сифон. Струваше му се, че се върти с
голяма скорост… Ушите му бучаха оглушително… Опита се да си държи очите отворени,
но от вихрушката зелени пламъци му се повдигаше… Нещо твърдо го удари по лакътя и
той го прибра още по-плътно, като не преставаше да се върти и върти… После като че ли
нечии студени ръце му удряха шамари… Като примижа през очилата си, видя върволица
от различни огнища и мерна стаите през тях… Сандвичите с шунка се надигаха в стомаха
му. Отново затвори очи и си пожела всичко това да свърши… Изведнъж падна по лице
върху някакъв студен камък и разбра, че очилата му се разбиха.
* * *
Замаян и ожулен, целият в сажди, той едва се изправи на крака, придържайки
счупените си очила. Беше сам, но къде — нямаше представа. Разбра само, че е в
каменното огнище на голям, слабоосветен магазин за магьосници…
Но едва ли нещо, което се продаваше тук, можеше да е включено в списъка на
училището „Хогуортс“. В една витрина имаше изсъхнала ръка върху възглавница,
окървавено тесте карти и едно изцъклено стъклено око. Зловещи маски се надсмиваха от
стените, на тезгяха бяха подредени различни човешки кости, а от тавана висяха ръждиви
остри шипове. Но най-лошото бе, че тъмната тясна улица, която Хари видя през прашната
витрина на магазина, определено не беше „Диагон-али“.
Колкото по-бързо успееше да се измъкне, толкова по-добре. Чувствайки все още
болката в носа там, където се бе ударил при падането, Хари се запъти бързо и безшумно
към вратата. Но преди да успее да мине и половината път, от другата страна на витрината
се появиха две фигури. В едната Хари разпозна личност, която най-малко би искал да види
в момент, когато се е изгубил, целият е в сажди и със счупени очила — Драко Малфой…
Хари трескаво се огледа и забеляза отляво голям черен шкаф, бързо се пъхна
вътре и придърпа вратите, като си остави малък процеп, за да гледа през него. Само след
секунди се чу звън на камбанка и Малфой влезе в магазина.
Мъжът след него можеше да е само баща му. Имаше същото бледо лице с остри
черти и точно такива студени сиви очи. Господин Малфой прекоси магазина, оглеждайки
небрежно изложената стока, натисна звънеца на щанда и се обърна към сина си: „Не
пипай нищо, Драко.“
Младият Малфой, който вече бе посегнал към стъкленото око, отвърна:
— Ти нали каза, че ще ми купиш подарък.
— Казах, че ще ти купя състезателна метла — отвърна баща му, докато
нетърпеливо барабанеше с пръсти по тезгяха.
— Какъв смисъл има, като не съм в отбора на дома? — отвърна Драко нацупен. —
Хари Потър още миналата година получи „Нимбус две хиляди“ със специалното
разрешение на Дъмбълдор, за да играе за „Грифиндор“. Той дори не е чак толкова добър
играч, а само защото е прочут… заради глупавия белег на челото си… — Драко се наведе
да разгледа черепите, наредени на един рафт. — И всички смятат, че е много умен и… ах,
страхотният Потър с белега и метлата…
— Това съм го чувал вече поне дузина пъти — заговори господин Малфой на сина
си с укор — и ще ти напомня, че не е… благоразумно да говориш друго, освен най-хубави
неща, за Хари Потър, особено след като повечето от нашите го смятат за герой, принудил
Черния лорд да изчезне… А, ето го и господин Боргин.
Зад тезгяха се бе появил прегърбен човек, който приглаждаше мазната си черна
коса.
— Господин Малфой, какво удоволствие да ви видя отново! — каза господин
Боргин с глас, мазен като косата му. — Възхитен съм… О, и младият господин Малфой!…
Очарован съм! С какво бих могъл да ви бъда полезен? Ето, да ви покажа… току-що
получено и на много разумна цена…
— Днес няма да купувам, а ще продавам, господин Боргин — каза Малфой.
— Да продавате? — Усмивката на лицето на Боргин едва забележимо помръкна.

— Сигурно сте чули, че министерството все по-често провежда обиски — каза
господин Малфой, като извади от вътрешния си джоб един пергаментов свитък и го
разстла пред Боргин. — Имам в къщи няколко… ъъъ… предмета, които биха ме
злепоставили, ако от министерството решат да…
Господин Боргин прикрепи очилцата на носа си и прегледа списъка.
— Министерството едва ли ще посмее да ви безпокои, сър, сигурен съм.
Господин Малфой сви устни.
— Още не са ме посетили. Името Малфой все още буди известна почит, ала в
министерството стават все по-досадни. Носят се слухове за нов Закон за защита на
мъгълите — без съмнение зад него стои оня въшлив поддръжник на мъгълите Артър
Уизли…
Хари усети как го обзема гняв.
— …а както виждате, някои от тези отрови могат да създадат впечатлението…
— Напълно ви разбирам, сър — каза Боргин. — Чакайте да видя…
— Може ли да ми купиш това! — прекъсна ги Драко, сочейки изсъхналата ръка
върху възглавницата.
— Ааа, Ръката на славата! — каза Боргин, остави списъка на господин Малфой и
забърза към Драко. — Поставяте в нея една свещ и тя осветява вашия път. Това е най-
добрият приятел на всички видове крадци и плячкосници! Вашият син има вкус, сър.
— Надявам се от сина ми да излезе нещо повече от крадец или плячкосник, Боргин
— студено отбеляза господин Малфой и продавачът бързо допълни:
— Не исках да ви обидя, сър, не исках…
— Макар че, ако бележките му в училище не се повишат — продължи господин
Малфой още по-студено, — може да се окаже, че наистина го бива само за това.
— Не съм виновен аз — възрази Драко. — Всички учители си имат любимци, като
оная Хърмаяни Грейнджър…
— Очаквах да се засрамиш, че едно момиче от немагьосническо семейство те бие
на всеки изпит — сопна му се господин Малфой.
— Ха! — каза си Хари шепнешком, доволен, че вижда Драко едновременно смутен
и ядосан.
— Така е навсякъде — отбеляза господин Боргин с мазния си гласец. —
Магьосническата кръв се цени все по-малко.
— Не и при мен — каза господин Малфой и широките му ноздри се издуха.
— Също и при мен — потвърди Боргин с дълбок поклон.
— В такъв случай… да се върнем към моя списък — кратко каза Малфой. — Аз
бързам, Боргин. Имаме важна работа и на друго място днес.
И те започнаха да се пазарят. Хари напрегнато следеше как Драко идва все по-
близо и по-близо до неговото скривалище, разглеждайки предметите за продан. Той спря
пред едно дълго навито въже за бесене и прочете, доволно ухилен, картичката, поставена
до прелестна огърлица от опали: _„Внимание — не докосвай! Прокълната е — отнела е
живота на деветнайсет мъгълски собственички досега.“_
Като се обърна, Драко видя точно пред себе си шкафа. Приближи се… протегна
ръка към дръжката…
— Готово! — обяви господин Малфой до тезгяха. — Хайде, Драко!
Хари избърса чело с ръкава си, когато Драко се обърна към баща си.
— Приятен ден, господин Боргин! Ще ви чакам утре в имението да вземете стоката.
Щом вратата се затвори, господин Боргин свали угодническата маска.
— Приятен ден и на теб, драги ми Малфой, а ако приказките са верни, не си ми
продал и половината от онова, което е скрито в имението ти…
Като си мърмореше мрачно, Боргин потъна в една от задните стаи. Хари почака
малко да не би да се върне и тихичко се измъкна от шкафа, мина покрай тезгяха и излезе
през вратата.
Той се заоглежда наоколо, като притискаше счупените очила към лицето си. Беше
се озовал на мръсна и мрачна уличка, където изглежда нямаше нищо друго, освен
магазини за Черни изкуства. Онзи, който току-що бе напуснал, „Боргин и Бъркс“, беше като
че ли най-големият. Точно отсреща бе изложена отвратителна колекция от сбръчкани
изсъхнали глави, а две врати по-надолу в голяма клетка пълзяха гигантски черни паяци.

Двама дрипави магьосници го наблюдаваха от един тъмен вход и нещо си шушнеха.
Хари усети, че го полазват тръпки, и забърза, като придържаше очилата си и се
надяваше по-скоро да успее да се измъкне.
От една стара дървена табела, окачена над магазин за отровни свещи, той разбра,
че се намира на улица „Мракон-али“. Това не можеше да му помогне кой знае колко, тъй
като никога не бе чувал за такова място. Предположи, че не бе изрекъл достатъчно ясно
пред огъня къде отива, тъй като устата му се бе напълнила със сажди от огнището.
Опитвайки се да запази спокойствие, той се чудеше какво да прави.
— Ти да не си се загубил, миличък? — попита някой до ухото му и той подскочи.
Пред него стоеше стара вещица и държеше табла с нещо, което ужасно приличаше
на цели човешки нокти. Подигравателната й усмивка разкриваше грозни плесенясали зъби.
Хари отстъпи назад.
— О, не, благодаря — каза той. — Просто си…
— ХАРИ! К’во се мотаеш насам?
На Хари направо му подскочи сърцето. Същото се случи и с вещицата и цялата й
стока от нокти се изсипа върху краката й, а докато тя ругаеше, едрата фигура на Хагрид,
пазителя на дивеча в „Хогуортс“, вече крачеше към тях и гарвановочерните му очи
святкаха над гъстата остра брада.
— Хагрид! — почти извика от радост Хари. — Аз се загубих! Тази летежна пудра…
Хагрид го сграбчи за яката и го дръпна от вещицата, събаряйки цялата й табла.
Писъците й ги преследваха по завоите на тясната уличка, докато излязоха на слънце. В
далечината Хари видя позната снежнобяла мраморна сграда — банката „Гринготс“. Хагрид
го бе извел право на „Диагон-али“.
— Я, к’ъв си се омърлял! — намръщи се Хагрид и заизтупва саждите по гърба му
толкова силно, че едва не го събори във варел със змейска тор пред една аптека. — Как
може да се шляеш по „Мракон-али“, не разбирам… Опасно място е това, Хари… Не бива
никой да те вижда тука.
— Усетих такова нещо — отвърна Хари и наведе глава да избегне нов опит на
Хагрид да го изтупа. — Нали ти казах, че се загубих. А ти какво правеше там всъщност?
— А, търсех си жив унищожител на голите охлюви — отвърна небрежно Хагрид. —
Съсипаха зелето на училището. Ти нали не си сам?
— Тръгнах със семейство Уизли, но се изгубих — обясни Хари. — Трябва да ида да
ги намеря. Двмата поеха заедно по улицата.
— ’Що не ми отговори на писмото? — попита Хагрид, докато момчето подтичваше
до него и бе принудено да прави по три крачки за всяка стъпка на гиганта.
Тогава Хари му разказа всичко за Доби и за Дърсли.
— Ах, мътните да ги ’земат тия мъгъли! — изръмжа Хагрид. — Само да съм
знаел…
— Хари! Хари! Насам!
Хари вдигна поглед от краката си и видя Хърмаяни Грейнджър най-горе на бялото
стълбище пред „Гринготс“. Тя хукна надолу да ги посрещне, а буйната й кестенява коса се
вееше зад нея.
— Какво е станало с очилата ти? Здравей, Хагрид!… О, колко хубаво, че ви виждам
и двамата отново! Идваш ли в „Гринготс“, Хари?
— Първо трябва да намеря семейство Уизли — рече Хари.
— За туй поне няма да чакаш дълго — ухили се Хагрид.
Като се огледаха, Хари и Хърмаяни видяха как Рон, Фред, Джордж, Пърси и
господин Уизли тичаха към тях през тълпата.
— Хари! — задъхваше се господин Уизли. — Толкова се надявахме, че си се
отклонил само с една решетка… — Той попиваше с кърпа потното си теме. — Моли не е на
себе си. Ей сега ще пристигне.
— Ти къде излезе? — попита го Рон.
— На „Мракон-али“ — мрачно отвърна Хагрид.
— Страхотно! — в един глас казаха Фред и Джордж.
— Никога не са ни пускали там — отбеляза Рон със завист.
— Оставаше и да ви пускат! — изръмжа Хагрид.

— О, Хари, миличък… Ами ако беше излязъл другаде?
Едва поемайки си въздух, тя измъкна от чантата си голяма четка за дрехи и се зае
да четка от дрехите му саждите, които Хагрид не бе успял да изтръска. Господин Уизли взе
очилата на Хари, докосна ги с пръчката си и му ги върна като нови.
— Аз тряб’а да бягам — каза Хагрид, докато госпожа Уизли му стискаше с всичка
сила ръката. — Ще се видим в „Хогуортс“!
И се отдалечи, а главата и раменете му стърчаха над всички в навалицата.
— Познайте кого видях в „Боргин и Бъркс“! — обърна се Хари към Рон и Хърмаяни,
докато се качваха по стълбите на „Гринготс“. — Малфой и баща му.
— Луциус Малфой купи ли нещо? — рязко попита господин Уизли зад тях.
— Не, продаваше.
— Аха, значи е разтревожен — отбеляза господин Уизли с мрачно задоволство. —
Ох, как искам да хвана Луциус Малфой с нещо…
— Ти по-добре внимавай, Артър — остро го предупреди госпожа Уизли, докато
влизаха в банката, където ги въведе един кланящ се таласъм. — Всички с името Малфой
са опасни хора и е по-добре да отхапеш голям залък, отколкото да кажеш голяма дума за
тях.
— Значи според теб не мога да се меря с Луциус Малфой? — възмути се господин
Уизли, но в следващия момент вниманието му бе привлечено от родителите на Хърмаяни.
Те стояха притеснени до парапета, който се простираше покрай стената на
голямата мраморна зала, и чакаха Хърмаяни да ги представи.
— Ама вие сте мъгъли! — зарадва се господин Уизли. — Трябва да пийнем по
чашка! Я, какво е това? О, вие обменяте мъгълски пари! Моли, виж! — И той възбудено
посочи банкнотите от по десет лири в ръката на господин Грейнджър.
— Ще се срещнем пак тук — каза Рон на Хърмаяни, докато един таласъм
отвеждаше семейство Уизли и Хари към подземните трезори.
До подземията се стигаше с малки вагончета, управлявани от служещите в банката
таласъми по тънки и тесни релси, които минаваха през всички тунели. Хари се радваше на
стремглавото летене надолу до трезора на семейство Уизли, но когато го отвориха, се
почувства ужасно, далеч по-зле, отколкото на „Мракон-али“. В него имаше много малка
купчина сребърни сикли и само един галеон. Госпожа Уизли опипа всички ъгли, преди да
обере и изсипе в чантата си каквото бе останало.
Хари се почувства още по-неловко, когато стигнаха до неговия трезор. Опита се да
позакрие съдържанието му от погледите на другите, набързо загреба няколко шепи монети
и ги изсипа в една кожена кесийка.
Като излязоха отново вън на мраморното стълбище, всички се разделиха. Пърси
смънка, че му трябвало ново перо, Фред и Джордж бяха видели своя приятел от „Хогуортс“
Лий Джордън, госпожа Уизли и Джини отиваха до магазина за мантии втора употреба, а
господин Уизли настояваше да заведе семейство Грейнджър до „Продънения котел“ за по
чашка.
— Ще се срещнем всички след един час в книжарницата „Флориш и Блотс“, за да
купим учебниците ви — каза госпожа Уизли, повеждайки Джини. — И кракът ви да не
стъпва на „Мракон-али“! — извика тя към отдалечаващите се близнаци.
Хари тръгна с Рон и Хърмаяни по виещата се калдъръмена улица. Златните,
сребърните и бронзовите монети весело дрънкаха в кесийката в джоба му и сякаш викаха
да бъдат похарчени. Той купи три големи сладоледа с ягоди и фъстъчено масло, които
тримата излапаха набързо, докато вървяха по улицата и разглеждаха прекрасните
витрини.
Рон се размечта пред една великолепна спортна мантия за куидич от екипа на
любимия му отбор „Чъдли Кенънс“, изложена на витрината на „Всичко за куидича“, докато
Хърмаяни не ги задърпа към следващия магазин да си купи мастило и пергамент.
В магазинчето за шеги и вълшебства „Играчка-плачка“ срещнаха Фред, Джордж и
Лий Джордън, които се запасяваха с „Вълшебни влагоустойчиви и незапалителни
фойерверки на доктор Филибъстър*“, а в едно малко магазинче за ненужни вещи, пълно
със счупени пръчки, килнати месингови везни и стари мантии с петна от разни отвари,
откриха Пърси, потънал в малка и дълбоко отегчителна книга, озаглавена „Префекти,

сдобили се с власт“.
[* Филибъстър — от „пречка; многословен човек; авантюрист“ (англ.) — Б.пр.]
— Разкази за префекти от „Хогуортс“ и техните успехи в живота — прочете Рон на
глас текста на гърба на корицата. — Звучи фантастично!
— Махайте се! — тросна им се Пърси.
— Нашият Пърси е много амбициозен. Всичко си е планирал… иска да става
министър на магията — сниши глас Рон към Хари и Хърмаяни, след като оставиха Пърси
на спокойствие.
След час вече вървяха към „Флориш и Блотс“, макар да не бяха единствените,
които си пробиваха път натам. Като наближиха книжарницата, с изненада видяха голяма
тълпа да се блъска навън пред вратите и да се опитва да влезе. Причината за тази
суматоха бе обявена на голям транспарант, опънат през прозорците на горния етаж.
ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ
ще раздава автографи
за новата си автобиографична книга
АЗ, МАГЬОСНИКЪТ
днес от 12,30 до 16,30 часа
— Значи ще можем да се запознаем с него! — изписка от радост Хърмаяни. —
Нали той е автор на почти всички книги от списъка!
Публиката бе съставена главно от дами на възрастта на госпожа Уизли. На вратата
стоеше един изтормозен вече магьосник, който повтаряше:
— Спокойно, моля ви, дами… не се блъскайте, има… внимавайте… книгите…
ето…
Хари, Рон и Хърмаяни се вмъкнаха вътре. Дълга опашка се виеше до дъното на
магазина, където Гилдрой Локхарт се подписваше върху книгите. Тримата грабнаха по
един екземпляр от „Пътешествия с призраци“ и се промъкнаха до началото на опашката,
където стояха останалите Уизли и семейство Грейнджър.
— О, ето ви и вас… добре… — каза госпожа Уизли, задъхана от вълнение, докато
пооправяше прическата си. — Ей сега ще го видим.
Постепенно се приближаваха до Гилдрой Локхарт, седнал до една маса и ограден с
големи снимки в едър план на собственото му лице, което намигаше и се усмихваше с
ослепително бели зъби на тълпата. Синята като незабравка мантия на живия Локхарт
беше точно като цвета на очите му, а островърхата му шапка бе закачливо килната над
къдравата коса.
Дребен раздразнителен човек обикаляше наоколо, щракайки с голям черен
фотоапарат, който пускаше облачета розов дим всеки път, когато блеснеше светкавицата.
— Я се махни от пътя ми! — сопна се той на Рон и отстъпи назад да нагласи по-
добре кадъра. — За „Пророчески вести“ снимам.
— Много важно! — отвърна му Рон, разтривайки крака си, защото фотографът го
бе настъпил.
Гилдрой Локхарт го чу и вдигна очи… Той видя Рон, после Хари и впери поглед в
него. Изведнъж скочи на крака и извика:
— Нима това е Хари Потър?
Тълпата се раздели с възбуден шепот. Локхарт се втурна напред, хвана Хари за
ръката и го издърпа при себе си. Наоколо гръмнаха бурни аплодисменти. Хари силно се
изчерви, когато Локхарт започна да се ръкува с него пред фотографа, който щракаше като
луд и обгърна всички Уизли в гъст дим.
— Една хубава голяма усмивка, Хари — подкани го Локхарт, показвайки лъскавите
си зъби. — Ти и аз заедно сме достойни за първа страница.
Когато най-сетне пусна ръката на Хари, момчето почти не си усещаше пръстите.
Опита се да отстъпи назад, за да иде при семейство Уизли, но Локхарт преметна ръка през
раменете му и здраво го притисна до себе си.

— Дами и господа — каза той на висок глас, като махна с ръка за тишина, — сега е
моментът да ви кажа нещо, за което се готвя от доста време. — Когато младият Хари
Потър прекрачи днес прага на „Флориш и Блотс“, той е искал просто да купи моята
автобиография, която с удоволствие ще му подаря заедно с другите си книги… —
Публиката аплодира отново. — Но той не е имал и най-малка представа — продължи
Локхарт, като поразтърси Хари така, че очилата му се смъкнаха до върха на носа, — че
съвсем скоро ще получи много, много повече от моята книга „Аз, магьосникът“. Той и
неговите съученици ще получат самия мен, магьосника, на живо. Да, дами и господа, с
голямо удоволствие и гордост ви уведомявам, че от септември поемам длъжността
преподавател по защита срещу Черните изкуства в Училището за магия и вълшебство
„Хогуортс“!
Публиката ликуваше и ръкопляскаше, а Хари най-неочаквано се сдоби с пълен
комплект от книгите на Локхарт. Леко залитайки под тежестта им, той успя да се измъкне и
да си пробие път до края на залата, където Джини стоеше до новия си котел.
— Тези са за теб — измърмори Хари и сложи книгите в котела. — Аз сам ще си
купя моите…
— Бас държа, че си много доволен, нали, Потър? — чу Хари познат глас и като се
изправи, се озова лице в лице с Драко Малфой, изкривил устни в обичайната си
подигравателна усмивка.
— Хари Потър е знаменитост — продължи Малфой. — Влизането му в книжарница
е вече новина за първа страница.
— Остави го на мира, той не е искал! — обади се Джини.
За пръв път Хари чуваше гласа й. Тя гледаше Малфой с ярост в очите.
— Потър, ама ти си имал приятелка! — провлачено отбеляза Малфой.
Джини стана аленочервена, докато Рон и Хърмаяни се приближаваха през
навалицата, стиснали по един куп от книгите на Локхарт.
— О, ти ли си бил! — каза Рон, гледайки Малфой като нещо мръсно, залепнало на
подметката на обувката му. — Обзалагам се, че не си очаквал да срещнеш тук Хари, нали?
— Не повече, отколкото съм изненадан, че виждам теб в магазин, Уизли — заяде
се Малфой. — Предполагам, че родителите ти ще трябва да гладуват цял месец, за да
платят всичко това.
Рон почервеня като Джини. Той изсипа и своите книги в котела и тръгна към
Малфой, но Хари и Хърмаяни го сграбчиха за палтото отзад.
— Рон! — провикна се господин Уизли, пробивайки си път заедно с Фред и Джордж.
— Какво правите? Тук това е лудост, да излезем навън.
— Я виж ти — Артър Уизли!
Беше господин Малфой. Той бе положил ръка на рамото на Драко със същата
подигравателна усмивка.
— Добър ден, Луциус! — студено кимна господин Уизли.
— Много работа имате в министерството, чувам — продължи Малфой. — Толкова
много проверки… Надявам се, че ви плащат за извънреден труд.
Той бръкна в котела на Джини и измъкна измежду лъскавите книги на Локхарт едно
много старо и оръфано „Ръководство по трансфигурация за начинаещи“.
— Но явно не е така — продължи той. — Чудна работа, каква ли е ползата да
позориш името магьосник, щом не ти плащат добре за това?
Господин Уизли се изчерви още по-силно от Рон и Джини.
— Ние с вас имаме съвсем различно разбиране за това, кой и как точно позори
името магьосник, Малфой — отвърна разпалено той.
— Очевидно — отвърна Малфой и воднистите му очи се насочиха към господин и
госпожа Грейнджър, които наблюдаваха боязливо. — Като гледам с какви общуваш,
Уизли… мисля, че семейството ти не може да падне по-ниско от това.
Чу се тъп удар на метал и котелът на Джини падна. Господин Уизли се бе хвърлил
към Малфой и го бе блъснал назад в една полица с книги. Дузини тежки томове, пълни с
магии, се изсипаха върху главите на всички. Чу се „Дръж го, татко!“ откъм Фред или
Джордж. Госпожа Уизли пищеше: „Не, Артър, недей!“ Тълпата се люшна назад и събори
още рафтове с книги.
— Господа, моля ви… моля ви! — викаше книжарят все по-високо: — Престанете,

господа, веднага престанете!
Хагрид се носеше към тях през морето от книги. След миг вече бе разтървал Уизли
и Малфой. Господин Уизли беше с разцепена устна, а господин Малфой бе улучен в окото
от една „Енциклопедия на отровните гъби“. Той още държеше старото „Ръководство по
трансфигурация за начинаещи“ на Джини. Подхвърли й го, а очите му святкаха от омраза.
— Дръж, момиче… вземи си книгата… баща ти едва ли може да ти купи нещо по-
добро.
И като се изтръгна от хватката на Хагрид, той кимна на Драко и се измете от
магазина.
— ’Що му обръщаш внимание, Артър? — каза Хагрид, като вдигна господин Уизли
на крака и пооправи дрехите му. — Гнил е до корен тоя род, ’сички го знаят. Малфой няма
изобщо да го слушаш. Лоша кръв имат и т’ва е. ’Айде сега да се изпаряваме оттук.
Книжарят се канеше да ги спре, но като видя, че не стига и до кръста на Хагрид, се
отказа. Те забързаха нататък по улицата. Семейство Грейнджър трепереха от страх, а
госпожа Уизли не беше на себе си от гняв.
— Чудесен пример даваш на децата… да правиш скандали на публично място!
Какво ли си е помислил Гилдрой Локхарт…
— Беше доволен — каза Фред. — Не го ли чу, като си тръгвахме? Питаше оня
фотограф от „Пророчески вести“ дали ще може да вкара и боя в репортажа си. Било много
добра реклама.
Но групата беше унила, докато се връщаше към „Продънения котел“, откъдето през
камината Хари, семейство Уизли и всичките им покупки щяха да се върнат в „Хралупата“ с
летежната пудра. Те се сбогуваха със семейство Грейнджър, които щяха да се отправят
към мъгълската улица от другата страна. Господин Уизли понечи да попита какво се прави
на автобусните спирки, но се отказа, като видя изражението на госпожа Уизли.
Хари свали очилата и ги прибра в джоба за по-сигурно, преди да си вземе от
летежната пудра. Това определено не беше любимият му начин за пътуване.

> ГЛАВА ПЕТА
> ПЛАШЕЩАТА ВЪРБА
Краят на лятната ваканция настъпи твърде рано за Хари. Той чакаше с нетърпение
да се върне в „Хогуортс“, но месецът, прекаран в „Хралупата“, бе най-щастливият в живота
му. Трудно му беше да не завижда на Рон, като се сещаше за роднините си Дърсли и
посрещането, което го чакаше, когато следващия път се появеше на „Привит Драйв“.
Последната вечер госпожа Уизли успя да устрои истинско пиршество, което
включваше любимите ястия на Хари, а за десерт имаше пудинг, обилно напоен със сироп.
Фред и Джордж завършиха вечерта с демонстрация на фойерверките на Филибъстър —
кухнята се изпълни с червени и сини звезди, които вихрено танцуваха между тавана и
стените поне половин час. После дойде време за последната чаша горещ шоколад и
всички отидоха да си легнат.
На другата сутрин имаха още много работа. Станаха по първи петли, но им
трябваше доста време, докато се приготвят за тръгване.
Госпожа Уизли хвърчеше насам-натам, търсейки я нечий чорап, я изчезнало перо,
по стълбите се сблъскваха тичащи деца, полуоблечени или с филийка в ръка. Господин
Уизли едва не си счупи врата, като се спъна в едно залутано пиле, докато прекосяваше
двора да занесе куфара на Джини в колата.
Хари не можеше да си представи как осем души, шест обемисти куфара, две сови и
един плъх щяха да се сместят в един малък „Форд Англиа“. Естествено не знаеше за
особените свойства, придадени на колата от господин Уизли.
— Нито дума на Моли! — прошепна той на Хари, като отвори багажника и му
показа, че е разширен с магия и побира куфарите без проблем.
Когато най-сетне всички бяха в колата, госпожа Уизли хвърли поглед към задната
седалка, където удобно се бяха настанили Хари, Рон, Фред, Джордж и Пърси, и отбеляза:
— Мъгълите явно знаят повече неща, отколкото ние предполагаме, нали? — Тя и

Джини се наместиха на предната седалка, която бе разтегната така, че приличаше на
градинска скамейка. — Отвън тази кола изобщо не изглежда толкова широка.
Господин Уизли запали двигателя и колата се затъркаля по двора, а Хари се
обърна да хвърли последен поглед на къщата. Не бе успял дори да се запита дали ще я
види пак, когато се наложи да се върнат — Джордж бе забравил кутията си с фойерверки.
Пет минути по-късно, все още в двора, отново се наложи да спрат, та Фред да изтича за
метлата си. А когато почти бяха стигнали до магистралата, Джини писна, че си е забравила
дневника. Докато най-сетне отново се подредят в колата, времето много бе напреднало и
всички се бяха изнервили.
Господин Уизли погледна часовника и после жена си:
— Моли, миличка…
— Не, Артър.
— Никой няма да забележи. Това бутонче тук е за устройството за невидимост —
то ще ни вдигне във въздуха и после ще летим над облаците. Там сме за десет минути и
никой няма да разбере…
— Казах не, Артър, не и посред бял ден.
В единайсет без четвърт стигнаха до гара Кингс Крос. Господин Уизли се втурна
през улицата да донесе колички за багажа им и после всички влязоха тичешком в гарата.
Хари вече бе пътувал с „Хогуортс“ предишната година. Той тръгваше от перон
Девет и три четвърти, който бе невидим за мъгълите. Просто трябваше да минат през
здравата бариера между перон девет и перон десет. Нищо страшно нямаше да им се
случи, но важното бе да внимават мъгълите да не забележат как изчезват.
— Най-напред Пърси — каза госпожа Уизли, като поглеждаше нервно нагоре към
гаровия часовник, който показваше, че имат само още пет минути да минат незабелязано
през бариерата.
Пърси бързо пристъпи напред и изчезна, след него премина господин Уизли,
последван от Фред и Джордж.
— Аз взимам Джини, а вие двамата идвате след нас — каза госпожа Уизли, като
хвана Джини за ръката и тръгна напред. След миг вече ги нямаше.
— Хайде заедно, че имаме само една минута — каза Рон на Хари.
Хари се увери, че кафезът на Хедуиг е здраво прикрепен върху куфара му, и забута
количката си право срещу бариерата. Чувстваше се съвсем сигурен — пътуването с
летежната пудра беше къде-къде по-неприятно. И двамата с Рон едновременно се
приведоха ниско над багажа си и се устремиха към бариерата, набирайки скорост. На
няколко крачки от нея преминаха в бяг и…
ТРЯС!
И двете колички се удариха в бариерата и отскочиха назад. Куфарът на Рон се
изсипа със силен шум, Хари падна на земята, изпусна кафеза на Хедуиг върху
ослепително гладкия под и тя се затъркаля, кряскайки възмутено. Хората наоколо се
втрещиха, а един пазач се провикна:
— Какво ви прихвана?!
— Изплъзна ми се к-количката — заекна Хари, като опипваше ребрата си.
Рон хукна да вземе Хедуиг, която вдигаше такава врява, че тълпата наоколо
започна да се възмущава от жестокостта към животните.
— Защо не можахме да минем? — процеди Хари към Рон.
— Де да знам…
Рон трескаво се озърна наоколо. Дузина любопитни все ги гледаха.
— Ще изпуснем влака — прошепна Рон. — Не разбирам защо се затвори
проходът…
Хари вдигна очи към грамадния часовник с усещането, че стомахът му сякаш
потъва. Десет секунди… девет секунди…
Той внимателно завъртя количката си право срещу бариерата и натисна с всичка
сила. Желязото не помръдна.
Три секунди… две секунди… една секунда…
— Свърши — каза Рон, съвсем стъписан. — Влакът замина. Ами ако мама и татко
не могат да се върнат обратно при нас? Имаш ли някакви мъгълски пари?
Хари отвърна с глух смях:

— Семейство Дърсли не са ми давали джобни пари от около шест години.
Рон притисна ухо в студената бариера.
— Нищо не се чува — напрегнато съобщи той. — Какво ще правим сега? Не знам
колко време ще им трябва на мама и татко да се върнат при нас.
Те се огледаха. Хората още ги наблюдаваха, главно поради крясъците на Хедуиг.
— Според мен по-добре да отидем да чакаме при колата — предложи Хари. —
Привличаме твърде много внима…
— Хари! — каза Рон, а очите му блеснаха. — Колата!
— Какво?
— Можем да излетим с нея до „Хогуортс“!
— Ама нали…
— Изпуснахме влака, нали така? А трябва да стигнем до училището. Дори на
невръстни магьосници е позволено да си служат с магия, ако наистина са в извънредно
положение — алинея деветнайсет или нещо такова от Закона за ограничаване на не знам
какво си…
Паниката на Хари премина в радостна възбуда.
— Можеш ли да летиш с нея?
— Без проблем — отвърна Рон и завъртя количката към изхода.
— Хайде, давай, ако побързаме, ще можем да следваме експрес „Хогуортс“.
И те забързаха през тълпата от любопитни мъгъли, напуснаха гарата и се върнаха
там, където в една странична алея беше паркиран старият „Форд Англиа“.
Рон отвори бездънния багажник с няколко почуквания на пръчката си. Двамата
наместиха обратно куфарите си, поставиха кафеза на Хедуиг на задната седалка и се
качиха отпред.
— Виж да не ни гледа някой — каза Рон и запали двигателя пак с почукване на
пръчката си.
Хари подаде глава през прозореца — по магистралата напред тътнеше усилено
движение, но тяхната улица бе празна.
— Всичко е чисто — каза той.
Рон натисна малко сребристо копче на таблото и автомобилът заедно с тях самите
стана невидим… Хари усещаше как вибрира седалката под него, чуваше равния шум на
двигателя, усещаше ръцете си върху коленете и очилата върху носа си, но от него не би
могло да се види нищо друго, освен две очи, които се носеха над една кална улица, пълна
с паркирани коли.
— Пълен напред! — чу се гласът на Рон отдясно.
Земята и мръсните сгради от двете страни потънаха, изчезвайки от поглед, докато
колата се издигаше. След няколко секунди цял Лондон, обгърнат в дим и светлини, остана
под тях.
После нещо изпука и колата, Хари и Рон се появиха отново.
— О, не! — извика Рон, докато натискаше копчето за невидимост. — Повредило се
е…
Тогава и двамата се заеха да го натискат. Колата пак стана невидима. После
отново се появи.
— Дръж се! — викна Рон и натисна с всичка сила газта. Врязаха се право в
къделите от облаци и всичко наоколо стана сиво и влажно.
— Сега какво? — попита Хари, като примигваше в непрогледната гъстота,
обгръщаща ги от всички страни.
— Трябва да видим влака, за да знаем в коя посока да се движим — каза Рон.
— Слез пак ниско… ама бързо…
Те се спуснаха отново под облаците и се завъртяха на седалките си, взирайки се
надолу към земята.
— Виждам го! — провикна се Хари. — Ей го там отпред.
Експрес „Хогуортс“ се виеше пред тях като алена змия.
— Посоката му е на север — съобщи Рон, като погледна компаса на таблото. —
Добре, трябва само да проверяваме горе-долу на половин час… Дръж се!
И те пак се врязаха в облаците. Минута по-късно се озоваха сред ослепително ярка
слънчева светлина.

Това беше съвсем различен свят. Гумите на колата едва докосваха морето от
пухкави облаци, а небето бе сияеща и безкрайна синева под ослепително бялото слънце.
— Сега трябва да внимаваме само за самолети — каза Рон.
Двамата се спогледаха, разсмяха се и дълго не можаха да спрат.
Сякаш бяха попаднали в приказен сън. „Това е най-прекрасният начин да се пътува
“, помисли си Хари — покрай кулите и спиралите от снежни облаци, в кола, изпълнена с
гореща и ярка слънчева светлина, с пълен пакет карамелени бонбони в жабката и мисълта
за завистта по лицата на Фред и Джордж при вида на мекото им и величествено
приземяване върху широката поляна пред замъка „Хогуортс“.
Те редовно следяха движението на влака, докато летяха все по на север и по на
север, а всяко гмурване извън облаците им разкриваше различна гледка. Скоро Лондон
остана далеч зад тях, отстъпвайки на подредени зелени ниви, които на свой ред бяха
заменени от просторни морави тресавища, селца с църквички като играчки и един голям
град, който жужеше от коли като пъстър мравуняк.
След няколко безсъбитийни часа Хари трябваше да признае, че вече не му е
толкова забавно. От карамелените бонбони бяха ожаднели ужасно, а нямаше какво да
пият. Двамата бяха свалили пуловерите си, но фланелката на Хари лепнеше на гърба му,
а очилата се смъкваха по изпотения му нос. Фантастичните форми на облаците вече не му
правеха впечатление и той си мислеше с носталгия за влака долу, където можеше да се
купи леденостуден сок от тиква, който една пълничка вещица разнасяше на количка. Ех,
защо не бяха успели да стигнат до перон Девет и три четвърти!
— Вече трябва да сме близо, нали? — прегракнало попита Рон след още няколко
часа, когато слънцето започна да потъва в техния килим от облаци, оцветявайки го в
наситенорозово. — Готов ли си за още една проверка на влака?
Експресът все още беше точно под тях и заобикаляше едни планини със снежни
калпаци. Рон натисна газта да се издигнат отново, но моторът изведнъж започна да вие.
Двамата си размениха тревожни погледи.

— Може би просто е уморена — каза Рон. — Никога не е пътувала толкова далеч…
Правеха се, че не забелязват виенето, което ставаше все по-силно и по-силно,
колкото повече потъмняваше небето. На черния му фон разцъфваха звезди. Хари отново
облече пуловера си и се опита да не обръща внимание, че чистачките на предното стъкло
махаха все по-бавно, сякаш в израз на протест.
— Не сме далеч — каза Рон повече на колата, отколкото на Хари. — Вече
наближаваме. — И потупа нервно таблото.
Когато малко по-късно пак се снишиха под облаците, трябваше да се взират в
мрака, докато забележат нещо познато за ориентир.
— Виж там! — викна Хари, та Рон и Хедуиг чак подскочиха. — Право напред!
На тъмния хоризонт, високо горе върху скалата над езерото, се очертаваха
силуетите на множеството кули и бойници на замъка „Хогуортс“.
Ала колата вече се тресеше цялата и губеше скорост.
— Хайде — увещаваше я Рон и клатеше волана. — Ето, почти стигнахме, дай още
малко…
Двигателят стенеше. Изпод капака му излизаха тънки струи пара. Хари усети, че се
вкопчва здраво в седалката си, докато летяха към езерото. Колата се разтресе. През
прозореца Хари видя гладката черна огледална повърхност на водата на километър и
нещо под тях. Кокалчетата по ръцете на Рон бяха побелели от напрежение при стискането
на волана. Колата пак се друсна.
— Недей, моля те! — промълви Рон.
Намираха се над езерото, а замъкът беше точно пред тях… Рон натисна газта. Чу
се силно стържене, давене и двигателят спря съвсем.
— Ууух! — изрече Рон в тишината.
Носът на колата увисна. Те падаха, набирайки скорост, насочени право към
каменната стена на замъка.
— Неееееееееее! — изкрещя Рон и завъртя волана. Минаха само на няколко
сантиметра покрай черния камък, колата описа голяма дъга и се понесе над тъмните
учебни оранжерии, после над мрачните поляни, като непрекъснато губеше височина.
Рон пусна волана и измъкна магическата пръчка от задния си джоб.

— СПРИ! СПРИ! — крещеше той, удряйки с нея по таблото и предното стъкло, но
колата продължаваше да лети надолу, докато земята сякаш се издигаше към тях.
— ПАЗИ СЕ ОТ ДЪРВОТО! — изрева Хари и се опита да хване волана, но бе
твърде късно…
ТРЯС!
С оглушителен трясък от сблъсък на метал и дърво колата се заби в дебело
стъбло и се стовари на земята. Пара излизаше на талази изпод смачкания капак, Хедуиг се
мяташе в ужас, цицина колкото топка за бейзбол туптеше на главата на Хари там, където
се бе ударил в предното стъкло, а от дясната му страна Рон простена тихо и отчаяно…
— Добре ли си? — тревожно попита Хари.
— Пръчката ми — гласът на Рон трепереше, — виж какво стана с пръчката ми!
Тя се бе счупила почти по средата и върхът й висеше на няколко тресчици. Хари
отвори уста да го успокои, че сигурно ще могат да я поправят в училището, но не успя да
изрече и дума. В същия момент нещо удари колата откъм неговата страна със силата на
разярен бик и го запрати встрани върху Рон точно когато не по-малко силен удар се
стовари и върху покрива.
— Какво ста…
Рон се сепна и се взря през предния прозорец, а Хари погледна встрани тъкмо
навреме, за да види как един клон с дебелината на питон шибна стъклото. Дървото, в
което се бяха разбили, сега ги нападаше. Стволът се бе огънал почти на две и чепатите му
клони налагаха всяко местенце на колата, до което стигаха.
— Ааарррррх! — изхриптя Рон, когато един крив клон блъсна и направи голяма
вдлъбнатина във вратата до него.
Предното стъкло вече трепереше под градушката от удари на клонки, извити като
кокалести пръсти, а един дебел клон отгоре яростно биеше по покрива като стенобойна
машина и ламарината започваше да се огъва.
— Ей сега ще те науча аз тебе! — извика Рон и притисна вратата с цялата си
тежест, но в следващия миг с подъл удар друг клон го събори назад в скута на Хари.
— Свършено е с нас! — простена Рон, когато и покривът хлътна, ала изведнъж
подът на колата започна да вибрира: моторът бе заработил отново.
— Назад! — изрева Рон и колата се стрелна назад.
Дървото все още се опитваше да ги удари и се чуваше как корените така скърцат,
че то едва не се изтръгна от земята, замахвайки към тях този път с друг клон.
— Не улучи… — задъхваше се Рон. — Браво, количке!
Колата обаче бе стигнала до предела на силите си. С два ясни звука вратите се
отвориха, Хари усети как седалката му се накланя настрани и в следващия миг се намери
проснат по очи на влажната земя.
Силно блъскане му подсказа, че колата изхвърля куфарите им от багажника.
Кафезът на Хедуиг полетя във въздуха и се отвори, а совата изскочи от нея и със силни
крясъци полетя към замъка, без да се обръща назад. След това колата — очукана,
издраскана, пушеща — избръмча в мрака с гневно светещи задни фарове.
— Върни се! — викаше Рон подире й, размахвайки счупената си пръчка. — Татко
ще ме убие!
Ала колата изчезна от погледа им, като изсумтя за последен път през ауспуха си.
— Ама и ние имахме един късмет! — тъжно отбеляза Рон, като се наведе да вземе
плъха Скабърс. — Можехме да се ударим в толкова много дървета наоколо, а попаднахме
точно на това, което бие, а?
И той погледна през рамо към прастарото дърво, което още размахваше
заплашително клоните си.
— Хайде — каза Хари уморен, — време е да влизаме в училището.
Пристигането им не се оказа така триумфално, както си го бяха представяли.
Сковани, премръзнали и целите в рани, те хванаха куфарите си и ги задърпаха нагоре по
тревистия склон на хълма към големите дъбови входни врати.
— Празненството май вече е започнало — каза Рон, като пусна куфара си в
подножието на стълбището и отиде на пръсти да надникне през яркоосветения прозорец.
— Ей, Хари, ела да видиш, сега е разпределителната церемония!
Хари изтича при него и двамата с Рон занадничаха в Голямата зала. Безброй

свещи се носеха в пространството над четири дълги плътно заети маси и хвърляха
отблясъци върху златните чинии и бокали. Над всичко това таванът, омагьосан да
отразява небето, блестеше от звезди.
През гората от островърхи черни униформени шапки Хари видя дълга редица
първокурсници с уплашени лица да влизат в залата. Джини се открояваше между тях с
ярката червена коса, типична за семейство Уизли. Междувременно професор Макгонъгол,
магьосница с очила и силно опъната на кок коса, наместваше прочутата Разпределителна
шапка на „Хогуортс“ върху едно столче пред новодошлите.
Всяка година тази прастара шапка, цялата в кръпки, оръфана и мръсна,
разпределяше учениците в четирите дома на „Хогуортс“ („Грифиндор“, „Хафълпаф“,
„Рейвънклоу“ и „Слидерин“). Хари много добре си спомняше как я бе наложил на главата
си точно преди година и как бе чакал, примрял от страх, решението й, докато тя шепнеше в
ухото му. Тогава за няколко ужасни секунди той се бе уплашил, че шапката ще го прати в
„Слидерин“, откъдето бяха излезли най-много черни магьосници, но в края на краищата се
озова в „Грифиндор“ заедно с Рон, Хърмаяни и другите момчета от семейство Уизли.
После Хари и Рон имаха решителен принос „Грифиндор“ да спечели състезанието по
куидич между домовете.

Едно много дребно момче с мишосива коса бе извикано да наложи шапката.
Погледът на Хари се плъзна там, където седеше професор Албус Дъмбълдор, директорът
на училището, и наблюдаваше разпределянето от Височайшата маса на преподавателите,
а дългата му сребриста брада и очилата с рамки като полумесеци даваха силни отблясъци
на светлината на свещите. Няколко места по-нататък Хари видя Гилдрой Локхарт в синьо-
зелена мантия. А най-накрая седеше Хагрид, огромен и тромав, и отпиваше дълги глътки
от своя бокал.
— Я чакай… — прошепна Хари на Рон. — Има един празен стол на Височайшата
маса… Къде ли е Снейп?
Професор Сивиръс Снейп беше преподавателят, към когото Хари хранеше най-
малко симпатии. Но и Снейп не изпитваше добри чувства към него. Зъл, саркастичен и
ненавиждан от всички, освен от учениците от дома „Слидерин“, за който отговаряше,
Снейп преподаваше по отвари.
— Може да е болен — каза Рон с надежда.
— А може и да е напуснал — предположи Хари, — след като не успя отново да се
класира за мястото на преподавател по защита срещу Черните изкуства.
— Или пък може да са го уволнили — разпали се Рон. — Понеже всички го мразят
де…
— Или може би — каза един леден глас зад тях — чака да чуе защо вие двамата не
пристигнахте с училищния влак.
Хари се обърна назад. Там, в черна мантия, развята от студения бриз, стоеше
Сивиръс Снейп. Той беше слаб, с жълтеникава кожа, гърбав нос и мазна коса, дълга до
раменете, а усмивката му точно в този момент подсказваше на Хари и Рон, че са в голяма
беда.
— Последвайте ме — каза Снейп.
Без да смеят дори да се спогледат, Хари и Рон го последваха по стълбите и в
просторната входна зала, осветена сега от горящи факли. От Голямата зала се носеше
апетитно ухание на храна, но Снейп ги поведе далеч от топлината и светлината — по
тясното каменно стълбище, водещо към подземията.
— Влизайте вътре — нареди той, като отвори една врата по средата на коридора.
Те го последваха, треперещи, в кабинета му. По стените, които бяха в сянка,
имаше етажерки с големи стъкленици, а в тях плуваха какви ли не отвратителни неща,
чиито имена Хари не искаше да узнава точно в този момент. Камината бе тъмна и празна.
Снейп затвори вратата и се обърна към тях.
— Така значи — започна той тихо, — влакът не бил достоен за прочутия Хари
Потър и вярното му приятелче Уизли. Искахте да пристигнете с гръм и трясък, нали,
момчета?
— Не, сър, ама бариерата на Кингс Крос…
— Тишина! — ледено нареди Снейп. — Какво направихте с колата?
Рон преглътна. Не за първи път Снейп създаваше у Хари впечатлението, че може

да чете мисли. Но миг по-късно разбра защо — когато Снейп разгъна новия брой на
„Вечерни пророчества“.
— Видели са ви — просъска той, показвайки им заглавието: ЛЕТЯЩ „ФОРД
АНГЛИА“ СМАЙВА МЪГЪЛИ. После зачете на глас. „Двама мъгъли в Лондон твърдят, че са
видели една стара кола да прелита над кулата на пощата… По обяд в Норфък госпожа
Хети Бейлис, докато простирала прането си… Господин Ангъс Флийт от Пийбълс съобщил
на полицията… Общо шест или седем мъгъли…“ Твоят баща, струва ми се, работи в
отдела „Злоупотреба с мъгълски вещи“ — каза той, като вдигна поглед към Рон и се ухили
още по-заканително. — Докъде я докара собственият му син…
Хари имаше чувството, че някой от по-дебелите клони на онова лудо дърво го е
ударил право в корема. Ами ако някой откриеше, че господин Уизли е омагьосал колата…
И през ум не му беше минало…
— Докато обикалях парка за проверка, забелязах, че е нанесено значително
поражение на изключително ценната Плашеща върба — продължи Снейп.
— Дървото порази нас повече, отколкото… — изтърси Рон.
— Тишина! — пак го сгълча Снейп. — За голямо съжаление не сте в моя дом и
изключването ви не зависи от мен. Сега отивам да доведа онези, които имат щастието да
разполагат с тази власт. Вие ще чакате тук.
Двамата се спогледаха пребледнели. Хари вече не чувстваше глад. Сега му беше
много зле. Опитваше се да не гледа онова голямо слузесто нещо, плуващо в зелена
течност, на рафта зад бюрото. Ако Снейп беше отишъл да доведе професор Макгонъгол,
ръководителката на дома „Грифиндор“, едва ли ги очакваше нещо по-добро. Макар и по-
справедлива от Снейп, тя беше изключително строга.
Десетина минути по-късно Снейп се върна, придружен от професор Макгонъгол.
Хари и преди я бе виждал разгневена по различни поводи, но или бе забравил колко тънки
могат да станат устните й, или никога не е била чак толкова ядосана.
Още щом влезе, Макгонъгол вдигна пръчката си, двете момчета трепнаха, но тя
просто я насочи към празната камина и в нея изведнъж лумнаха пламъци.
— Седнете! — каза тя и двамата приседнаха на столовете край огъня.
— Обяснете! — беше следващото нареждане.
Рон се впусна да разказва, като започна от бариерата на гарата, която бе отказала
да ги пусне.
— Така че нямахме друг избор, професоре, щом не можахме да се качим на влака.
— Защо не ни изпратихте писмо по някоя сова? Предполагам, че имахте сова? —
обърна се хладно професор Макгонъгол към Хари.
Той само широко отвори очи. Едва след като беше чул въпроса, това му се видя
най-естественото нещо, което са можели да направят.
— Аз… аз не се сетих…
— Това ми е ясно — заключи професор Макгонъгол.
На вратата се почука и Снейп отвори с явно задоволство. На прага стоеше
директорът на училището професор Дъмбълдор.
Хари се вцепени. Дъмбълдор бе необичайно мрачен. Той ги погледна отгоре
надолу над твърде гърбавия си нос и тогава на Хари му се дощя двамата с Рон да са все
още под клоните на Плашещата върба.
Настана продължително мълчание. Наруши го Дъмбълдор:
— Моля, обяснете ни защо постъпихте така — тихо каза той.
По-добре да беше им се скарал. Хари не можеше да понесе разочарованието в
гласа му. Кой знае защо, той не бе в състояние да погледне Дъмбълдор в очите и затова
сякаш говореше на колената си. Разказа на Дъмбълдор всичко, освен това, че
омагьосаната кола е собственост на господин Уизли — сякаш двамата с Рон случайно бяха
намерили една летяща кола, паркирана пред гарата. Знаеше много добре, че професорът
веднага ще усети хитруването, но Дъмбълдор не зададе никакви въпроси за колата. Когато
Хари свърши, той просто продължи да ги гледа изпитателно през очилата си.
— Ще отидем да си приберем нещата — каза Рон с безнадеждност в гласа.
— За какво говориш, Уизли? — изненада се професор Макгонъгол.
— Ами… ще ни изключите, нали? — каза Рон.
Хари бързо погледна към Дъмбълдор, който каза:

— Точно днес не, Уизли. Но трябва да ви покажа колко сериозно е това, което сте
сторили. Още тази вечер ще пиша на семействата ви. Длъжен съм да ви предупредя, че
ако направите нещо подобно още веднъж, няма да имам друг избор, освен да ви изключа.
Снейп гледаше като дете, на което току-що са казали, че Дядо Коледа не
съществува. Той се покашля и напомни:
— Професор Дъмбълдор, тези момчета са нарушили Наредбата за целесъобразно
ограничаване на магьосничествата от невръстни, нанесли са сериозни поражения на
древно и ценно дърво… и действия от подобен род трябва да…
— Професор Макгонъгол взема решението за наказанието на тези момчета,
Сивиръс — кротко му отвърна Дъмбълдор. — Те са в дома, който тя ръководи, и
следователно тя носи отговорността за тях. — После се обърна към професор Макгонъгол:
— Трябва да се връщам на тържеството, Минерва, за да направя няколко съобщения.
Хайде, Сивиръс, да опитаме един много апетитен сладкиш с яйчен крем.
Снейп стрелна Хари и Рон с жлъчен поглед, докато Дъмбълдор го извеждаше
почти насила от кабинета му. Двете момчета останаха с професор Макгонъгол, която все
още ги гледаше като разгневен орел.
— Добре е да идеш в болничното крило, Уизли, че целият си в кръв.
— Нищо ми няма — каза Рон и бързо избърса с ръкав раната над окото си. —
Професоре, много ми се искаше да видя как ще разпределят сестра ми…
— Разпределителната церемония свърши — каза професор Макгонъгол. — Сестра
ти също е в „Грифиндор“.
— Ооо, чудесно! — каза Рон.
— А като говорим за „Грифиндор“… — започна остро професор Макгонъгол, но
Хари я прекъсна:
— Професоре, когато взехме колата, срокът още не беше започнал, така че… Така
че „Грифиндор“ всъщност няма да бъде лишен от точки, нали? — завърши той, гледайки я
умолително.
Професор Макгонъгол го прониза с остър поглед, но той беше сигурен, че е готова
да се усмихне. Във всеки случай устните й вече не изглеждаха така тънки.
— Няма да отнемам точки от „Грифиндор“, но вие и двамата ще бъдете наказани с
допълнителен труд.
Хари не очакваше да се отърват така леко. И какво от това, че Дъмбълдор щеше да
пише на семейство Дърсли? Те просто щяха да останат разочаровани, че Плашещата
върба направо не го е размазала.
Професор Макгонъгол отново вдигна пръчката си и я насочи този път към бюрото
на Снейп. Нещо пукна и се появиха голямо блюдо със сандвичи, две сребърни чаши и кана
леден сок от тиква.
— Нахранете се тук и отивайте направо в спалното крило — поръча им тя. — Аз
също трябва да се върна на празненството.
Когато вратата се затвори зад нея, Рон подсвирна тихо и продължително.
— Мислех, че с нас е свършено — каза той, грабвайки сандвич.
— И аз — каза Хари и направи същото.
— Ама и ние имахме един късмет! — фъфлеше Рон с пълна с пиле и шунка уста. —
Фред и Джордж трябва да са летели с тая кола поне пет-шест пъти и никакъв мъгъл не ги е
видял. — Той преглътна и отново отхапа голяма хапка. — Ама защо всъщност не можахме
да минем през бариерата?
Хари вдигна рамене.
— От сега нататък трябва да си отваряме очите за всичко — каза той и жадно отпи
от тиквения сок. — Така ми се щеше да можем да отидем горе на празника…
— Тя не искаше да правим впечатление — каза Рон мъдро. — За да не решат
другите, че е много хитро да пристигнеш с летяща кола.
Когато бяха погълнали колкото сандвичи можаха, защото блюдото непрекъснато се
допълваше само, те станаха и напуснаха кабинета, за да поемат по познатия път към
кулата на „Грифиндор“. Замъкът беше утихнал — празненството сигурно беше свършило.
Те вървяха покрай мърморещи портрети и скърцащи брони и се изкачиха по тесните
каменни стълби. Най-сетне стигнаха коридора, където в портрет с маслени бои на една
много дебела жена с розова копринена рокля бе скрит тайният вход за кулата.

— Паролата? — попита ги Дебелата дама, като се приближиха.
— Ъъъ… — замънка Хари, почесвайки се по главата.
Те не знаеха паролата за новата учебна година, тъй като още не се бяха видели с
никой от префектите на „Грифиндор“, но получиха помощ почти начаса. Чуха зад гърбовете
си забързани стъпки и като се обърнаха, видяха Хърмаяни да се втурва към тях.
— А, ето ви и вас! Къде бяхте досега? Ама че нелепи слухове! Някой каза, че са ви
изключили, защото сте катастрофирали с летящ автомобил.
— Е, не са ни изключили — увери я Хари.
— Да не искате да ми кажете, че сте долетели дотук? — попита Хърмаяни строго
почти като професор Макгонъгол.
— Остави поученията — прекъсна я Рон нетърпеливо — и ни кажи новата парола.
— Брадатко — отвърна Хърмаяни също нетърпеливо, — ама не е там работата…
Не можа да довърши, защото портретът на Дебелата дама се отвори и избухна
буря от ръкопляскания. Май че целият дом „Грифиндор“ бе все още буден и всички се бяха
събрали в кръглата обща стая, накачулени по разкривени маси и продънени фотьойли, за
да ги посрещнат. През отвора зад портрета се протегнаха ръце, които издърпаха Хари и
Рон, а Хърмаяни остана сама да се прехвърли вътре.
— Великолепно! — крещеше Лий Джордън. — Гениално! Това се казва пристигане!
Да налетиш с кола право в Плашещата върба! Ще има да се разправя с години!
— Браво на вас! — каза петокурсник, с когото Хари никога не бе разговарял.
Някой го потупваше по гърба, сякаш току-що бе спечелил маратон. Фред и Джордж
си пробиха път през множеството и в един глас попитаха:
— Толкова ли не можахте да ни извикате да се върнем, а?
Рон бе почервенял и се усмихваше смутено, но Хари бе забелязал едно-
единствено лице, на което нямаше щастливо изражение. Над главите на неколцина
възбудени първокурсници той виждаше Пърси, който се опитваше да се приближи до тях
двамата, за да им каже да се прибират. Хари кимна към Пърси и смушка Рон в ребрата.
Той веднага разбра за какво става дума.
— Трябва да се качваме, изморени сме — каза той и двамата с Хари си
запробиваха път към вратата в другия край на общата стая, която водеше към спалните
помещения.
— Лека нощ! — викна Хари на Хърмаяни, която се бе намусила също като Пърси.
Докато излизаха от стаята, всички ги потупваха по раменете и едва на стълбището
ги оставиха на мира. Те забързаха по него и най-сетне стигнаха до старата си спалня, на
която сега имаше табелка с надпис „Второкурсници“. Влязоха в познатото кръгло
помещение за петима с легла с балдахини от тъмночервено кадифе и високи тесни
прозорци. Куфарите им бяха донесени и оставени до шкафчетата.
Рон се усмихна виновно на Хари.
— Знам, че не биваше така да се радвам, ама…
Вратата на спалнята се отвори шумно и вътре нахлуха другите второкурсници на
„Грифиндор“ — Шеймъс Финигън, Дийн Томас и Невил Лонгботъм.
— Невероятно! — сияеше Шеймъс.
— Супер! — каза Дийн.
— Страхотно! — рече Невил със страхопочитание.
Хари не издържа и също се засмя.

> ГЛАВА ШЕСТА
> ГИЛДРОЙ ЛОКХАРТ
На следващия ден обаче Хари като че ли нямаше други поводи за усмивка. Нещата
тръгнаха лошо още от закуската в Голямата зала. Под омагьосания таван, този ден с вид
на мрачни сиви облаци, дългите маси на четирите дома бяха покрити със супници с каша,
плата с риба, планини от препечени филийки и блюда с яйца и бекон. Хари и Рон седнаха
на масата на „Грифиндор“ до Хърмаяни, която бе подпряла своята книга „Екскурзии с
вампири“ на една каничка с мляко и четеше. Каза им „Добро утро!“ някак сдържано, което подсказа на Хари, че тя все още не одобрява начина на пристигането им. Невил Лонгботъм
обаче ги поздрави много весело. Невил бе кръглолико момче със склонност към злополуки
и с най-слабата памет, която Хари някога бе установявал у когото и да било.

— Пощата ще бъде тук само след няколко минути, надявам се баба да ми изпрати
няколко нещица, дето съм си ги забравил.
Хари едва бе започнал да яде кашата си, когато наистина нещо над главите им
прошумоля и вътре нахлуха стотина сови, които кръжаха из залата и пускаха писма и
пакети сред шумното множество. Голям обемист пакет отскочи от главата на Невил, а
върху каничката с мляко на Хърмаяни се стовари нещо едро и сиво, което изпръска всички
с мляко и пера.
— Ерол! — възкликна Рон и вдигна птицата за краката.
Ерол се отпусна в безсъзнание на масата, вирнал нагоре крачета, а в човката си
още държеше влажен червен плик.
— О, не! — изпъшка Рон.
— Няма нищо, той е жив — каза Хърмаяни, като побутна нежно совата с върха на
пръста си.
— Не за него, а за това…
Рон сочеше червения плик. На Хари му се видя съвсем обикновен, но Рон и Невил
го гледаха така, като че очакваха да избухне.
— Какво има? — попита Хари.
— Тя… тя ми е изпратила едно конско — каза Рон едва чуто.
— По-добре го отвори, Рон — плахо прошепна Невил. — Иначе ще стане по-лошо.
Баба ми изпрати веднъж едно конско, а аз не го отворих и… после… Ужас!
Хари премести очи от уплашените им лица към червения плик.
— Какво е конско? — попита той.
Ала вниманието на Рон бе изцяло погълнато от писмото, което бе започнало да
дими по ъглите.
— Отвори го — подкани го Невил, — всичко ще свърши за няколко минути…
Рон протегна трепереща ръка, измъкна плика от човката на Ерол и го отвори.
Невил запуши ушите си с пръсти. Само след части от секундата Хари разбра защо. За миг
си помисли, че писмото наистина е избухнало: същински рев изпълни голямата зала, а от
тавана се посипа прах.
…ДА ОТКРАДНЕТЕ КОЛАТА! НЯМА ДА СЕ ИЗНЕНАДАМ И ДА ТЕ ИЗКЛЮЧАТ, НО
ЧАКАЙ САМО ДА МИ ПАДНЕШ… ЕДВА ЛИ ТИ Е МИНАЛО ПРЕЗ УМА КАКВО
ПРЕЖИВЯХМЕ С БАЩА ТИ, КАТО ВИДЯХМЕ, ЧЕ Я НЯМА…
От виковете на госпожа Уизли, сто пъти по-силни от обикновено, чиниите и
приборите по масата започнаха да тракат, а каменните стени връщаха оглушителното ехо.
Всички по масите се извръщаха да видят кой е получил конско, а Рон така се бе снишил в
стола си, че се виждаше само почервенялото му чело.
…СЛЕД ПИСМОТО ОТ ДЪМБЪЛДОР СНОЩИ ПОМИСЛИХ, ЧЕ БАЩА ТИ ЩЕ УМРЕ
ОТ СРАМ… НЕ СМЕ ТЕ ВЪЗПИТАЛИ ДА СЕ ДЪРЖИШ ТАКА… И ДВАМАТА С ХАРИ
МОЖЕШЕ ДА СТЕ МЪРТВИ СЕГА…
Хари тъкмо бе започнал да се чуди кога ли ще се появи и неговото име. Мъчеше се
с всички сили да си придаде вид, че не чува гласа, който всъщност можеше да спука
тъпанчетата му.
…АБСОЛЮТНО ВЪЗМУТЕНИ… НА БАЩА ТИ ЩЕ МУ ПРАВЯТ РАЗСЛЕДВАНЕ В
СЛУЖБАТА… ВИНАТА ЗА ВСИЧКО ТОВА Е САМО ТВОЯ И АКО САМО ПОСМЕЕШ ДА
ПОДАДЕШ ДОРИ НОСА СИ ИЗВЪН ЛИНИЯТА НА ПРИЛИЧИЕТО, ЩЕ ТЕ ПРИБЕРЕМ
ПРАВО ВКЪЩИ!
Последва кънтяща тишина. Червеният плик, който бе изпаднал от ръцете на Рон,
избухна в пламъци и се превърна пепел. Хари и Рон стояха стъписани, сякаш ги бе заляла
приливна вълна. Няколко ученици се изсмяха и скоро жуженето на разговорите отново
изпълни залата.
Хърмаяни затвори „Екскурзии с вампири“ и насочи погледа си надолу към свлеклия
се на стола Рон.
— Е, не знам какво си очаквал, Рон, но ти наистина…
— Само не ми казвай, че съм си го заслужил — сопна й Рон.

Хари бутна настрани кашата си. Господин Уизли щяха да го разследват в службата!
След всичко, което той и госпожа Уизли бяха направили за него през това лято…
Но нямаше време за размишления — професор Макгонъгол вече обикаляше
масата на „Грифиндор“ и раздаваше програмата. Като взе своята, Хари видя, че първо
имат два часа билкология с учениците от „Хафълпаф“.
Хари, Рон и Хърмаяни излязоха заедно от замъка, прекосиха зеленчуковите лехи и
се отправиха към оранжериите, където се отглеждаха магическите растения. От конското
имаше поне един положителен резултат — Хърмаяни изглежда реши, че са получили
достатъчно наказание, и отново се държеше приятелски с тях.
Като наближиха оранжериите, видяха, че другите от класа са вече там и чакат
преподавателката професор Спраут. Хари, Рон и Хърмаяни едва се бяха присъединили
към групата, когато тя се появи, крачейки през ливадата, придружена от Гилдрой Локхарт.
Професор Спраут носеше цял куп бинтове и Хари отново изпита вина, като забеляза в
далечината, че няколко от клоните на Плашещата върба са бинтовани и привързани към
други.
Професор Спраут беше дребна тантуреста магьосница с шапка с кръпки върху
рошавата си коса. По дрехите й обикновено имаше големи количества пръст, а при вида на
ноктите й леля Петуния би припаднала. Гилдрой Локхарт обаче беше безупречно облечен
в силно надиплена тюркоазена мантия, а златисторусата му коса грееше под изрядно
нагласената шапка със златна обшивка.
— О, здравейте всички! — провикна се той и обходи в кръг насъбралите се със
сияйната си усмивка. — Тъкмо показвах на професор Спраут как точно се лекува плашеща
върба. Но не искам да останете с впечатлението, че съм по-добър билколог от нея. Просто
имам късмет, че съм срещал някои от тези екзотични растения по време на моите
странствания…
— Днес — в Трета оранжерия, ученици! — обяви професор Спраут, която
обикновено бе ведра, но този път изглеждаше неузнаваемо кисела.
Разнесе се оживен шепот. Досега бяха работили само в Първа оранжерия, но в
Трета се отглеждаха много по-интересни и опасни растения. Професор Спраут взе един
голям ключ от връзката на колана си и отвори вратата. Хари долови миризмата на влажна
почва и тор, смесена с тежкото ухание на някакви гигантски цветя с размерите на чадър,
които се полюшваха от тавана. Тъкмо когато щеше да последва Рон и Хърмаяни вътре,
ръката на Локхарт го спря.
— Хари! Исках да поговорим… Не възразявате да закъснее няколко минути, нали,
професор Спраут?
Ако се съди по смръщеното чело на професор Спраут, тя възразяваше, но Локхарт
каза „Чудесно!“ и затвори вратата на оранжерията под носа й.
— Хари — каза Локхарт и големите му бели зъби блеснаха на слънцето, когато
поклати глава. — Хари, Хари, Хари…
Хари бе в пълно недоумение и не каза нищо.
— Щом чух… ами, разбира се, вината е изцяло моя… Щеше ми се да се наплескам.
Хари нямаше представа за какво говори той. И тъкмо се канеше да го каже на глас,
когато Локхарт продължи:
— Не знам дали изобщо някога съм бил толкова шокиран. Да летите с кола чак до
„Хогуортс“! Е, аз веднага разбрах защо сте го направили. Личеше си отдалеч. Ех, Хари,
Хари, Хари…
Забележително беше как успяваше да покаже всеки един от бляскавите си зъби
дори когато не говореше.
— Дадох ти да вкусиш от популярността, нали? — каза Локхарт. — Май ти се
услади… Появи се на първа страница на вестника с мен и нямаше търпение да опиташ
отново.
— О, не… професоре, вижте…
— Хари, Хари, Хари… — продължи Локхарт, като се пресегна и го обхвана през
раменете. — Разбирам те. Естествено е да поискаш още, след като си вкусил веднъж. И се
обвинявам, че ти показах какво е, тъй като неизбежно щеше да те замая. Ала виж, млади
човече, не може току-така да летиш с автомобил в опит да бъдеш забелязан. По-
спокойно… Ще имаш време за всичко, като пораснеш. Да, да, знам какво си мислиш сега:

„Лесно му е, след като вече е международноизвестен магьосник!“ Но на дванайсет години
аз бях точно толкова неизвестен, колкото си ти сега. Дори бих казал — още по-неизвестен
от теб. Защото за теб все някой е чувал, нали? Около тая история с Онзи-който-не-бива-
да-се-назовава. — Той погледна мълниевидния белег върху челото на Хари. — Е, да, да,
знам, че не е като да си печелил пет пъти поред наградата на „Седмичник на магьосницата
“ за най-очарователна усмивка, както аз… Но все пак и това е едно начало, Хари, повярвай
ми, едно добро начало.
Той му намигна окуражително и се отдалечи. Хари остана като втрещен няколко
секунди, после си спомни, че всъщност трябваше вече да е в оранжерията, отвори вратата
и се мушна през нея.
Професор Спраут стоеше зад една грубо скована пейка в центъра на оранжерията,
върху която имаше двайсетина чифта разноцветни наушници. Когато Хари зае мястото си
между Рон и Хърмаяни, професор Спраут каза:
— Днес ще разсаждаме мандрагора. Кой може да каже какви са свойствата на
мандрагората*?
[* Многогодишно растение, което е смятано за чудотворно през средните векове, а
и сега се използва във фармацевтиката. — Б.пр.]
Никой не беше изненадан, че Хърмаяни първа вдигна ръка.
— Мандрагората има чародейна сила — заговори тя така гладко, сякаш беше
погълнала целия учебник. — Тя помага на преобразени или прокълнати хора да се върнат
в предишното си състояние.
— Отлично! Десет точки за „Грифиндор“ — обяви професор Спраут. —
Мандрагората е основна част на повечето противоотрови. Като чародейка обаче тя може
да бъде и опасна. Кой ще каже защо?
Ръката на Хърмаяни отново се стрелна нагоре и едва не събори очилата на Хари.
— Викът на мандрагората чародейка може да е смъртоносен за онзи, който го чуе
— светкавично отговори Хърмаяни.
— Точно така. Получавате още десет точки — каза професор Спраут. — Само че
мандрагорите, които имаме тук, са още съвсем млади.
Докато говореше, тя посочи към един ред дълбоки сандъчета и всички ученици
пристъпиха с любопитство напред. Стотина малки китки с моравозелен цвят растяха вътре
на редове. Те не направиха някакво особено впечатление на Хари, който нямаше и най-
малката представа какво е искала да каже Хърмаяни с „вика“ на мандрагората.
— Всеки да си вземе чифт наушници — каза професор Спраут.
Настана блъсканица, защото всички се опитваха да се доберат до наушници, които
да не са розови и пухкави.
— Като ви кажа да си ги сложите, гледайте ушите ви да са плътно покрити — каза
професор Спраут. — Когато е безопасно да ги махнете, ще ви дам знак с палците нагоре.
Готови! Поставете наушниците!
Хари притисна наушниците до ушите си. Те заглушиха напълно всякакъв звук.
Професор Спраут постави на ушите си един розов пухкав чифт, нави си нагоре ръкавите,
прихвана здраво едно от растенията и дръпна силно.
Хари ахна от изненада, но никой не го чу.
Вместо корени, от земята се подаде дребно, кално и много грозно бебе. Листата
излизаха направо от главата му. То имаше светлозелена кожа на петна и очевидно
врещеше колкото му държат дробовете.
Професор Спраут извади изпод масата една голяма саксия и пъхна в нея
мандрагората, като я засипа с черна влажна почва, докато останаха да се виждат само
листата й. Тогава Спраут изтупа ръце, даде им знак и си свали наушниците.
— Тъй като нашите мандрагори са едва семеначета, крясъците им още не могат да
убиват — обясни тя спокойно, сякаш не е направила нещо по-особено от това да полее
една бегония. — Като нищо ще ви зашеметят обаче за няколко часа, а съм сигурна, че
никой от вас не иска да си загуби първия ден от новата учебна година. Затова дръжте
наушниците си на местата им, докато работите. Ще ви дам знак, като стане време за
тръгване. По четирима на сандъче… тук ще намерите достатъчно много саксии… почва
има в чувалите там… и се пазете от отровната пипокула, защото й никнат зъби.

На сандъчето
при Хари, Рон и Хърмаяни дойде и едно къдраво момче от „Хафълпаф“ което Хари
познаваше по физиономия, но не бяха разговаряли.
— Джъстин Финч-Флечли — представи се засмяно момчето и стисна ръката на
Хари. — Знам кой си, естествено — прочутият Хари Потър… А ти си Хърмаяни Грейнджър,
винаги първа по всичко… — Хърмаяни засия, докато разтърсваше нейната ръка. — И Рон
Уизли. Летящата кола беше твоя, нали?
Рон не се засмя. Сигурно още не беше забравил конското.
— Този Локхарт е голяма работа! — весело заговори Джъстин, като започнаха да
пълнят саксиите си с почва, обогатена със змейска тор. — Страхотен смелчага! Четохте ли
му книгите? Щях да умра от страх, ако се окажех заклещен от върколак в телефонна
кабина, но той запазил самообладание и — щрап! Направо фантастично! Всъщност аз бях
в списъка за „Итън“*, но нямате представа колко съм доволен, че все пак се озовах тук.
Мама, естествено, беше малко разочарована, но като й дадох да прочете книгите на
Локхарт, май се убеди колко полезно ще бъде да има образован магьосник в обикновено
семейство.
[* Кандидатите за престижния колеж „Итън“ са деца на негови възпитаници и
имената им се вписват в списъците на чакащите веднага след раждането им. — Б.пр.]
Не можаха повече да разговарят. Трябваше да си сложат пак наушниците и да се
съсредоточат върху мандрагорите. Работата не се оказа така лесна, както им се видя,
когато им показваше професор Спраут. Мандрагорите не искаха нито да излизат от земята,
нито да се връщат в нея. Те се мятаха, ритаха, размахваха остри юмручета и скърцаха със
зъби. На Хари му трябваха цели десет минути, за да напъха в саксията едно особено
дебело семеначе.
В края на урока и Хари, и всички останали бяха отмалели, изпотени и целите
изцапани с пръст. Те се дотътриха до замъка да се поизмият и грифиндорци трябваше да
бързат за час по трансфигурация.
В часовете на професор Макгонъгол винаги имаше много работа, но този ден беше
особено трудно. Всичко, което Хари бе научил миналата година, сякаш се бе изпарило от
главата му през лятото. Трябваше да превърне един бръмбар в копче, но всъщност
успяваше само да изтощи насекомото, което непрекъснато бягаше от пръчката му, лазейки
по целия чин.
Рон имаше още по-сериозни проблеми. Той бе успял след катастрофата да
позалепи пръчката си с малко взет назаем магипласт, но тя изглежда бе непоправимо
повредена. Трещеше и святкаше в най-неподходящия момент, а всеки път, когато Рон се
опитваше да трансформира своя бръмбар, тя го обвиваше в гъст сив пушек с миризма на
развалени яйца. Като работеше наслуки, Рон неволно смачка бръмбара си с лакът и
трябваше да помоли за нов. Професор Макгонъгол не остана доволна.
Хари много се зарадва на звънеца за обяд. Чувстваше мозъка си като изцеден.
Всички излязоха от стаята и той остана само с Рон, който яростно удряше пръчката си
върху чина.
— Глупаво… ненужно… нещо…
— Пиши да ти пратят нова — предложи Хари, когато пръчката изстреля цял залп от
ракети.
— Да, да, че да получа ново конско — каза Рон, напъхвайки съскащата вече
вълшебна пръчка в ученическата си чанта. — „Сам си си виновен, че пръчката ти се е
счупила…“
Слязоха долу на обяд, но настроението на Рон изобщо не се подобри, когато
Хърмаяни им показа цяла шепа идеални копчета за палто, които бе изработила в час по
трансфигурация.
— Какво имаме днес следобед? — побърза Хари да смени темата.
— Защита срещу Черните изкуства — тутакси отвърна Хърмаяни.
— Защо си оградила всички часове при Локхарт със сърчица? — попита Рон, като
дръпна от ръцете й програмата.
Хърмаяни си грабна обратно програмата и силно се изчерви.
Като приключиха с обяда, излязоха навън под облаците, надвиснали над двора.
Хърмаяни седна на едно каменно стъпало и заби нос в „Екскурзии с вампири“. Хари и Рон

стояха и си говореха за куидич, когато Хари усети, че някой го наблюдава настойчиво от
няколко минути. Като се обърна, той видя, че дребничкото момче с мишосивата коса, което
бе видял снощи да си слага Разпределителната шапка, го гледа като хипнотизирано. То
стискаше в ръце нещо подобно на обикновен фотоапарат, какъвто ползват мъгълите, и
щом срещна погледа на Хари, силно се изчерви.
— Извинявай, Хари! Аз съм… аз съм Колин Крийви — каза момчето, като едва си
поемаше дъх, и плахо пристъпи напред. — И аз съм в „Грифиндор“ Може ли… удобно ли е
да… да ти направя снимка? — попита той и вдигна апарата си с надежда.
— Снимка ли? — механично повтори Хари.
— Ами за доказателство, че те познавам — обясни Колин Крийви разпалено и се
приближи към Хари. — Знам всичко за теб. Всички за това говорят. Как си оцелял, когато
Ти-знаеш-кой се опитал да те убие, и как той изчезнал и как все още имаш белег като
мълния върху челото си. — Погледът му бързо се плъзна по челото на Хари. — А едно
момче от моята спалня казва, че ако проявя филма в една особена отвара, снимката ще се
движи.
Колин си пое дълбоко дъх на пресекулки от възбуда и продължи:
— Ама тук е шеметно, нали? Преди да получа писмото от „Хогуортс“, не съм и
предполагал, че ония странни неща, които можех да правя, са магии. Баща ми е млекар и
съвсем не му се вярваше. Но сега ще му изпратя цял куп снимки. А чудесно би било да има
и една твоя — и той умолително погледна Хари. — Може ли твоят приятел да ни снима
двамата заедно? А после да се подпишеш на снимката, а?
— О, автографи! Ще раздаваш автографи, така ли, Потър?
Висок и режещ, гласът на Драко Малфой отекна из двора. Беше застанал точно зад
Колин, охраняван, както навсякъде в „Хогуортс“, от двамата грамадни бандити Краб и Гойл.
— Всички да се наредят на опашка! — ревна Малфой към насъбралите се. — Хари
Потър ще раздава автографи!
— Не е вярно! — ядоса се Хари и стисна юмруци. — Млъкни, Малфой!
— Ти просто завиждаш — изписка Колин, целият горе-долу колкото шията на Краб.
— Да завиждам ли? — попита Малфой, който нямаше нужда да вика повече,
защото половината двор го слушаше. — За какво? Не желая гадни белези по лицето си,
благодаря. Лично аз не смятам, че като ти разцепят главата, ставаш нещо особено.
Краб и Гойл се хилеха глупашки.
— Яж охлюви, Малфой — намеси се гневно Рон, а Краб заразтърква
застрашително изпъкналите си като кестени кокалчета.
— Внимавай, Уизли! — озъби се Малфой. — Не си търси белята, да не се наложи
да идва майка ти да те прибира от училище. — И като престори гласа си, издекламира
пронизително: — „Ако си подадеш носа извън линията на приличието…“
Групичка петокурсници от „Слидерин“ шумно се изсмяха.
— Един автограф и за Уизли, Потър — кривеше се Малфой. — Може да струва
повече от цялата къща на родителите му.
Рон изплющя във въздуха с бинтованата си пръчка, но в този момент Хърмаяни
шумно затвори „Екскурзии с вампири“ и прошепна:
— Внимавайте!
— Какво става тук, какво става тук? — Гилдрой Локхарт крачеше към тях и полите
на тюркоазенозелените му одежди се полюшваха зад него. — Кой раздава автографи?
Хари започна да обяснява, но беше прекъснат, когато Локхарт преметна ръка през
раменете му и забоботи весело:
— Нямаше нужда да питам! Ето че пак се срещаме, Хари.
Прикован до Локхарт и изгарящ от срам, Хари видя как Малфой изчезна назад в
тълпата със своята подигравателна усмивка.
— Хайде, драги ми Крийви — обърна се сияещият Локхарт към Колин. — Какво по-
хубаво от един двоен портрет, върху който и двамата ще сложим автографи?!
Колин извади фотоапарата и направи снимката точно когато звънецът зад тях
извести започването на следобедните часове.
— Хайде, вървете, не се бавете — викна Локхарт на насъбралите се и се запъти
към замъка, без да пуска Хари, който се ядосваше, че не знае нито една добра магия за
изчезване.

— Между нас казано, Хари — бащински се обърна Локхарт към момчето, като
влязоха в сградата през една странична врата, — аз те поприкрих малко на снимката. Като
сме заедно, твоите съученици няма да си помислят, че искаш да си в центъра на
вниманието.
Глух за заекването на Хари, Локхарт го поведе бързо по един коридор с шпалир от
любопитни ученици, откъдето се качиха по стълбището.
— Искам само да ти кажа, че не е много разумно да раздаваш автографи на този
етап от кариерата си, Хари. Честно казано, изглежда малко самоуверено. Сигурно ще
дойде време, когато и ти като мен ще трябва да си носиш винаги по цяла купчинка снимки,
но… — и той се покашля многозначително — все още, струва ми се, не е дошъл този
момент.
Бяха стигнали до класната стая на Локхарт и той най-сетне пусна момчето. Като си
оправи дрехите, Хари се запъти да седне на последния ред и веднага се зае да подрежда
пред себе си седемте книги на професора, за да не гледа автора им на живо.
Другите от класа скоро затрополиха из стаята и Рон и Хърмаяни седнаха от двете
страни на Хари.
— И яйце ще се опържи на почервенялото ти лице — отбеляза Рон. — Само гледай
Крийви да не срещне Джини, че ще открият двамата заедно фенклуб „Хари Потър“.
— Престани! — сопна му се Хари.
Сега само това липсваше — Локхарт да чуе за фенклуб на Хари Потър!
Когато целият клас зае местата си, Локхарт шумно се изкашля и след това настана
тишина. Той се пресегна, взе от Невил Лонгботъм неговия екземпляр от „Туризъм с
тролове“ и го вдигна, обърнат към всички, за да им покаже на корицата портрета си, от
който намигаше.
— Моя милост — посочи се той и също намигна. — Гилдрой Локхарт, носител на
Ордена на Мерлин* трета степен, Почетен член на Лигата за защита от Тъмните сили и пет
пъти лауреат на Наградата за най-чаровна усмивка, присъждана от „Седмичник на
магьосницата“. Но не за това ми е думата — да не мислите, че съм се отървал от
Бандънския призрак с усмивка!
[* Така се казва могъщият и уважаван магьосник и пророк от легендата за крал
Артур — Б.пр.]
Той ги изчака да се разсмеят, но само неколцина се усмихнаха плахо.
— Виждам, че всички сте си купили пълния комплект мои книги. Браво! Реших да
започнем днес с един малък тест. Няма от какво да се притеснявате — само да проверя
колко сте прочели и какво сте запомнили…
Като раздаде листовете с въпросите, той се върна пред първия чин и обяви:
— Имате трийсет минути. Започнете… сега!
Хари взе листа с теста и зачете:
1. Кой е любимият цвят на Гилдрой Локхарт?
2. Коя е тайната амбиция на Гилдрой Локхарт?
3. Кое според вас е най-голямото постижение на Гилдрой Локхарт досега?
И така, въпрос след въпрос, цели три страници, докато се стигнеше до:
54. Кога е рожденият ден на Гилдрой Локхарт и какъв би бил идеалният подарък
за него?
* * *
Половин час по-късно Локхарт събра тестовете и взе да ги прелиства нетърпеливо
пред целия клас.
— Та-ра, та-ра! Почти никой не си спомня, че любимият ми цвят е лилавият.
Написал съм го в „Излети с Йети“. А неколцина от вас трябва по-внимателно да прочетат
„Скитосване с върколаци“. Ясно съм заявил в дванайсета глава, че идеалният подарък за
рождения ми ден е хармонията между магическия и немагическия свят, макар че… не бих
отказал и една голяма бутилка от старото огнено уиски „Огдънс“.

» Хари Потър
» КрИвО оГлЕдАлО - ХАРИ ПОТЪР
» Хари Потър, Здрач или Нарния?